ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 142
София, 24.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
ч.гр.дело № 449/2016 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Х. Д. М. и В. Д. С., чрез пълномощника им адв. М. З. срещу определение № 609 от 16.09.2015г., постановено по в.ч.гр.дело № 464/2015 г. на Апелативен съд-В., с което е потвърдено определение № 2370/01.07.2015г., постановено по гр.д. №780/2015г. на РС-Варна. С първоинстанционното определение е допълнено, на основание чл.248, ал.1 ГПК постановеното по делото прекратително определение №1167 от 08.04.2015г., като е осъдена, на основание чл.78, ал.4 ГПК Л. Д. Н., починала в хода на делото и заместена от правоприемниците си Х. Д. М. и В. Д. С. да заплатят на К. Р. Р. сумата от 4 548.11 лв. разноски по делото. В частната жалба се подържа, че определението е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна.
Ответникът по частната касационна жалба К. Р. Р. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото от пълномощника й адв. М. Д.. Подържа, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто гражданско отделение след като взе предвид данните по делото, приема че частната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
От данните по делото се установява следното:
На 09.12.2014г. Л. Д. Н. е предявила пред Софийски градски съд искова молба срещу К. Р. Р.. В срока по чл.131 ГПК ответницата е депозирала отговор, като е направила искане за присъждане на разноски. С определение от 28.01.2015г., на основание направен отвод за местна подсъдност, СГС е изпратил делото по подсъдност на Варненския окръжен съд. Междувременно, на 10.01.2015г. ищцата починала, като с определение от 13.03.2015г. В. е конституирал правоприемниците й Х. Д. М. и В. Д. С. като ищци, на основание чл.227 ГПК, на които дал указания за отстраняване нередовности на исковата молба. Поради неизпълнение на дадените указания и на основание чл.129, ал.3 вр. ал.2 от ГПК, с определение от 08.04.2015г. исковата молба е върната, като препис от определението не е връчен на ответницата. Към молбата на ответницата за допълване на прекратителното определение в частта относно разноските е представен договор за правна защита и съдействие от 02.04.2015г., от съдържанието на който се установява, че ответницата платила в брой на адв.М. Д. възнаграждение за защита по делото в размер на 4 548.11 лв.
Съдът е приел, че при прекратяване на производството с определение в закрито заседание срокът за упражняване на правото на разноски по чл.78, ал.4 ГПК до края на устните състезания не може да се спази. Поради задължението на съда да даде възможност за упражняване на това право, то е допустимо с молбата по чл.248 ГПК да се поиска за първи път присъждане на разноски при прекратяване на делото. Когато разглеждането на делото приключва в закрито заседание и препис от искането за прекратяването му не е връчен на насрещната страна, тя може да поиска присъждане на сторените преди прекратяването разноски и да представи доказателства за извършването им в срока по чл.248, ал.1 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК касаторът сочи основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Сочи следните процесуалноправни въпроси:
1.Относно задължението на въззивния съд да изясни пълно делото и да обсъди всички доказателства, както доводите и възраженията на страните. Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с ППВС №1 от 13.07.1953г. по гр.д.№1/1953г. на ВС;
2.Относно присъждането на разноски, направени от ответника след прекратяване на делото и узнаването му за това и оспорване на съдържанието /датата/ на частен документ /договора за правна помощ/ при разглеждане на въроса за присъждането на разноски. Твърди, че поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №289 от 12.05.2011г. по ч.гр.д.№255/2011г. на ВКС, ІV г.о. и определение №463 от 07.10.2013г. по ч.гр.д.№5009/2013г. ва ВКС, І г.о., както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че сочените основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение по поставените от жалбоподателя въпроси не са налице.
По първия въпрос:
Решението на въззивния съд не е постановено в противоречие, а напротив-в съответствие с посоченото от касатора ППВС №1 от 13.07.1953г. по гр.д.№1/1953г. на ВС, според което решението /респ. определението/ на въззивния съд трябва да съдържа кратко изложение на съдържанието на първоинстанционното решение, а така също изложение на доводите, указани в жалбата или протеста. За да бъде убедително решението на второинстанционния съд, то трябва да отговаря ясно и определено, точно и категорично на всички сложени по делото въпроси. При това обосноваността и законосъобразността на първоинстанционното решение и пълнотата на доказателствения материал се проверяват от второинстанционния съд не само по материалите, събрани в първата инстанция, но и по тези, представени във втората инстанция. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е изложил подробни мотиви, направил е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, преценявайки доводите на страните и събрания доказателствен материал по делото съобразно с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК, която не е загубила сила и при действащия ГПК/.
По втория въпрос:
Решението на въззивния съд не е постановено в противоречие, а напротив-в съответствие с посочените от касатора определение №463 от 07.10.2013г. по ч.гр.д.№5009/2013г. ва ВКС, І г.о. и определение №289 от 12.05.2011г. по ч.гр.д.№255/2011г. на ВКС, ІV г.о., с които е прието, че на ответника се дължат само разноските, направени след получаване на препис от исковата молба и преди прекратяване на делото. Направените преди получаване на препис от исковата молба и след прекратяване на делото разноски не се дължат, тъй като са направени без основание и не по повод на делото – до датата на получаване на препис от исковата молба и след прекратяване на делото ответникът няма основание да ангажира адвокат и прави разноски за процесуалната си защита по това дело. че всички разноски, свързани с ползването на правна помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото, независимо, дали е проведено първото заседание по него. Достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 от ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл. 131 от ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. Въпросът за доказването на разходите е фактически. Съдът, пред когото се претендира възлагането на разноските, трябва да се увери, че те действително са направени от ответника преди прекратяването на производството и че са във връзка със защитата му по делото. Законът не предвижда някаква формална процедура за приобщаване към делото на доказателствата за извършване на разходите. В случая въззивният съд е приел, че разноските са направени от страната преди прекратяване на делото- към молбата на ответницата за допълване на прекратителното определение в частта относно разноските е представен договор за правна защита и съдействие от 02.04.2015г., от съдържанието на който се установява, че ответницата платила в брой на адв.М. Д. възнаграждение за защита по делото в размер на 4 548.11 лв., а делото е прекратено от В. с определение от 08.04.2015г.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по пставения въпрос. Съгласно указанията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, предпоставките по чл. 280, ал.1, т.3 КТ са налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. За повдигнатия от касатора въпрос тези предпоставки не са налице. По него има установена от Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал.3 ГПК задължителна практика: посочените от касатора определение №463 от 07.10.2013г. по ч.гр.д.№5009/2013г. ва ВКС, І г.о. и определение №289 от 12.05.2011г. по ч.гр.д.№255/2011г. на ВКС, ІV г.о., както и посочените от първоинстанционния съд определение №736 от 23.12.2010г. по ч.гр.д.№689/2010г. на ВКС, ІV г.о. и определение №438 от 17.07.2009г. по ч.т.д.№352/2009г. на ВКС, І т.о. и др., която практика е съобразена от въззивния съд в обжалваното определение. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното педеление изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Що се касае до доводите на касатора за необоснованост и неправилност на обжалваното определение, свързани с неправилна преценка на събраните по делото доказателства, те не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване. Тези доводи могат да бъдат разгледани само ако са налице предпоставките за допускане на обжалването, а в случая такива няма.
Мотивиран от горното ВКС, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 609 от 16.09.2015г., постановено по в.ч.гр.дело № 464/2015г. на Апелативен съд-В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: