О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№143
София, 21.03.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Златка Русева
Членове: Владимир Йорданов
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 4800/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат С. Т., като пълномощник на Ориета Т. К., З. П. В.-Д. и Н. П. Т. /съобразно уточняваща молба от 09.11.2018 г./, срещу въззивно решение № 1160 от 22.02.2018 г. по в. гр. д. № 7030/2017 г. на Софийски градски съд, II-Е въззивен състав. Касаторите искат отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано – касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация, чрез процесуалния си представител, са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който са изразили становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Ищците са предявили срещу ответниците искове с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 42/26.03.2013 г. по гр. д. № 678/2012 г. по описа на ВКС, Второ г. о., поради противоречие с повелителни и свръхповелителни норми на закона от публичен ред, установяващи правила в интерес на обществото, а именно: чл.200, ал.1 във вр. с чл.19, ал.1, т.1 и чл.14, ал.4 ЗУТ, както и с разпоредбите на чл.31 и чл.14, ал.3 ЗУТ.
С цитираното по-горе решение на касационната инстанция е отменено въззивно решение от 29.07.2012 г., постановено по гр. д. № 618/2005 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявения иск по чл.108 ЗС досежно незастроената част от недвижим имот, представляващ парцел *-* от кв.11-О. по плана на [населено място], „ГГЦ, зона *-*“, като вместо него е постановено ново по същество, с което ищците в настоящото производство са осъдени да предадат на ответниците владението върху незастроената част от площта на описания по-горе недвижим имот, целия с площ 965 кв. м.
В исковата молба са изложени твърдения, че незастроената част от процесния имот не е индивидуализирана, с оглед на което е налице противоречие с посочените повелителни норми на ЗУТ, както и че постановеното решение не може да бъде изпълнено.
В обжалваното въззивно решение е прието, че според установената съдебна практика нищожно е съдебното решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен съдебен орган или в незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато не е изразено в писмена форма, когато волята на съда не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването, поради абсолютна неразбираемост. Изложени са съображения, че съдебното решение, чието прогласяване за нищожно се претендира в настоящото производство, е постановено в изискуемата се писмена форма, в рамките на правораздавателната власт на съда, от надлежен съдебен орган, функциониращ в законен състав и е подписано от съдебния състав. Обективираната в него воля е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и разбираемо. Обсъдени са доводите на касаторите, свързани с допуснато нарушение от касационната инстанция на императивна норма, което може да обоснове неговата недопустимост или неправилност, но не и да доведе до нищожност на съдебния акт. Посочено е, че с оглед изложените доводи за това, че решението не е изпълнено, те са имали възможност да поискат неговото тълкуване. Направен е извод, че решението обективно не страда от пороци, които да обосноват неговата нищожност. Горното заключение е обосновано и с позоваване на трайната съдебна практика, обективирана в решение № 15 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2014 г. , първо г. о., в което е прието, че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „противоречието на съдебното решение със свръхповелителни и повелителни норми на правото от публичен ред, с които се налагат правила в интерес на обществото, води ли до неговата нищожност“; сочи се противоречие с Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС, т.8 от същото; 2. „съществува ли разлика между свръхповелителни и повелителни норми на правото и същите норми от публичен ред, с които са установени правила в интерес на обществото при прогласяване нищожността на съдебно решение“; 3. „съществува ли правен интерес от притежаването на невъзможен обект на правото на собственост, който представлява негоден изпълнителен титул поради противоречие с минималните изисквания на ЗУТ за обособяване на урегулиран поземлен имот и за прехвърляне на поземлени имоти и представлява обща неделима собственост на всички собственици на самостоятелни обекти в сградата по смисъла на чл.38 от Закона за собствеността“. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на първата и третата специална предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, както и на основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Поддържа се противоречие с решение № 107 от 1956 г. на ОСГК на ВС и решение № 905 от 27.03.1958 г. по гр. д. № 5471/1957 г. на ВС.
Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос, поставен в изложението. Решаващите изводи на съда, обусловили изхода по конкретното дело, са направени в съответствие с установената съдебна практика. Гражданският процесуален кодекс не съдържа определение за нищожност на съдебните решения, поради което съдържанието на понятието следва да се извлече по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор. Правната теория и съдебната практика приемат, че нищожно е това решение, което не би могло да се приеме за валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от ненадлежен орган, в ненадлежен състав или извън пределите на правораздавателната власт на българските съдилища, неподписано е от членовете на съдебния състав или не е изразено писмено /в последните два случая не може да се направи извод за наличие на волеизявление/ или волята на съда е абсолютно неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване.
Изложените основания за нищожност в настоящата хипотеза съставляват доводи за нарушение на материалноправни норми. Нарушението на материалния закон обаче не съставлява основание за нищожност на съдебния акт, което би могло да се отрази на валидността на съдебното решение. Неразбираемостта на съдебното решение може да повлияе върху валидността на същото само ако е абсолютна и е налице пълна невъзможност волята на съда да се изведе дори чрез тълкуването й.
Решаващите изводи на въззивния съд са в съответствие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т.1 от същото/ за правомощията на въззивната инстанция и извършваната от нея проверка, както и с приетото, че проверката на приложението на императивна материалноправна норма е относима към проверката на правилността на решението и в съответствие с т.10 от ТР № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК за правомощията на касационната инстанция. В двата тълкувателни акта са разграничени правомощията на въззивната и касационната инстанции при различните три вида пороци на обжалваното първоинстанционно или въззивно решение /нищожност, недопустимост, неправилност/ и неправилното приложение на императивна материалноправна норма е обсъждано и отнесено към проявите на неправилност на решението, а не към проявите на нищожност или недопустимост. Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване предвид наличието както на цитираната по-горе задължителна съдебна практика, така и на тази, обективирана в ТР № 1 от 10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК, възприемаща общовъзприетото както в доктрината, така и в съдебната практика, че е нищожно само това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Нарушението на материалния закон е порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба. Цитираната от касаторите съдебна практика /решение № 107 от 1956 г. на ОСГК на ВС и решение № 905 от 27.03.1958 г. по гр. д. № 5471/1957 г. на ВС/ не обективира различно от даденото по-горе разрешение. Освен това същата е и извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер. В Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС, т.8, е установена възможността за защита срещу нищожното решение чрез обжалването му и правомощието на второинстанционния съд да обяви нищожността му.
Вторият въпрос в изложението не е обуславящ за изхода на делото, тъй като изводите на въззивния съд са направени с оглед въведените от ищците – касатори твърдения за нищожност на съдебното решение поради противоречие с императивни материалноправни норми.
Поставеният трети материалноправен въпрос също не е обусловил решаващите изводи на съда и не от значение за изхода на конкретното дело, тъй като е свързан с преценка на правилността на решението.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. Поставените въпроси не са от значение за развитието на правото и по същите е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.
Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, установима от неговото съдържание.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторите трябва да заплатят на ответниците по касация направените разноски в размер на 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1160 от 22.02.2018 г., постановено по в. гр. д. № 7030/2017 г. по описа на Софийски градски съд, II-Е въззивен състав.
Осъжда О. Т. К., З. П. В.-Д. и Н. П. Т., със съдебен адрес: [населено място], ул. „Д-р Х. Стамболски“ № 3, ет.3, адв. С. Т., да заплатят на В. Б. Х., Е. И. К., С. Г. К., Г. К. К. и И. К. Д., със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Б, партер, адв. Л. Т., сумата 500 лв. /петстотин лева/, представляваща направени разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: