О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
София, 17.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 2712 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т.2 ГПК.
С определение № 1671/07.07.2016 г. по в. гр. д. № 1222/16 г. на Варненския окръжен съд е изменено определението от 15.02.2016 г. по гр. д. № 11279/2015 г. на Варненския районен съд, като на адвокат Т. С., особен представител по чл.47, ал.6 ГПК на ответника М. М., е присъдено допълнително възнаграждение от 200 лв., над присъдените от първата инстанция 100 лв.
Въззивният съд е приел, че на особения представител се дължи възнаграждение за всяка една от инстанциите, пред които е осъществил защита на лицето, което представлява. Съобразил е, че особеният представител адв. С. е получила съдебни книжа, изготвила е писмен отговор на М. М. по гр. д. № 11279/2015г. по описа на В. и се е явила в съдебно заседание, в което била заличена като особен представител, тъй като лицето, което представлявала, било редовно призовано. Съдът се е позовал на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в която като възнаграждение за депозиран отговор на искова молба се предвижда сумата от 300 лв., поради което приел, че това е дължимият минимален размер на осъщественото от адв. С. представителство.
Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от осъдените лица М. Д. Д., В. Д. В., Д. Д. К. и С. Д. Г..
Жалбоподателите поддържат, че въззивното определение е процесуално недопустимо. Разпоредбата на чл.29, ал.3 ГПК предвиждала, че разноските за възнаграждение за особен представител първоначално се поемат от насрещната страна, но това ставало чрез внасяне на определената сума по специална сметка на съда. Определеният от първата инстанция размер на възнаграждението е бил 100 лв. Липсвал съдебен акт за увеличаване на това възнаграждение. Жалбоподателите не били уведомени, че трябва да внесат по-голяма сума. Затова бил неприложим редът на чл.77 ГПК за принудително събиране на сумата от 200 лв. Възнаграждението за особения представител следвало да бъде определено с окончателния съдебен акт по спора и да се понесе от страната, на която е възложена отговорността за разноските по делото. В настоящия случай такъв окончателен акт липсвал.
В изложението към жалбата се поддържа становище за недопустимост на обжалваното определение, като основание за допускане на касационно обжалване, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите относно времето и начина на плащане на възнаграждението на назначения особен представител и коя страна следва да понесе разноските по воденото дело, включително тези за особен представител.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на съда, с което се определя възнаграждение на особен представител по чл.47, ал.6 ГПК.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, свързани с допустимостта на въззивното определение. Налице е практика на ВКС, с която са дадени отговори на поставените въпроси, което изключва поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Правото на възнаграждение на особения представител по чл.47, ал.6 ГПК е регламентирано в същата разпоредба, която гласи, че особеният представител се назначава на разноски на ищеца. С т.6 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възнаграждението за особен представител е винаги дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, който е задълженото лице. Прието е също, че размерът на дължимото възнаграждение се определя от съда с акта на назначаването му, при съобразяване на чл.36, ал.1 ЗА, препращащ към Наредба № 1/2004 г., но няма пречка, при констатирана фактическа и правна сложност на делото, съдът да определи по-голям размер.
Няма колебание в практиката на ВКС, че особеният представител може да обжалва съдебния акт, с който се определя размера на възнаграждението му и да иска неговото увеличаване. Възникналият спор е сходен със спора за разноските, които съдът присъжда на основание чл.78 ГПК и се разглежда по еднакъв процесуален ред. В тези случаи въззивната или касационната инстанция могат да присъдят по-висок размер на възнаграждението за особен представител в сравнение с първоначално определения. В този смисъл е определение № 240 от 29.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4328/2016 г. на ВКС, ІІ ГО, определение № 645/27.11.2015 г. по ч. гр. д. № 5638/2015 г. на ВКС, ІІІ ГО, определение № 656/23.11.2010 г. по ч. гр. д. № 342/2010 г. на ВКС, ІV ГО и др. Обжалваното въззивно определение е съобразено с тази практика на ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1671/07.07.2016 г. по в. гр. д. № 1222/16 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: