О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№142
Гр. София, 20.03.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 3708 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ч. Д. Ч. от [населено място] против Решение № 802 от 23.06.2017 г. по в. гр. д. № 1140/2017 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 113 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 820/2015 г. на Карловския районен съд, с което е уважен предявеният от К. Т. К. – М. и М. Х. К. положителен установителен иск за собственост, като е признато за установено по отношение на касатора, че ищците са собственици в режим на съпружеска имуществена общност- на основание давностно владение, продължило повече от десет години, считано от 06.07.2004 г., на реална част от недвижим имот, а именно: ЧАСТ от нива с площ от 278 кв.м, ведно с построената в нея сезонна постройка с площ от 20 (двадесет) кв.м, находящи се в местността „Ханче Бяла река“ в землището на [населено място], който имот съгласно нотариален акт № 131/1996 г., е имал пл. № 8 (осми), а по сега действащата КВС на [населено място] попада в западната част имот № 0500023, заключена между точки 82, 32, 36, 62, 61, 83, 80, на юг по оранжевата линия до точката на пресичане с черната линия, т.42, 45, 44 и 82 съгласно изготвената от вещото лице скица № 2, неразделна част от решението, като е признато за установено по отношение на касатора, по предявения от ищците инцидентен установителен иск, че е налице непълнота в картата на възстановената собственост на землище К., обнародвана в ДВ, бр. 29/05.04.1996 г., изразяваща се в неотразяването на имот пл. № 8 (осми), в частта относно установената площ от 278 кв.м, заключена между точките точки 82, 32, 36, 62, 61, 83, 80, на юг по оранжевата линия до точката на пресичане с черната линия, т.42, 45, 44 и 82 съгласно изготвената от вещото лице скица № 2, неразделна част от решението. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално- неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде отхвърлена със законните последици.
Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е уважен предявеният от ищците инцидентен установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, произтича от твърдението, че същият няма обуславящо за спора значение и има за предмет правото на собственост, въведено с главния иск па чл. 124, ал. 1 ГПК, а в частта, с която е уважен установителният иск за собственост се твърди, че същото е постановено по нередовна искова молба, доколкото е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на същата.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, наред с доводите за недопустимост на въззивното решение, са формулирани материалноправен и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика- допълнително основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са следните:
1. „Ако във въззивната жалба въззивникът е посочил, че обжалва изцяло първостепенния акт, то въззивният съд следва ли да се произнесе като втора инстанция по съществото и да разгледа материалното право, предмет на спора или е ограничен в рамките на процесуалните оплаквания за недопустимост на иска, инвокирани в жалбата?“. Въпросът е поставен във връзка с оплакването на касатора, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл само по наведените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, без да се произнесе по съществото на спора, макар същото да е обжалвано в неговата цялост и като неправилно. По този въпрос се твърди противоречие със задължителните указания на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г.на ОСГТК на ВКС.
2. „Следвало ли е въззивният съд да се произнесе служебно по отношение на спазването на императивните материални правила относно възникването правото на собственост на оригинерно основание, независимо от обстоятелството, че такива оплаквания не са инвокирани във въззивната жалба?“. Този въпрос е поставен във връзка с релевираното от касатора оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд, който не е констатирал, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон относно оригинерното придобиване на правото на собственост и при липса във въззивната жалба на оплакване за това, не се е произнесъл служебно, обезпечавайки правилното приложение на императивния материален закон. По този въпрос също се твърди противоречие със задължителните указания на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г.на ОСГТК на ВКС.
3. „Допустимо ли е придобиването на реална част от земеделски недвижим имот, която не отговаря на изискването на чл. 7 ЗСПЗЗ, във вр. с чл. 72 ЗН и чл. 27 от Наредба № 49 от 05.11.2004 г. за поддържане картата на възстановената собственост и владението, върху които не е възникнало по силата на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ, ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗДИ и ЗС?“. Въпросът е зададен в контекста на наведените от касатора оплаквания, според които първоинстанционният съд е формирал неправилен правен извод- потвърден от въззивният съд, че може да се придобие по давност реална част от недвижим имот, който не е предварително обособен като самостоятелен имот по действащите към момента на предявяване на иска правила и собствеността върху който не се претендира на основание възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ, ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, а на изтекла в полза на ищците придобивна давност, като владението върху процесния имот е предадено въз основа на предварителен договор. Според касатора, това произнасяне на въззивния съд е в отклонение от задължителната съдебна практика – Решение № 408/25.08.2010 г. по гр. д. № 52/2009 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 185/01.03.2010 г. по гр. д. № 280/2009 г. на ВКС, І г.о. и ТР № 8/2014 г. по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците по касационната жалба – К. Т. К. – М. и М. Х. К. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че постановеното от въззивния съд решение не е вероятно недопустимо като основание за допускане на касационното обжалване съобразно постановките на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, съгласно задължителните указания на т. 5 от ТР № 8/2014 г. по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР не е обуславящ по отношение на отделно предявения иск за собственост на същия имот. Видно от приетото в т. 4 от същото тълкувателно решение, иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, а в производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка – да се посочи и в какво се състои същата. Съдебното решение, придружено от скица – проект, ще бъде основание за изменение на кадастралната карта от органите по кадастъра, както и за записване в кадастралния регистър на действителния собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР. В конкретния случай, доколкото ищците твърдят, че процесният имот е бил придобит на основание П.. 4а ЗСПЗЗ от лицето К. Ц., с което са били сключили през 2004 г. предварителен договор за покупко-продажба, следва да се приеме, че правната квалификация на предявения по реда на чл. 212 ГПк установителен иск е П.. 4к, ал. 8, т. 1 ЗСПЗЗ, и допустимостта на тази искова претенция следва именно от посочената разпоредба, предвиждаща, че непълнотите и грешките при нанасянето на имотите по П..4 ЗСПЗЗ в плана на новообразуваните имоти, когато са довели до спор за материално право, обуславят интерес от искова защита за разрешаване на този спор. Не е налице и твърдяната от касатора нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между обстоятелствена част и петитум, доколкото исковата молба, въз основа на която е образувано производството, съдържа както изложение на фактическите твърдения за реализиран в полза на ищците годен придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС /придобивна давност в периода от 06.07.2004 г. до предявяване на иска- 24.08.2015 г./, така и ясна индивидуализация именно на придобития на това основание имот, за който се търси собственическа защита, при което преценката, дали размерът на същия отговаря на нормативните изисквания за самостоятелен обект на собственически права, няма никакво отношение към редовността на исковата молба, а е въпрос по съществото на спора и е свързана с дължимото съгласно чл. 5 ГПК служебно приложение на материалния закон от съда.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касатора за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в процесуалния закон основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касацията е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставените процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция, са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение изцяло в съответствие със задължителните указания на цитираното от касатора ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, като според Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В конкретния случай, доколкото производството е образувано по искова претенция за собственост, основанието на същата винаги е свързано с приложението на императивни материалноправни норми, тъй като според чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Установените в законодателството способи за придобиване на право на собственост са уредени по начин, който не позволява отклоняване на правните субекти от тях, и в този смисъл уредбата е от императивен порядък, който обуславя необходимостта, в изпълнение на основополагащия за процеса принцип на законност /чл. 5 ГПК/, решаващият съд, във всеки стадий на процеса- първа, въззивна или касационна инстанция, служебно да обезпечи правилното й приложение независимо от наличието или липсата на позоваване от страните. Въззивният съд, след като е установил, че не е налице нарушаване на императивния материален закон, е потвърдил първоинстанционното решение като правилно. В мотивите си Пловдивският окръжен съд изрично е посочил, че при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е нарушена императивна материалноправна норма, с което, макар и по пределно лаконичен начин, се е произнесъл по съществото на спора. Пълнотата и обосноваността на неговите мотиви обаче, доколкото същите не отразяват произнасяне по въпросите за правомощията на въззивния съд, отклоняващи се от посочените по-горе задължителни указания, не са в състояние да обуславят исканото допускане на касационното обжалване, тъй като биха били релевантни едва за стадия на касационното производство, при който се разглежда касационната жалба по същество.
По отношение на формулирания от касатора материалноправен въпрос, свързан с преценката за наличие на правна възможност да се придобие реална част от земеделски имот под минималните размери, предвидени в чл. 7 ЗСПЗЗ и чл. 72 ЗН, следва да се посочи, че по този въпрос изобщо липсва произнасяне в мотивите на въззивното решение. Освен това, доколкото обособяването на имота като обект на самостоятелни собственически права е извършено на основание П.. 4а ЗСПЗЗ, въпросът е явно неотносим, доколкото законът не предвижда задължителна минимална площ на имотите, придобивани по този ред. Точно обратното- разпоредбата на П..4з ЗСПЗЗ поставя ограничения за максимална площ на тези имоти съответно в размер до 600 кв.м. и 1 000 лв. според това, дали ползвателят придобива собствеността на основание П.. 4а или П.. 4 б ЗСПЗЗ. Цитираните в изложението към касационната жалба материалноправни разпоредби имат съвсем различно приложно поле- отнасят се до хипотезите на последващи разпореждания, делба или оземляване, но не се прилагат при възстановяване право на собственост или трансформиране право на ползване в право на собственост върху обекти, които независимо от тяхната площ, са били обособени като самостоятелни преди влизане на закона в сила.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд.
С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от последните разноски в настоящото производство, а именно сумата 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 802 от 23.06.2017 г. по в. гр. д. № 1140/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, по касационната жалба на Ч. Д. Ч..
ОСЪЖДА Ч. Д. Ч. от [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на К. Т. К. – М. и М. Х. К. сумата 600 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: