2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
гр. София, 21.02.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4200 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и А. Х. М. против решение № 966/26.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 5924/2016 г. от Апелативен съд – София, 8-ми състав.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, състава на САС е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ е частично основателен.
Съдът е приел, че по делото категорично са установени елементите от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, в действащата към началото на 2012г. редакция на текста – в хипотезата на повдигнато срещу лицето обвинение за умишлено престъпление, производството по което е прекратено, което е предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ, която е повдигнала обвинението. Претендирано е обезщетение за причинени неимуществени вреди от наказателно производство, продължило осем години и седем месеца.
При определяне размера на дължимото обезщетение, съдът е съобразил възрастта на ищеца към процесния период – на 59 години при започване на производството; тежестта на повдигнатото обвинение, което е за едно тежко престъпление, тъй като предвиденото наказание е лишаване от свобода до 6 години; установените от свидетелските показания притеснения и раздразнение, което е имала при призоваванията й; продължителността на наказателното производство, което е било на етап досъдебно такова, но категорично е продължило в неразумни срокове, намира че сумата от 3 000 лв. е справедливото в случая обезщетение за доказаните и твърдени болки и страдания. Съдът е приел, че от приложената преписка се установява, че многократно е имало предложения за прекратяване или спиране на същата, на което са последвали указания за извършване на процесуално-следствени действия, което е основната причина за дълго продължилото производство, в което са извършени малко на брой процесуални действия с участието на ищцата, като през последната година преди окончателното прекратяване на производството й е повдигнато обвинение от прокуратурата, която след четири месеца го прекратява. За да намали обезщетението, въззивният състав е приел следното: не се е установило по пътя на пълното и главно доказване, че процесното производство е причинило на ищцата сочените тежки здравословни проблеми. От представените епикризи е приел за установено, че общото здраво словното състояние на ищцата е увредено отдавна – чести пневмонии, желязо-дефицитна анемия, глаукома – от 1995г., което потвърждава направения от експерта извод за липса на причинно-следствена връзка между процесното производство и тежките заболявания. Прието е, че не са налице обстоятелства, които да обусловят по-висок размер на обезщетението, каквито обичайно са – налагане на тежка мярка за неотклонение, медийно оповестяване и разгласяване, пречка в професионалното развитие или в личен и семеен план. Напротив, съдът е приел за установено, че ищцата през целия период е продължила активно да се занимава с любимите си дейности в областта на културата и социалния живот, както и че няма отблъскване от приятелския кръг, дори получава разбиране от най-близките. Реално само няколко месеца е била привлечена като обвиняем с наложената най-лека мярка за неотклонение „подписка“, като всичко е приключило на фаза – досъдебно производство.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване на касатора- ищец се сочат многобройни фактически въпроси, свързани с основателността на подадения иск и на подадената въззивна жалба и определено свързани с необосновано ниския размер на обезщетението, присъдено на ищцата с въззивното решение, като в тази насока може да се приеме, извън фактическите въпроси, че се поставя въпросът за приложението на принципа за справедливост при присъждане на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
По тези правни въпроси е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване на Прокуратурата отново се сочат въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД и относно които въпроси се отнася казаното по-горе па същите правни въпрос, поставени и от ищцата – касатор по делото.
Съобразяването на посочената съдебно практика от въззивния съд води и до липсата на соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 966/26.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 5924/2016 г. от Апелативен съд – София, 8-ми състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.