О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
София, 06.03.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Емил Марков
Членове: Ирина Петрова
Десислава Добрева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2022 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Сънрайз”ООД, гр.Стара Загора срещу Решение № 147 от 07.05.2019г. по в.т.д.№ 741/2018г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решението по т.д.№ 168/2017г. на ОС Стара Загора за уважаване на предявения по реда на чл.422 ГПК иск и признаване съществуването на вземане на Д. Р. срещу ответното дружество за сумата 262 081.21лв., произтичащо от запис на заповед от 31.12.2006г. с падеж 29.02.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, въз основа на което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 5718/2016г. на РС Стара Загора.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и постановяване на друго за отхвърляне на иска със законните последици. Твърди се, че въззивната инстанция е кредитирала в нарушение на разпоредбата на чл.147 ГПК ново доказателство – представен в откритото съдебно заседание на 13.02.2018г. оригинал на договор за заем от 02.01.2006г. Поддържа се, че съдът е следвало да изключи като доказателство представения с исковата молба в копие договор за заем, несъответстващ на представения в хода на процеса оригинал на договора за заем от 02.01.2006г., както и че оригиналът не може да бъде кредитиран като представен извън преклузивните срокове. Оспорва се и правилността на преценката относно достоверността на датата на процесния запис на заповед и на договора за заем. Поддържа се, че тези документи не са съставени на посочените в тях дати и са подписани в по-късен момент, когато К. Т. не разполага с представителна власт по отношение на дружеството. Твърди се, че ищцата не установява предаването на сумата и че тя е предоставена именно въз основа на договор за заем, а „вземането по процесната книга е дължимо от Сънрайз ако е изпълнен фактическият състав на каузалното правоотношение”.
В изложението по чл.284,ал.3 ГПК се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК по въпроса:
І. В случай, че предаването на паричната сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, може ли да се презюмира, че задължението е възникнало по заемен договор. Поддържа се противоречие на обжалваното решение с решението по гр.д.№ 2519/14 на 3 г.о. и по гр.д.№ 167/11 на 4 г.о. на ВКС.
Твърди се, че въззивният съд е изложил аргументи в противоречие на две тълкувания на ВКС, установени трайната му практика по следните „въпроси”:
ІІ.1. Частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление на знание, нито датата и мястото на съставянето на документа. Съгласно чл.180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали съставляват доказателства, че изявленията, които се съдържат в тях са направени от тези лица. Касаторът се позовава на противоречие с решенията по гр.д.№ 801/09 на 4г.о., по гр.д.№ 354/12 на 4 г.о., по гр.д.№ 705/09 на 4г.о. на ВКС;
ІІ.2. Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Сочи се противоречие с решението по гр.д.№ 4880/14г. и решението по гр.д.№ 7175/2014г. и двете на 4 г.о. на ВКС.
При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК и с аргумент, че практика на ВКС не е налична, поради което е от значение за точното прилагане на закона и правилното решаване на делата се, иска допускане на обжалването по въпроси относно приложението на разпоредбата на чл.183 ГПК:
ІІІ. Използваният в чл.183 ГПК израз „заверен препис” следва ли да се тълкува в смисъл, че преписът е идентично копие на оригинала на съответния документ. Следва ли документът, представен като оригинал във връзка с разпоредбата на чл.183 ГПК, който обаче съществено се различава от представеното копие, да бъде третиран като несвоевременно представено доказателство по смисъла на чл.159 ГПК.
В писмен отговор насрещната страна Д. Р., гражданка на Република Италия оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
С исковата молба ищцата е въвела каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед – договор за заем от 02.01.2006г. между нея и дружеството и е представила:
1/ Договор за заем от 02.01.2006г., сключен между Д. Р. като заемодател и „Сънрайз”ООД, представлявано от управителя К. Т. за сумата 134 000 евро, платима на части, по банков път, която ще бъде предоставена в уговорени срокове; В чл.2 е уговорено, че заемната сума е предназначена за финансиране на текущите разходи на дружеството и уговореният срок за връщане е 29.02.2016г. В същата разпоредба е уговорено и че в края на фискалната година /31.12.2006г./, за сигурност на заемодателя и коректност от страна на заемателя, ще съставят и подпишат двустранен протокол за реално използваната от заемателя сума, както и съответен запис на заповед за предоставената и изразходвана сума с падеж уговорения срок за връщане на заема. Ответното дружество е оспорило авторството и датата на съставяне на договора за заем и на записа на заповед с твърдение, че не са подписани от действащия управител и са съставени след посочената в тях дата, към момент, към който К. Т. няма качество на управител и представителна власт.
2/ Протокол от 31.12.2006г. към договора за заем от 02.01.2006г. между същите страни в същото им качество за реално предоставени и изразходвани суми по договора за заем. Съгласно протокола, за периода 02.01.2006г.-31.12.2006г. заемодателят е изплатил общо по банков път сумата в левовата равностойност на 134 000евро; В протокола се съдържа изявление, че посочената обща сума е заплатена по банков път по евровата сметка на дружеството в „Райфайзен банк” на конкретно отразени /като дата и сума/ десет транша. Формалната доказателствена сила на този протокол не е оспорена от ответника – не е оспорено авторството и достоверността на вписаната дата на съставянето му. Ответната страна не е твърдяла, че той е неавтентичен и антидатиран.
Същевременно приетите по делото икономически експертизи са установили по категоричен начин, че сумата 134 000 евро е преведена от Р. по сметка на дружеството именно на посочените в Протокола от 31.12.2016г. дати и в посочените размери с отразено основание за плащане „вноска съдружник Д. Р.”. Изслушаната пред въззивната инстанция експертиза е установила, че постъпилите от Р. суми са осчетоводени в счетоводството на „Сънрайз”ООД по кредита на сметка 117/1-„Допълнителни резерви Д. Р.”. Вещото лице е установило, че и четиримата съдружника за периода 2005-2011г. са предоставяли средства на дружеството със същото основание „вноска съдружник….” и всички те са отразени по един и същ начин: по кредита на сметка 117 „Допълнителни резерви” и в балансовата статия – „Допълнителни резерви”.
Въззивната инстанция е приела за безспорен по делото факта на предаването на процесната сума от ищцата на ответното дружество и за спорен въпроса за основанието на превода, в която насока е представеният от Р. договор за заем от 02.01.2006г. в оригинал. Констатирано е, че макар да са налице несъответствия между представения в хода на делото оригинал и представеното с исковата молба копие, оригиналът е депозиран в изпълнение на искането на ответника по реда на чл.183 ГПК. С това е мотивирано, че този документ следва да бъде ценен наред с останалите доказателства по делото. Прието е за установено, че оспореният договор за заем и оспореният запис на заповед, издаден от името на дружеството чрез управителя К. Т. на 31.12.2006г. с падеж 29.02.2016г. за сумата 262 081.22лв. е подписан от управителя Т. и е автентичен документ /съобразно изводите на вещото лице – графолог/. Изрично е мотивирано, че формалната доказателствена сила на частния документ – договора за заем и издадения въз основа на него запис на заповед от 31.12.2006г. не обхваща датата и мястото на съставянето му и оспорването от ответното дружество на датата на съставянето на документите е допустимо, тъй като може да се отрази пряко на действителността им. Прието е, че доказателствената тежест на установи датата е на страната, която претендира благоприятните последици от документа с позоваване на решението по гр.д.№ 4020/2017г. на 4 г.о. на ВКС.
Изложени са съображения за доказаност на заемните правоотношения между страните:
Счетено е за безспорно установено, че през 2006 г. ищцата е превела по банкова сметка на дружеството исковата сума в размер на 134 000 евро, както и че за периода 2005г. – 2011г. не само ищцата, а и останалите трима съдружници са предоставяли парични средства на дружеството във връзка с осъществяването на неговата дейност.
Обсъдено е, че в отношенията между съдружниците и дружеството многократно е изразявана воля че така предоставените средства са заемни. Счетено е, че е налице несъмнено и ясно обективирана воля на страните относно основанието на паричните преводи – въведеното от ищата заемно правоотношение.
Мотивирано е, че основанието на предоставените суми не се опровергава от факта на счетоводното отразяване на средствата като резерви; че неправилното счетоводно записване само по себе си не опровергава действителното основание, на което са предоставени средствата от съдружниците в това число и от ищцата.
Изведено е, че оспорените документи, на които ищцата основава правата си, са в точно съответствие с договора за заем и с преведената от нея през 2006г. сума в общ размер от 134 000 евро, от което следва, че договорът за заем, съответно издадените въз основа на него протокол и запис на заповед, не са съставени и подписани от управителя Т. в по-късен момент, когато той вече не е бил законен представител на дружеството с цел увреждане на интересите му и създаване на несъществуващи права на ищцата.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно:
Въззивната инстанция е изложила обстойни съображения, при обосноваване на извода, че ищцата установява твърденията си за предоставяне на сумата, за която е издаден записът на заповед, като заем за финансиране на текущите разходи на дружеството. Поради това първият въпрос /п.І от изложението/ е предпоставен от теза на касатора, която изрично е отречена в обжалваното решение – че липсват данни на какво основание е предадена паричната сума и че възникването на задължение с основание договор за заем се презюмира. При поставянето на въпроса касаторът игнорира не само изложените от въззивната инстанция правни доводи, но и представеното с исковата молба писмено доказателство – протокола към договора за заем, който има достоверна дата за дружеството, което не оспорило като действителна посочената дата на съставянето му и не е въвело други възражения срещу доказателствената стойност на този подписан от него документ. Този протокол има белезите на обобщена разписка, удостоверяваща получаването на предоставените от Р. парични средства през 2006г. именно като заемни. Документът, наред с другите обсъдени от въззивната инстанция доказателства установява основанието за получаването на паричните суми, поради което поставеният въпрос е хипотетичен и не съответства на обективните факти по спора. Като основан на предполагаема теза, въпросът не е обуславящ изхода на спора – т.е. не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол съобразно критериите, въведени в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване.
Част ІІ от изложението не съдържа формулиран въпрос с правна характеристика, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а има декларативен характер и съставлява възпроизвеждане на дадени от касационната инстанция разрешения по тълкуването на разпоредбата на чл.180 ГПК. Твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с възприетото в съдебната практика на ВКС тълкуване на разпоредбата е довод за неправилност, който е ирелевантен за преценката относно наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. Паралелно с това въззивната инстанция ясно е изложила съображенията си, които изцяло съответстват на тезата на касатора и на формираната съдебна практика – изрично е мотивирано, че формалната доказателствена сила на частния документ – договора за заем и издадения въз основа на него запис на заповед от 31.12.2006г. не обхваща датата и мястото на съставянето му и оспорването от ответното дружество на датата на съставянето на документите е допустимо, тъй като може да се отрази пряко на действителността и; че доказателствената тежест на установи датата е на страната, която претендира благоприятните последици от документа с позоваване на решението по гр.д.№ 4020/2017г. на 4г.о. на ВКС.
Касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, на която се позовава по последния въпрос /п.ІІІ от изложението/ относно тълкуването на разпоредбата на чл.183 ГПК. Приложното поле на касационното обжалване, поддържано в хипотезата на това допълнително основание предпоставя аргументирана обосновка защо и в какъв смисъл произнасянето по реда на чл.290 ГПК би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване тълкуването на конкретна правна норма с оглед измененията в законодателството или, че се касае за непълна или неясна законова разпоредба, по прилагането на която следва да се създаде практиката. Доводът, че по въпроса няма формирана практика на ВКС, не отговоря на съдържанието на правното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК съобразно разясненията в т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Всички формулирани от касатора въпроси са във връзка с тезата за недоказаност от ищеца-поемател по записа на заповед на твърденията му за съществуването на каузалното правоотношение, обусловило издаването на ценната книга. С т. 17 на ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания, че предмет на делото при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Дадени са разясненията, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед. В постановените по чл. 290 ГПК решения на ВКС /т. д. № 2714/2013 г.на I т. о.; т. д. № 3437/2013г. на I т. о.; т. д. № 1093/2015 г. на II т. о.; т. д. № 1185/2015 г. на II т. о.; т. д. № 1484/2015 г. на ВКС, I т. о./ е дадено разрешение, че и когато ищецът -кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо конкретно каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект – редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника; за посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка.
Разноски за производството не се присъждат – с отговора на касационната жалба е поискано присъждане на „направените по делото разноски и адвокатски хонорар”. Доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение не са представени. Като приложение към отговора е посочено единствено представянето на препис.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 147 от 07.05.2019г. по в.т.д.№ 741/2018г. на Апелативен съд Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: