О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
София , 30.12.2008г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на ………………………….декември, две хиляди и осма година в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от председателя Д. В.
гр.дело № 3185/2008 година и установи следното:
Производството е по чл.288 във вр. чл.280 ГПК.
С решение № 784 от 10.12.2007 г. по гр.д. № 837/2007 г. на Габровски районен съд, оставено в сила с решение № 95 от 21.04.2008 г. по гр.д. № 22/2008 г. на Габровски окръжен съд е отхвърлен иска, предявен от Й. В. К. против “Р” А. , гр. Г. за заплащане на обезщетение от 9 000 лв. за ползването на част от възстановения му по реституция недвижим имот- парцел **** 8185 в кв.39 по плана на гр. Г..
Ищецът е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развива доводи за необоснованост и нарушение на материалния закон. Моли за отмяна на решението и уважаване на иска.
Според изложението към жалбата по чл.284, ал.3, г.1 ГПК може да се заключи, че касаторът се позовава на хипотезата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно възможността касационната жалба да бъде допусната до разглеждане.
Съгласно чл.280 ГПК първото условие за допускане на касационното обжалване е в жалбата да се посочи кой е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл съдът. В настоящия случая няма изрично формулиране на такива въпроси, но с оглед съдържанието на жалбата и изложението към нея следва да се приеме, че според касатора това са въпросите относно приложението на чл.148 ППЗДС, както и за статута на сградите, построени в периода, докато имотът е бил държавен и дължи ли се обезщетение за ползването на заетата част от терена след реституцията на имота.
От данните по делото е видно, че е предявен иск по чл.59 ЗЗД за обезщетение за ползването на част от възстановения на ищеца недвижим имот, зает от две сгради, построени от държавата през периода преди реституцията на имота, които сега остават в собственост на ответника. За да отхвърли иска въззивният съд е изложил съображения, че е възстановено само това, което е принадлежало на ответника- дворно място с една работилница. Другите две сгради не се възстановяват, като остават със статут на суперфициарна собственост върху чуждия имот с правата по чл.64 ЗС- да се ползва терена, върху който са построени сградите и обслужващата ги площ съобразно предназначението им. За тези части не се дължи обезщетение на собственика, тъй като ответникът ги държи на правно основание.
С оглед на тези данни следва да се приеме, че съществен по делото е въпросът само за статута на сградите, тъй като от него зависи изхода на спора дали се дължи обезщетение за мястото, което те заемат от имота на ищеца. Касае се за една от най- често срещаните хипотези при реституирането на одържавени имоти, в които е било извършено строителство от държавата, като съдебната практика последователно е приела разбирането, че тези сгради не се възстановяват, а остават със статут на суперфициарна собственост. С оглед предмета на спора от решаващо значение е било да се установи дали ответникът има правно основание да ползва частта от чуждия имот, тъй като в противен случай би дължал обезщетение по чл.59 ЗЗД. В съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че от този статут на сградите произтичат и правата за ответника по чл.64 ЗС, а именно да ползва терена, върху който са построени сградите и площ, необходима за обслужването им, поради което не дължи обезщетение за тази част от имота. Това е правна конструкция, изработена от практиката, за да се реши колизията между принципа, че се възстановява само това, което е одържавено и актуалното състояние на имотите, които се оказват застроени с нови сгради и за да не се предизвика неоснователно разместване на материални ценности, извън целта и разума на реституционните закони. Без значение за изхода на спора са въпросите дали строежите са законни, узаконими или търпими и могат ли да се узаконят с оглед режима по ЗУТ, както и дали тези сгради са актувани като държавни или са отписани от актовете за държавна собственост защото са преминали в частна собственост- тази на търговското дружество. Няма връзка със спора и обстоятелството, че разпоредбата на чл.148 от ППЗДС е отменена с решение на Върховния административен съд.
С оглед на изложеното и предвид установената съдебна практика по приложението на раституционните закони, както и с оглед решените по аналогичен начин предишни спорове между същите страни и относно същия имот, следва да се приеме, че не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, която има предвид случаите, при които разглеждането на жалбата би било от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото, докато в настоящия случай казусът не е от такова естество.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА до разглеждане касационната жалба на Й. В. К. от гр. Г., вх. № 1674/29.05.2008 г. срещу решение № 95 от 21.04.2008 г., постановено по гр.д. № 22/2008 г. по описа на Габровски окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: