4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
С. 4.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември, две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 847/2012 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение от 9.03.2012 г. по гр.д. № 10087/2009 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 15.05.2009 г. по гр.д. № 4542/2006 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен иска на Д. Н. М. за присъждане на обезщетение за претърпяни неимуществени вреди в размер на 13 500 лв. /разликата над 1500 лв. до 15000 лв./, като е присъдена сумата от 13 500 лв., и е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 1500 лв. /разликата над 750 лв. до 1500 лв./.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че материалноправните въпроси: налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия при проявена от него груба небрежност по см. на чл.201, ал.2 КТ и за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси били разрешени в противоречие с утвърдената съдебна практика и се решавали противоречиво от съдилищата- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Приложени са съдебни решения.
Ответникът Д. Н. М. в писмения отговор, подаден чрез адвокат Ц. С. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение, Софийски градски съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която дружеството жалбоподател е осъдено да заплати на М. обезщетение в размер на сумата 1500 лв. за претърпяни от същия неимуществени вреди, причинени от трудова злополука, отменил го е в частта, с която искът е бил отхвърлен за разликата над 1500 лв. до 15000 лв. и е присъдил още 13500 лв. Приел е, че злополуката е настъпила по време когато М. е бил в трудово правоотношение с дружеството, че в резултат на нея е настъпило увреждане на здравето му, причинило временна неработоспособност. Изложил е съображения, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на дружеството- работодател на основание чл.200, ал.1 КТ, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като не е извършено нарушение на задълженията му във връзка с охраната на труда и безопасността на работа. Приел е за установено от събраните по делото доказателства, че ищецът е претърпял болки и страдания, чието справедливото обезщетение е в размер на 15 000 лв.
Поставеният материалноправен въпрос свързан с преценката за наличие на „проявена груба небрежност от страна на пострадалия“ е от значение за изхода на делото, но не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Практиката по този въпрос е уеднаквена с постановени по реда на чл.290 ГПК решения на Върховния касационен съд. С решение от 18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г. IV г. о. на ВКС е прието, че небрежността ще е груба когато работникът е съзнавал, предвиждал, настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати, в решение от 21.06.2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г. III г. о. на ВКС на въпроса дали пострадалият, който извършвайки определени действия в нарушение на установени правила за безопасност на труда, е предвиждал възможността за настъпване на вредоносен резултат, който лекомислено се е надявал да предотврати, разчитайки на придобитите си умения, е даден отговор, че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение /груба небрежност/, като преценката е конкретна и зависи от фактите по делото, в решение от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. IV г. о. на въпроса за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ и за това кога би била налице „груба небрежност“ от страна на пострадалия при трудовата злополука е даден отговор, че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна на пострадалия за настъпване на увреждането, като преценката е конкретна във всеки случай. Приетото от въззивния съд, че в конкретния случай пострадалият не е нарушил правилата на безопасност на труда и не е налице основание за намаляване на обезщетението не е в отклонение от задължителната практика.
Поставеният материалноправен въпрос за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД относим към задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД е от значение за предмета на спора, но не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му е в зависимост от тези обстоятелства. Когато съдът е съобразил всички доказателства относими към реално претърпените от увреденото лице нематериални вреди, като пряка последица от увреждането, решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. В случая, с обжалваното решение размерът на паричното обезщетение е определен при съобразяване на всички доказателства относими към претърпените от ищеца нематериални вреди. Изводите на съда относно паричния еквивалент на справедливото обезщетяване съответстват напълно на разрешението на тези въпроси, дадено в ППВС № 4/68 г. и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС. Ето защо обжалваното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на паричното обезщетението е един и същ.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 9.03.2012 г. по гр.д. № 10087/2009 г. на Софийски градски съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: