6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1432
София, 13.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3055 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ф. К. М. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Д. С., против въззивното решение № 34 от 29 януари 2014 г., постановено по в.гр.д. № 923 по описа на окръжния съд в гр. Враца за 2013 г., с което е потвърдено решение № 829 от 23 октомври 2013 г., постановено по гр.д. № 1763 по описа на районния съд в гр. Враца за 2012 г., с което е признато за установено по отношение на М., че дължи на [фирма] [населено място], сумата от 5538,04 лева неизплатена топлинна енергия за периода 20 юни 2010 г. – 28 февруари 2013 г., 735,84 лева мораторна лихва за периода 21 юли 2010 г. – 22 март 2013 г. и законна лихва върху главницата от 28 март 2013 г., както и разноски.
В касационната жалба се заявява невалидност на въззивното решение, тъй като е недопустимо чрез съдебно решение да се придава юридическа сила на правни норми (общите условия), които нямат такива, приложено е не действащото право, а норми без юридическа сила, следвало е да се приложи правото на ЕС, неспазването на норми на европейското право с императивен характер води до невалидност на съдебното решение. Твърди се, че подпомагането пряко или косвено на монопола на топлофикацията причинява унищожаване на българската държавност, а постановените от съдилищата актове са нищожни. Сочи се неправилно приложение на § 1, т. 42 ДР ЗЕ вместо § 13, т. 1 ДР З., неправилно разбиране на неравноправната клауза на чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Твърди се необоснованост на решението, неизяснени елементи относно продажбата на топлинна енергия, неправилно кредитирана експертиза. Поддържа се, че нормативната уредба, регламентираща топлоподаването е в противоречие с над 350 законови разпоредби. Прави се възражение за неправилно приложение на чл. 86 ЗЗД и практиката на петчленни състави на ВАС като представените съобщения към фактури са с невярно съдържание, и ищецът е осъществил състава на чл. 310 НК. Твърди се, че при установяване по реда на чл. 422 ГПК на сума, по-малка от претендираната от ищеца, заповедта за изпълнение следва да се обезсили, а процедурата по заповедното производство е противоконституционна и противозаконна. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускане в приложното поле на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение съдът разглежда нормативната уредба за процесния период, според която притежаването на жилище в топлоснабдена сграда етажна собственост прави касаторката потребител на топлинна енергия за битови нужди, независимо дали отоплителните тела в апартамента са демонтирани – не е необходимо сключване на изричен писмен договор между топлоснабдителното дружество и потребителя, общите условия са публикувани в пресата и влизат в сила 30 дена след публикацията, потребителката не е възразила срещу тях. Приета е дължимостта на начислени от дружеството суми за отопление, топла вода и топлоенергия, отдадена от сградната инсталация, в размера по експертизата. Подчертано е недоказването от страна на касаторката за неправилно отчитане и неправилно определяне на дължими суми. По оплакването за противоречие на чл. 150 ЗЕ на европейското право е прието, че общите условия на ответника не осъществяват нарушение на изискването за равнопоставеност на страните, а и самата касаторка не сочи с какво общите условия я увреждат.
К. съд приема, че не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо по посочените от касаторката в тази връзка доводи, а поставените правни въпроси не адресират обусловили изхода на спора изводи на съда.
К. твърди, че обжалваното решение е нищожно и недопустимо, предвид позоваването на норми без юридическа стойност, неприлагане правото на ЕС и противоречие на правния ред въобще поради наличие на институционален монопол. При изложените съображения следва да се приеме, че не е обосновано допускането на касационното обжалване поради вероятността обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. Обжалваното решение е валидно, тъй като е постановено от правораздавателен орган в кръга на неговата компетентност, в писмена форма, подписано от съответния съдебен състав и разбираемо. Не може да се приеме тезата на касаторката, че решението противоречи на правния ред въобще. Съответните правила по ангажирането на отговорността на потребителите на топлинна енергия следва да бъдат атакувани по предвидения от закона ред. Довод за необходимостта решението да бъде прогласено за нищожно не може да се черпи и от водените от гражданите срещу топлофикационните дружества дела, смяната на множества правителства от 2001 г. насетне, броят на засегнатите лица и наличието на информация в социалните мрежи по проблема. Решението не е и недопустимо, тъй като не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, и касаторката не сочи наличието на процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Кое е правото на общността, което е следвало да бъде приложено, а не българското право, не е посочено от касаторката, и няма основание съдът в настоящия си състав да приеме, че въззивното решение е постановено при липса на компетентност.
На първо място се пита трябва ли да се спазват разпоредбите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допустимост на касационното обжалване при прилагане на общностното право с оглед разпоредбата на чл. 47 от Х. за основните права на ЕС. Не е ясно с какво отговорът на този въпрос е относим към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, тъй като целта на въпроса, както е зададен, е тълкуване възможността ВКС да прилага процесуалния ред за касационно обжалване в случай на прилагане от страна на въззивния съд на общностно право. Тъй като допускането на касационното обжалване следва да стане въз основа на правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, то поставения правен въпрос, макар значим по принцип, по никакъв начин не е свързан с конкретната правилност или неправилност на въззивното решение. Предвид изложеното, лишено от основание е и искането за отправяне на „преюдикционно” запитване (съдът приема, че касаторката има предвид преюдициално запитване по смисъла на чл. 628 ГПК), тъй като тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС (както разпорежда чл. 628 ГПК) в случая не е от значение за определяне правилността на обжалваното решение, а за дейността на ВКС.
Вторият въпрос е как се решава колизията между върховенството на общностното право и сила на пресъдено нещо на решение, постановено от национален съд при неприлагане на общностното право. Този въпрос също не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като процесното въззивно решение не е влязло в сила, след като се атакува по реда на касационното обжалване, поради което какъвто и да е отговорът на подобен въпрос, той би бил неотносим както към решаващите изводи на съда в съдебния акт, така и към изхода на спора.
Третият въпрос какво е съдебното решение, постановено от национален съд при прилагане на националното право в противоречие с общностното право при хипотезата на чл. 2, § 1, вр. чл. 3 ДФЕС, също не налага допускане на касационното обжалване, тъй като касаторката е пропуснала да заяви кои правила на общностното право са били нарушени от съда при постановяването на съдебния акт, поради което въпросът е без връзка с действително изложените мотиви от съда, и така не е поставен по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. По тази причина и хипотетичната му значимост не обосновава уважаване на искането за отправяне на преюдициално запитване. След като отговор на предходния въпрос не следва да бъде даден, то не може да се допусне касационното обжалване и по питането ако съдебното решение по предходния въпрос е невалидно, приложима ли е разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК спрямо първоинстанционни решения, както и на питането ако съдебното решение по по-предходния въпрос е невалидно, по какъв процесуален ред подлежи прогласяване невалидността на съдебни решения, постановени от въззивен и касационен състав (извън обстоятелството, че разбирането по този въпрос е неизменно – прогласяването на нищожността на кое да е решение става само по исков ред или чрез възражение, както разпорежда именно цитираната от касаторката разпоредба на чл. 270, ал. 2 ГПК).
На следващо място се пита какво е съдебното решение, постановено от национален съд при прилагане на националното право в противоречие с общностното право при хипотезата на чл. 2, § 2, вр. чл. 4 ДФЕС. К. и тук не сочи кои обвързващи правила на общностното право са били нарушени от въззивния съд. Затова и тук искането за отправяне на преюдициално запитване е неоснователно. Обстоятелството, че е била открита процедура за нарушения срещу България поради неправилното транспониране на чл. 13 (1) и (2) от Директива 2006/32/ЕО не води до извода за нарушение на общностно право при постановяване на въззивното решение, а и касаторката не взема предвид различната степен на обвързаност на държавите-членки на Съюза от различните категории вторично право. Недопускането на касационното обжалване по този въпрос води до недопускането и на следващите два въпроса: ако съдебното решение по предходния въпрос е невалидно, приложима ли е разпоредбата на 270, ал. 2 ГПК спрямо първоинстанционни решения, и ако съдебното решение по по-предходния въпрос е невалидно, по какъв процесуален ред се прогласява невалидността на съдебни решения, постановени от въззивен и касационен състав. Тук важат съображенията, изложени и по предходния кръг въпроси.
Следващите два въпроса не адресират точните мотиви на съда, поради което не са поставени по обусловило изхода на спора разрешение. Пита се има ли валидно облигационно отношение между топлофикация и потребител и ако има валидно отношение, какъв е неговият генезис. Правният въпрос в случая, незададен от касаторката, е: притежаването на обект в топлоснабдена сграда етажна собственост прави ли собственика потребител на топлинна енергия, и неоспорването на общите условия на топлоснабдителното дружество в съответния срок води ли до възникване на облигационно отношение. След като не е поставен правен въпрос по това обусловило изхода на спора заключение, касационното обжалване не може да се допусне по изрично поставените въпроси.
Поставя се въпросът ако облигационното отношение е по силата на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, кое определение за потребител следва да се приложи – това по ЗЕ или разпоредбата на § 13, т. 1 ДР З.. В обжалваното решение съдът не е правил съпоставка между двете определения, макар такъв довод да е бил посочен от касаторката във въззивната й жалба. Следователно относимият правен въпрос, в случая незададен, е този за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени от страните доводи и съображения. В., отговор на въпроса е даден в обвързващата съдебна практика, намерила израз в решение № 507 по гр.д. № 1557/2011 г., ІV г.о., ВКС. К. съд приема, че определението на § 1, т. 42 ДР ЗЕ е специално спрямо общото легално определение на понятието „потребител” по § 13 ДР З..
Въпросът каква сила има за гражданските съдилища решение № 5973/10 май 2010 г. на петчленен състав на ВАС, не е насочен към изводите на въззивния съд. Каквото и да е значението на съответния съдебен акт (впрочем непредставен по делото и обозначен по начин, по който не може да бъде служебно издирен от съда, тъй като не е отразено по кое дело, колегия и година е постановено цитираното решение, както е видно от интернет страницата на ВАС), предмет на питане в случая е следвало да бъде изрично заключение на въззивния съд, което не е направено. По следващия въпрос: допустимо ли е да се начисляват лихви върху суми по прогнозни цени без насрещната страна да е изразила писмено съгласие за авансово плащане, въззивният съд не се е произнесъл, въпреки стореното във въззивната жалба произнасяне. Ето защо и този въпрос е налагал поставянето на съответния относим процесуалноправен въпрос, което не е сторено от касаторката.
Изцяло без внимание от страна на касаторката чрез поставяне на относими правни въпроси са останали изводите на съда по твърдяното противоречие между чл. 150 ЗЕ и чл. 3 от Директива 93/13 Е. на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и липсата на представени доказателства по твърдението й за неправилно отчетени и съответно неправилно определени дължими суми за топлоенергия и топла вода, въпреки това основно нейно възражение в отговора на исковата молба.
В заключение, тъй като касаторката не е поставила въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, не е посочила общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което такова не следва да се допуска.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 34 от 29 януари 2014 г., постановено по в.гр.д. № 923 по описа на окръжния съд в гр. Враца за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: