О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1427
гр.София, 25.11.2009 г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Богданова гр.д.N 1146 описа за 2009 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Г. П. от гр. С. срещу въззивно решение от 23.01.2009 г. по гр.д. № 493/2008 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 22.11.2007 г. по гр.д. № 685/2004 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателят срещу И. Б. П. и Национална компания “Ж” гр. С. искове с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД и чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД за заплащане в условията на пасивна солидарност следните суми, представляващи обезщетение за претърпяни неимуществени и имуществени вреди в резултат на незаконно прекратяване на трудовото му правоотношение със заповед № 119/7.02.2002 г., както следва: 1. за периода 8.08.2002 г. до 16.09.2002 г.-обезщетение за оставане без работа в размер на 1 480 лв.; 2. обезщетение, представляващо разлика между трудовото възнаграждение за длъжността “главен юрисконсулт” и трудовото възнаграждение при заемане на друга длъжност за периода от 8.08.2002 г. до 28.02.2003 г. общо в размер на 6 722 лв.; 3. обезщетение за неполучени суми за полагащата се храна за периода 8.08.2002 г. до 28.02.2003 г. в размер на сумата 755 лв.; 4. обезщетение за претърпяни неимуществени вреди за периода 8.08.2002 г. до 28.02.2003 г. в размер на 1 251.95 лв.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за правилното решаване на делото, разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците по касационната жалба не са подали писмен отговор.
Върховния касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което предявените от П. Г. П. искове за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за претърпяните от него имуществени и неимуществени вреди в резултат на незаконно уволнение със заповед № 119/7.02.2002 г. са отхвърлени. Приел е, че твърденията на жалбоподателя за причинени неимуществени и имуществени вреди с действия на ответника П при изпълнение на възложена му от Н. “ЖИ” работа са останали недоказани. Изложил е съображения, че за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД, следва да е установено деликтно поведение на физическото лице-ответника П. Отхвърлил е претенцията за неимуществени вреди по съображения, че същите не са доказани. По отношение на имуществените вреди е приел, че не е налице основание за ангажиране отговорността на Н. “ЖИ” за пропуснати ползи от оставането без работа, поради незаконно уволнение за повече от половин година след датата на уволнението, тъй като в областта на трудовите отношения законодателят е лимитирал отговорността за пропуснати ползи за 6 месеца. Приел е, че не е налице основание по чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника П, тъй като по делото не е установено при издаване на отменената уволнителна заповед от него като ръководител недобросъвестно да е използвал служебното си положение за да постигне лични или други неслужебни цели, т.е. че липсва противоправно поведение. Извел е извод, че след като ответникът П. не може да бъде отговорен за репариране на вредите претърпяни от жалбоподателя, не може да се ангажира и гаранционно-обезпечителната отговорност на Н. “ЖИ” по чл.49 ЗЗД.
В изложение за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивния съд се е произнесъл по материалноправен въпрос и працесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, касаещ фактическия състав на гражданския деликт по чл.45 ЗЗД и на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД на възложителя на работата, както и за тежестта на доказване при оборване на законова презумпция.
Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С ППВС № 4/1975 г. е посочено, че при уволнение на работник или служител, признато от надлежните органи за неправилно, организацията или учреждението дължат заплащането на обезщетението най-много до размер на двумесечното трудово възнаграждение на уволнения /чл. 93, ал. 1 КТ отм./, защото се касае до вреди от неизпълнение на трудов договор, а законът при този договор не допуска заплащане на по-високо обезщетение, а по сега действащия КТ до размер на шестмесечното трудово възнаграждение- чл.225, ал.1 КТ. Върховният касационен съд е последователен в практиката си, че при незаконно уволнение работодателят дължи обезщетение за имуществени вреди в размер, определен от специалния закон – КТ. При наличие на изрична разпоредба-чл.225, ал.1 КТ, респ.чл.93 КТ /отм./ работникът не може да разшири обема на отговорността му чрез предявяване на иск на общо основание- чл.49 вр.чл.45 ЗЗД. По въпросът дали издалият отменената заповед за уволнение ръководител на организацията или учреждението дължи заплащане на обезщетение на възстановения на работа работник или служител извън посоченото в КТ обезщетение е дадено разрешение в т.1 на постановлението. Прието е, че когато при издаване на неправилната заповед ръководителят е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, той носи отговорност за действително причинените вреди. Тази последица настъпва, когато ръководителят на организацията или учреждението, в които е издадена заповедта, недобросъвестно е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи.
Константната практика на ВКС намерила отражение и в посоченото ППВС е съобразена от въззивния съд, поради което в случая не може да се поставя въпрос за наличие на неточно приложение на материалния закон, което да налага произнасяне на Върховният касационен съд за налагане на единна практика, поради което не е налице приложното поле на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Грешките във формирането на вътрешното убеждение на съда сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационно обжалване, а съставляват порок на решението по който съдът може да се произнесе само ако обжалването бъде допуснато.
Поставеният въпрос за тежестта на доказване при оборване на законовата презумпция по чл.45, ал.2 ЗЗД не обосновава приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е от значение за изхода на делото. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество. За да приеме, че не е налице основание за ангажиране отговорността на П. въззивният съд е приел, че по делото не е установено противоправно поведение от страна по последния, като елемент от фактическия състав по чл. 45, ал.1 ЗЗД, а не по съображения свързани с тежестта на доказване при оборване на презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В приложеното решение № 111 по гр.д. № 176/1997 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че ръководителят на предприятието може да носи отговорност за всички причинени вреди от непозволено увреждане, ако се докажат елементите на фактическия състав на чл.45 ЗЗД, а в хипотеза на неправомерно прекратен трудов договор е необходимо да се установи личната вина на издателя на заповедта. В решение № 1* по н.д. № 3704/1957 г. на ВС, ІІІ н.о. е прието, че за приложението на чл.49 ЗЗД не се изисква вина от юридическата личност, а е достатъчна вината на длъжностното лице, което е действало от името на тази юридическа личност по време и по повод изпълнение на възложената му работа. Приетото от въззивния съд в обжалваното решение не е в противоречие с приетото в цитираните решения, поради което не е налице приложното поле на чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
Предвид изложените съображения съдът в настоящия състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение от 23.01.2009 г. по гр.д. № 493/2008 г. на Софийски градски съд, по касационната жалба на П. Г. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: