О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
С., 01.04. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 707/2019 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Я. Б. Д., подадена чрез адв. И. Д., срещу определение № 23266/26.10.2018г., постановено по в. ч. гр. д .№ 10864/2018г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 417936 от 29.05.2018г., постановено по гр. д. № 18272/2018г. на Софийския районен съд, с което е прекратено като недопустимо производството по делото.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и немотивираност – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното определение и уважаване на предявения установителен иск.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпросите: 1./ „Налице ли е правен спор за съществуването на субективно материално право или правоотношение по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато правната сфера на ищеца е засегната от ответника, който извършва неправомерни действия, като се легитимира пред СРС и СГС с невалидни български документи за самоличност?“ и
2./ „Има ли право страна в гражданския процес да се легитимира пред съда и да участва в процеса с невалидни лични документи?“. Касторът счита, че произнасянето по тези въпроси от касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона, доколкото касаят равнопоставеността на страните в процеса, както и за развитието на правото, тъй като се отнасят за средствата за защита на гражданите в случаи на нарушение на обществения ред от даден субект и по независещи от ищеца причини не е проведена процедура за отстраняване на нарушението.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че производството пред районния съд е образувано по предявени искове от Я. Д. срещу Н. Д., гражданин на САЩ, за признаване за установено, че ответницата няма право да се легитимира с български ЕГН и да съхранява и да удостоверява самоличността си с български документи за самоличност: лична карта и паспорт, тъй като не е български гражданин. Правен интерес от предявяване на иска ищецът обосновал с обстоятелството, че ответницата се легитимира като ищец по заведен срещу него иск пред СРС с ЕГН и лични документи, както и като пълномощник на ищеца по друго гражданско дело. Съдът е приел предявените искове за процесуално недопустими като изложил подробни съображения. Обосновал, че е недопустимо по реда на чл. 124 ГПК да се проверява и установява като преюдициален въпрос дали едно лице е български гражданин или не, респективно да се оспорва верността на съдържанието на издадените от компетентните органи на МВР документи за самоличност. Отричането от ответника на българското гражданство на ответницата и правото й да се легитимира с документи за самоличност не поражда спор за съществуване на материално гражданско право между равнопоставени субекти на гражданското право. От друга страна, въззивният съд разяснил, че е недопустимо ищецът да постигне защита чрез предявяване на настоящия иск срещу предявен срещу него от ответницата, в качеството й на пълномощник, иск по гр.д. № 28480/14 г. на СРС, 34 състав. Мотивирал се е с това, че иск пред български съд може да предяви не само български гражданин. Същевременно дори да се установи, че ответницата няма право да се легитимира с български документи за самоличност, то това не би повлияло върху развитието на гражданското дело. Съдът е изложил съображения, че правната сфера на ответника не е засегната от ответницата, чрез легитимирането й като български гражданин с издадени от органите на МВР документи за самоличност, като не е смутено или застрашено никое негово гражданско материално право. Приел е, че по същество ищецът се домогва да опровергае материалната доказателствена стойност на документите за самоличност на ответницата, но законосъобразността им не може да се релевира по общия исков ред, доколкото искът по чл. 124 ГПК няма за предмет определено материално право, съществуването на което да е обусловено от законосъобразността на удостоверителния административен акт и верността на неговото съдържание. Обосновал е, че верността или неверността на удостоверените в документа от компетентния орган факти не е волеизявление на органа по смисъла на чл. 21, ал.3 АПК, а е съдържание на документа с оглед изричната разпоредба на чл. 81, ал. 2 АПК, поради което подлежи на оспорване само по административен ред. Законосъобразността на акта на компетентния орган на МВР за издаване на документи за самоличност и верността на съдържанието им няма отношение към възникването, съществуването или погасяването на определено материално право. Въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 32, ал.2 ЗБЛД, според която невалидността на личните карти на лица, загубили българско гражданство, се обявява от органа, издал личната карта на лицето, поради което гражданският съд не може по общия исков ред на ГПК да проверява валидността на лична карта и да установява, че съответно лице няма право да се легитимира с него. С оглед на тези съждения е формирал решаващия си извод, че не е налице спор относно съществуването на неоснователно претендирано от ответника материално гражданско право, което да накърнява правната сфера на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или, очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
В настоящия случай жалбоподателят не констатира въззивното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Касаторът формулира правни въпроси, попадащи в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК, но не обосновава поддържаното допълнително основание за допускане на касационно обжалване. По смисъла на цитираната правна норма на касационно обжалване подлежат определенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуален въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т. е. по въпрос, който касае приложението на нов закон или правна норма, която е неясна и се нуждае от тълкуване или по приложението на която липсва съдебна практика, респ. казусът сочи на необходимост от промяна в поддържаното от досегашната практика становище. В случая нито една от тези хипотези не е налице.
Независимо от изложеното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че е безспорно както в правната теория, така и в съдебната практика, която е достатъчно богата и безпротиворечива, че правото на иск е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на граждански спор. Основен критерий за определяне на един спор като граждански е методът на регулиране на отношението. Граждански са правоотношенията, регулирани с метода на равнопоставеност. За да възникне в полза на определено лице правото на иск е нужно да е възникнал между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съда. Правото на иск е призовано да отговори на нуждата от защита и да удовлетвори интереса от защита, затова то ги предпоставя. Субективното право е предоставената и гарантирана от закона възможност на едно лице да има свое собствено поведение или да изисква спазването на определено поведение от други правни субекти за задоволяване на признати от закона интереси. В конкретния случай ищецът не излага твърдения за наличие на гражданскоправен спор между страните – не сочи поведение на ответника, което пряко да рефлектира върху неговата правна сфера, засягайки защитено от закона негово материално субективно право. Твърденията са за поведение на ответника, несъобразено с изисквания на законовите разпоредби, регламентиращи отношения между лицето и държавата, касаещи неговия административноправен статут, регулирани с метода на власт и подчинение. Установяване на сочените нарушения и обявяване невалидността на документите за самоличност на лицето се осъществява по специален ред от компетентните органи.
В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 23266/26.10.2018г., постановено по в. ч. гр. д .№ 10864/2018г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: