О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 143/09.03.2017 год.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4006 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № I-68/ 07.07.2016 г. по гр. д. № 860/ 2015 г., с което Бургаски окръжен съд, като потвърждава решение № 519/ 21.03.2016 г. на Бургаски районен съд, признава за установено по отношение на А. Д. Ф. и на Р. Д. Д., че на основание договор за покупко-продажба по н. а. № 14/ 13.09.1990 г. В. А. С. е собственик на един апартамент в [населено място] и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменя н. а. № 104/ 15.04.2011 г., с който А. Ф. по време на брака си с Р. Д. е признат за собственик на апартамента по давностно владение.
Решението обжалват А. Ф. и Р. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, събраните доказателства и по разпределението на доказателствената тежест в хипотезата, в която приложение намира презумпцията на чл. 69 ЗС. Касаторите считат въпросите обуславящи изводите на въззивния съд, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол извеждат с довода, че в обжалваното решение те са решени в противоречие с приложени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. По същество се оплакват, че решението е необосновано. Претендират разноски.
Ответникът по касация В. С. възразява поставените въпроси да имат претендираното значение, приложените решения намира несъотносими с правния спор, а решението – правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че жалбите са с допустим предмет. Въззивният съд е разгледал положителни установителни искове в защита на правото на собственост върху един апартамент. Чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на исковете за собственост върху недвижимите имоти като релевантен критерий по упражненото право на касационно обжалване. Подадена е от легитимирани страни – ответниците по уважените искове. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, но повдигнатите въпроси не обосновават въззивното решение, а то съответства на практиката на ВКС с (други, различни от приложените) решения по чл. 290 – 293 ГПК. Съображенията за това са следните:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че на основание договора за покупко-продажба от 1990 г. ответникът по касация е придобил правото на собственост върху апартамента в [населено място], а въпреки възражението за придобивна давност на касаторите абсолютното вещно право продължава да съществува (не е погасено). Въззивният съд е приел, че страните не спорят, а това се установява и от събраните по делото доказателства, че фактическата власт върху апартамента касаторите са установили като заематели по сключен с ответника по касация договор за заем за послужване. Добавил е, че това оборва презумпцията на чл. 69 ЗС и ги е квалифицирал като държатели, а не владелци на апартамента. След това е пристъпил към обсъждане на събраните по делото доказателства, за да заключи, че по тях не установява акт, чрез който касаторите да са демонстрирали спрямо ответника по касация, за който са знаели, че е собственик на апартамента, промяна в своето намерение и трансформирането му в недобросъвестно владение.
Това са мотивите, с които въззивният съд е установил активната материална легитимация на ответника по касация по предявените искове (положителни установителни) в защита на собствеността. Приел е, че тяхната основателност осъществява предпоставките на чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариалния акт, с издаването на който касаторът А. Ф. по време на брака си с касатора Р. Д. несъответно на действителното правно положение е признат за собственик на апартамента по давностно владение (оригинерно придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, което в действителност не се е осъществило).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че една част от повдигнатите процесуалноправни въпроси (първите два) намират обяснения в касационните оплаквания на касаторите за допуснато процесуално нарушение. Касаторите считат, че въззивният съд е бил длъжен да разгледа техните възражения за последиците от сключения договор за заем за послужване, значението на уговорения (първоначално) срок, обстоятелствата по продълженото ползване на апартамента и като е спестил подробното разглеждане на тези възражения съдът е постановил своето решение в противоречие с решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК. Константна е практиката на Върховния касационен съд обаче, че въззивният съд не дължи произнасяне по неотносими възражения. Възраженията, основани на облигационните отношения между страните, са без значение за разрешаването на правния спор по предявените положителни установителни искове в защита на правото на собственост върху апартамента. Именно поради това въззивният съд само ги е отбелязал, а подробно е обсъдил относимото – за придобивна давност. Тази практика на ВКС в решенията по чл. 290 – 293 ГПК (различни от приложените) настоящият касационен състав споделя, тя не се отрича решенията, които касаторите представят, а това изключва всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по тази група процесуалноправни въпроси.
Настоящият състав не намира третият процесуалноправен въпрос да обосновава въззивното решение. В свои решения по реда на чл. 290 – 293 ГПК Върховния касационен съд приема, че в хипотезата, в която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД) и липсва уведомяване на собственика за промяна в намерението на заемополучателя-държател и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение (решение № 291/ 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/ 2009 г, решение № 270/ 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/ 2009 г. на II-ро ГО и решение № 12/ 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/ 2013 г., I-во ГО). Тъй като правоотношенията между страните към момента на установената от касаторите фактическа власт върху апартамента в [населено място] са по договор за заем за послужване, а тогава презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага, въззивното решение съответства на тези решения на ВКС. Следователно по третия процесуалноправен въпрос са изключени и общото, и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите остават направените разноски и пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № I-68/ 07.07.2016 г. по гр. д. № 860/ 2015 г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.