2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1426
гр. София, 14.11. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 347 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № І-108/22.11.2010 г. по гр. дело № 1667/2010 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № VІІІ-991/26.07.2010 г. по гр. дело № 190/2010 г. на Бургаския районен съд. С последното са уважени, предявените от П. В. С. срещу касатора, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1, и чл. 128, т. 2, във вр. с чл. 242 от КТ.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът П. В. С. в отговора на жалбата поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване; претендира присъждане на направените разноски за производството пред настоящата съдебна инстанция.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, включително и чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е приел, че процесното дисциплинарно уволнение на ищеца е незаконосъобразно, тъй като процесният инцидент – описаният в процесната заповед за уволнение – “изтичане на сероводород от подземна емкост № 37 от слоб система, намираща се до колона 300С7 в инсталация “Екстракция 900, ректификация, суперфракциониране”, и посочен в заповедта като причинен от извършено в нарушение на вътрешни правила на работодателя, деяние на ищеца – “дренира неизключено от технологичната (факелна) система оборудване”, всъщност е настъпил по причини, които не могат да се вменят във вина на ищеца. До този извод въззивния съд е достигнал, като предвид експертните заключения и останалите доказателства по делото, е приел за установено, че причина за високите концентрации на сероводород са били повреден възвратен клапан, който е осигурявал наличието на проходност през дренажа на колона 300С7 на газовете във факелната линия, както и неработещ в същия момент компресор ВК-200 в друго производство. Приел е също, че при положение, че по технологичната линия има отклонения от нормалната работа в два пункта – повредените компресор и клапан, то каквато и грижа да е положил ищецът, инцидентът не би могло да бъде избегнат. В тази връзка, чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК, въззивният съд е приел като свои и мотивите на първоинстанционния съд, в които – също предвид експертните заключения по делото, е прието за установено, че не е имало възможност визуално да се установи, че възвратният клапан не работи нормално – дори, качвайки се на колоната и имайки поглед към клапана, проверяващият не може да види, че той е застопорен в положение “постоянно отворен”; както и че до знанието на ищеца не е била сведена информацията от значение за извършвания дренаж, а именно – за неработещия по същото време компресор ВК-200 в друго производство на ответното дружество. Във връзка с размера на процесното обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е получавал допълнително трудово възнаграждение една година назад, считано от месец септември 2009 г., което е било в размер 40 % от основната работна заплата; предвид което е приел, че този размер е полагаем и за месеца преди уволнението – октомври 2009 г., макар за него да е бил начислен нулев процент за премиране, с оглед възникналия инцидент и започналото дисциплинарно производство.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като “правни въпроси, релевантни за изхода на спора по делото, отнесени към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1 от ГПК”, са изложени следните четири въпроса: 1) “следва ли преди да приеме заповедта за уволнение за незаконна, въззивният съд да обсъди съответствието между изложените в заповедта за уволнение мотиви от работодателя и установеното от събраните доказателства по делото фактическо положение?”; 2) “въззивният съд обсъдил ли е в решението си от обективна и субективна страна дали работникът е осъществил описаните в заповедта за уволнение нарушения?”; 3) “налице ли е съответствие между посочените в заповедта за уволнение основания за уволнение и изложените в заповедта мотиви, и доказано ли е съществуването на посочените в заповедта основания?”; 4) “приетият от въззивния съд размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ за кой месец е определен?”.
Последните три въпроса не са правни (материалноправни или процесуалноправни), каквото е изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а са фактически въпроси – относно това какви обстоятелства са обсъдени и приети за установени, или не в мотивите към обжалваното въззивно решение. По този начин всъщност касаторът единствено е преформулирал в изложението си оплакванията си от касационната жалба за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Те обаче представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което е недопустимо да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Първият посочен от касатора въпрос е процесуалноправен и неговото разрешаване е обусловило правните изводи на въззивния съд по настоящото дело, както – предвид общата формулировка на въпроса – приципно са обусловени те и при всяко друго въззивно решение по искове по чл. 344, ал. 1 от КТ, с което се постановява отмяна на незаконосъобразно уволнение. И по настоящото дело, макар да не е обсъждал изрично този процесуалноправен въпрос, по същество въззивният съд се е произнесъл по него, като е приел, че установените по делото причини за настъпването на описания в заповедта за дисциплинарно уволнение процесен инцидент, не могат да се вменят във вина на ищеца, т.е. приел е че не е налице съответствие “между изложените в заповедта за уволнение мотиви от работодателя и установеното от събраните доказателства по делото фактическо положение”. Поради това, този процесуалноправен въпрос представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице, обаче допълнително основание за допускане на касационно обжалване, макар касаторът да сочи всички хипотези на т. 1-3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (решаване на правния въпрос в противоречие с практиката на ВКС) се сочи, че съгласно решение № 507/08.07.2010 г. по гр. дело № 978/2009 г. на ВКС, ІV-то гр. отд., работодателят трябва да докаже съществуването на основанията за прекратяване на трудовото првоотношение, и уволнението ще е законно, ако е осъществено поне едно от основанията, поради които то е извършено. Видно от изложеното по-горе, посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е решен от въззивния съд по настоящото дело, в каквото и да било противоречие с така изтъкваното от жалбоподателя разрешение, възприето в посоченото от него касационно решение по чл. 290 от ГПК; като по настоящото дело изобщо и не стои въпрос за повече от едно основание за уволнението на ищеца, което е дисциплинарно такова. Второто посочено от жалбоподателя решение по чл. 290 от ГПК, е решение № 540/07.07.2010 г. по гр. дело № 895/2009 г. на ВКС, ІV-то гр. отд. С него обаче е дадено разрешение единствено на материалноправния въпрос за тълкуването на понятията “обезщетение” и “брутно трудово възнаграждение” по смисъла на чл. 331 от КТ, който е очевидно несъпоставим с разисквания в случая процесуалноправен въпрос, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата) са посочени и представени: постановеното по реда на отменения ГПК от 1952 г., решение № 1568/21.12.2004 г. по гр. дело № 2573/2002 г. на ВКС, ІІІ-то гр. отд., както и влязлото в сила въззивно решение № V-120/05.11.2009 г. по гр. дело № 442/2009 г. на Бургаския окръжен съд. Първото от тях е постановено по спор за незаконосъобразност на уволнение, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, като е прието, че виновното неизпълнение на трудовите задължения обуславя дисциплинарна отговорност, а не – безвиновно прекратяване на трудовия договор на посоченото основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ. Второто решение е постановено по спор за незаконосъобразност на уволнение, извършено със заповед, в която е посочено единствено основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ, без да са посочени фактически основания за прекратяването на трудовото правоотношение; като е прието, че при така издадената заповед не са налице сочените от ответника-работодател, техническа грешка и прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание – чл. 325, т. 1 от КТ, нито е налице основанието за уволнение, посочено в заповедта – чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ. Така дадените разрешения и разрешението на обсъждания процесуалноправен въпрос, дадено с обжалваното въззивно решение по настоящото дело, също по никакъв начин не си противоречат. Самият касатор не е обосновал в изложението си наличие на противоречива практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а то единствено се сочи голословно – общо за всичките формулирани от него четири въпроса.
В изложението на жалбоподателя единствено е посочено и наличието на допълнително основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – наред с тези по т. 1 и т. 2 от разпоредбата. В тази връзка, обаче не само не е изложена аргументация, но дори не се и твърди горепосоченият процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поради това, не може да се приеме, че е налице и това допълнително основание за допускане на касационно обжалване в случая.
По горните съображения, по делото няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция, в размер 360 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № І-108/22.11.2010 г., постановено по гр. дело № 1667/2010 г. на Бургаския окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на П. В. С. сумата 360 лв. (триста и шестдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.