ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 143
София, 02.03.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3936 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.К. като процесуален представител на А. А. М. със съдебен адрес в [населено място] срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд от 30.V.2019г. по в.гр.д. № 125/2019г.
Ответникът по жалбата Прокуратура на РБ не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение БАС по въззивна жалба само на ищеца е отменил решението на ОС Бургас от 13.ІІ.2019г. по гр.д. № 385/2018г. в отхвърлителната му част за разликата над 1000лв. до 3000лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил ПРБ да заплати на А. М. още 2000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 20.ІХ.2017г. до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му отхвърлителна част.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид установеното от фактическа страна, че: на 01.ІІІ.2015г. ищецът е бил обвинен за престъпление по чл.142 ал.3 т.3 НК за това, че на 28.ІІ.2015г. в съучастие с други лица отвлякъл Пл.П., като деянието било извършено по особено опасен и мъчителен за отвлечения начин; първоначално ищецът бил задържан за 72 часа, а с определение от 03.ІІІ.2015г. му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, която след многократни обжалвания е заменена с парична гаранция 500лв. с определение от 07.VІІІ.2015г.; досъдебното производство продължило две години и пет месеца до прекратяването му с постановление на прокурор от 12.ІХ.2017г. поради недоказаност на обвинението; М. е започнал престъпната си дейност още като непълнолетен и е осъждан 14 пъти, на лишаване от свобода 7 пъти и е изтърпял ефективно общо 7 години и 2 месеца; на 01.VІ.2015г. му е била поставена диагноза „дерматитис алергика” с получаване на медикаменти; според показания на свидетели ищецът работел и издържал семейството си, бил здрав, с добро име в обществото, помагал на близки и познати, като след задържането му хората се отдръпнали от него, той се притеснил, изпитвал страх от наказанието.
Въззивният съд е приел, че във връзка с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният не е съобразил завишаващи го фактори, а именно: досъдебното производство е образувано за тежко умишлено престъпление, продължителността му от две години и пет месеца е над разумния срок, търпяната мярка за принуда пет месеца и седем дни, която, дори да се приеме, че не е предизвикала уронване престижа на ищеца предвид многобройните му осъждания, продължителността й рефлектира пряко в ограничение на личната му свобода. Споделени са останалите приети в тази насока от първоинстанционния съд обстоятелства: понасяне на неудобства от участието му в процесуални действия, свързано с негативни емоции от личен и семеен характер, липса на доказателства за трайни здравословни увреди – единственото заболяване е алергия, отслабването му е последица от гладната му стачка, няма доказателства за провеждане на производството при даване на изключително широка медийна гласност, изнесена от разследващите органи, опетняването на доброто име на ищеца не е доказан факт, тъй като престъпната му дейност е започнала още през 1987г. и е продължила поне до 2015г., като е осъждан за различни престъпления – против личността, против собствеността, общоопасни престъпления, против реда и общественото спокойствие и др., за които е прекарал в затвор повече от 7 години.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса за съдържанието на понятието „спрадведливост” по чл.52 ЗЗД, в частност от значение ли са при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на постановлението за прекратяване на наказателното производство, следва ли да се вземе предвид срокът на задържането под стража при условие наличието на предходни осъждания и определящ ли е видът на престъпленията, за които е образувано наказателното производство, и продължителността му – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, и по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди – в противоречие с две решения на ВКС.
ВКС намира, че така поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване.
По първия въпрос е налице многобройна трайна и непротиворечива практика на ВКС, включително ППВС № 4/1968г., ТР № 3/2005г. на ОСГК и създадена по реда на чл.290 ГПК, според която понятието „справедливост”, съдържащо се в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценка на установените във всеки отделен случай конкретни обективни обстоятелства, относими към вида, характера, интензитета, продължителността на увреждането, които следва да бъдат съобразени при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По претенции за обезщетения на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ такива обстоятелства са например тежестта на обвинението, дали обвинението е за едно или за повече престъпления, дали ищецът е оправдан по всички или по част от тях, видът на определената мярка за неотклонение и на други ограничителни мерки, продължителност на наказателното производство, отражението му върху живота, здравето, работата на ищеца, върху семейните му отношения, репутацията му в обществото, включително и с оглед предишни осъждания, и други. Всички установени обстоятелства принципно се преценяват в контекста на икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на увреждането. В разглеждания случай въззивният съд е постановил атакуваното решение съобразно тази практика, съобразявайки конкретните обстоятелства от значение за размера на дължимото се на ищеца обезщетение, в т.ч. срокът на задържането му под стража като мярка за неотклонение, ограничаваща свободното му придвижване, дейности и контакти, видът и тежестта на престъплението по повдигнатото му обвинение, предходните му осъждания, имащи отношение към интензитета на увреждането, продължителността на наказателното производство, отражение върху емоционалната сфера и здравето му, върху отношенията му в обществото. При това положение не е налице твърдяното в изложението основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
По втория въпрос със сочената практика не се обосновава противоречивото му разрешаване. По гр.д. № 5174/2016г. ІV ГО обезщетение в размер на 6000лв. е определено, като са взети предвид обстоятелствата: повдигнато обвинение за престъпление по чл.195 ал.1 т.3 НК, за което е била постановена осъдителна влязла в сила присъда, отменена след възобновяване и оправдаване, задържане под стража за период 1г.7м., изтърпяване на наказание лишаване от свобода 8 1/2 м., продължителност на наказателното производство 2г.4м., четири предходни осъдителни присъди. По гр.д. № 106/2017г. ІV ГО обезщетение в размер на 10000лв. е определено при съобразяване на обвинението за престъпление по чл.115 НК, наказуемо с лишаване от свобода до 20 години, продължителност на наказателното производство 3 години, пет месеца задържане под стража и три месеца домашен арест. Видно е при съпоставка между тези обстоятелства и взетите предвид такива по настоящото дело, че те са съществено различни, а не идентични, както се твърди в изложението, при което не може да се приеме, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос.
Твърди се и очевидна неправилност на решението на въззивния съд с оглед изложените в касационната жалба аргументи, тъй като изводите били в грубо несъответствие с данните на сетивното възприятие, логическите правила и положения на науката. В касационната жалба са релевирани оплаквания за невземане предвид на продължителността на наказателното производство и на отражението му върху здравословното състояние и социалното положение на ищеца, както и за несъответствие на размера на определеното обезщетение с установените по делото факти. Тези оплаквания представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, преценка на които касационният съд дължи, ако допусне касационно обжалване. В изложението и в касационната жалба не се сочат пороци, а и съдът не констатира такива, изразяващи се в особено съществени нарушения на процесуалния и материалния закони и на правилата на формалната логика, видими пряко от съдържанието на решението, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства и на приложените норми. Ето защо не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, ГО, № 40 от 30.V.2019г. по в.гр.д № 125/2019г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: