О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
София, 07.03.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2357/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 2309 от 24.11.2015 г. по т. д. № 274/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Кюстендилски окръжен съд решение от 31.10.2014 г. по т. д. № 86/2013 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 26 500 евро, дадена в изпълнение на договор за заем от 24.04.2008 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 27.06.2013 г. до окончателното й заплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда, че процесният договор за заем е действителен, като твърди, че лицето, сключило същия от името на търговското, е действало като негов търговски пълномощник по смисъла на чл. 26, ал. 1 ТЗ и доколкото не е било изрично овластено да сключва договори за заем, то този договор е недействителен. Според касатора, неоснователно решаващият състав е преценил сделката като търговска и е приложил по отношение на нея нормата на чл. 301 ТЗ за потвърждаването й от дружеството, без да отчете обстоятелството, че предоставянето на финансиране не е в предмета на дейност на нито една от страните и че за извършването й е необходим лиценз съгласно Закона за кредитните институции, с какъвто те не разполагат. В касационната жалба е релевирано оплакване и във връзка с извода на въззивната инстанция, че подписаната от управителя на дружеството М. втора декларация представлява потвърждение на процесния договор за заем с твърдението, че във връзка с оспорването на същата ищецът по делото, чиято е доказателствената тежест, не е доказал нито истинността на подписа на посоченото лице, нито достоверността на датата й.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Търговска ли е сделка по предоставяне на заем срещу лихва, която може да бъде извършвана въз основа на специален лиценз, с който страните по нея не разполагат, и не е включена в предмета им на дейност, както и не се упражнява по занятие от търговеца; 2. Подлежи ли на потвърждаване по реда на чл. 301 ТЗ сделка по предоставяне на суми на заем от търговец на друг търговец, която не е включена в предмета на дейност на двамата търговци и не е част от обичайната им търговска практика; 3. Чия е тежестта по доказване истинност и авторство на оспорен частен документ, сочещ произход от едната страна, но представен от другата страна – на страната, която го представя или на страната, от която документът сочи, че изхожда“.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 13.05.2016 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 26 500 евро, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за заем от 24.04.2008г., по който заемателят [фирма] не е изпълнил задължението си да върне заетата сума на уговорения падеж – 24.04.2010 г. Като неоснователно е преценено основното възражение на ответника по иска за нищожност на процесния договор за заем като сключен от лице без представителна власт. Според съдебния състав, обстоятелството, че представителната власт, учредена с представеното по делото нотариално заверено пълномощно в полза на лицето В. К. не включва правото да сключва договори за заем, което изискване произтича от нормата на чл. 26, ал. 2, изр. 1 ТЗ, налага извод, че сделката е във висяща недействителност, която може да бъде отстранена с потвърждаването й по чл. 301 ТЗ. Такова потвърждаване решаващият състав е приел за осъществено, от една страна, с подписаната от управителя на дружеството-заемател А. М. декларация от 17.11.2009 г., оспорването на достоверността на датата на която е счетено за недоказано от ответника, а от друга страна – с факта, че като основание за банковия превод на сумата е посочен именно сключен договор за заем; че същата е осчетоводена от ответното дружество и с нея е погасен негов дълг, т. е. извършено е разпореждане с тази сума.
Въззивният съд е преценил като неоснователен и довода за приложимост на нормата на чл. 40 ЗЗД по отношение на процесната сделка по съображения, че същата е търговска по определението на чл. 286 ТЗ, доколкото двете страни са търговци и са я сключили във връзка с тяхната дейност, а освен това не е доказано и наличието на вреда за ответното дружество. Решаващият състав не е споделил и твърдението за допуснато нарушение на Закона за кредитните институции, тъй като в него не се съдържа забрана за сключване на договори за заем между търговски дружества, независимо, че нямат лиценз за извършване на банкова и кредитна дейност, както и поради това, че не е установено ищецът да извършва такава дейност със сключването на отделни договори за заем.
Настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
По отношение на първите два въпроса е налице общото изискване да са релевантни за изхода на делото, но не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е заявено само бланкетно и напълно немотивирано. По въпроса за преценката дали дадена сделка е търговска, т. е. по приложението на чл. 286, ал. 1 ТЗ, е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която търговският характер на сделката е определяем въз основа на възприетите в чл. 286, ал. 1 и ал. 2 ТЗ критерии – субективен, чрез който законодателят обявява всяка сключена от търговеца сделка в това му качество – упражняване на търговска дейност по занятие, за търговска и обективен, дефиниращ като търговска и всяка сделка от вида на изрично изброените в чл.1, ал.1 ТЗ – абсолютни търговски сделки, като при съмнение намира приложение въведената с чл. 286, ал. 3 ТЗ презумпция. Следователно, изводът дали сключеният между търговски дружества договор за заем представлява търговска сделка, следва да бъде направен с оглед конкретните данни по делото относно дейността на търговците и при прилагане на посочените критерий. Правилността на този извод обаче е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Доколкото от тази преценка е обусловен и отговорът на втория поставен от касатора въпрос, то по отношение на него също отсъства поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Що се отнася до последния въпрос, тъй като е поставен само теоретично, без да е отнесен към конкретния случай и към оплакванията в касационната жалба, този въпрос не може да бъде определен като обуславящ изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, въпросът за тежестта за доказване при оспорването на частен документ е решен ясно и недвусмислено както в самия процесуален закон (чл. 193, ал. 3 ГПК), така и във формираната по приложението му съдебна практика, поради което не са налице кумулативните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 750 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой се доказва от представения договор за правна защита и съдействие № 164720 от 10.11.2016 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2309 от 24.11.2015 г. по т. д. № 274/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 8 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], [жилищен адрес] разноски за настоящото производство в размер на сумата 750 (седемстотин и петдесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: