4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1439
София, 12.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3632 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. С. К. от [населено място], обл. П., чрез процесуалния му представител адв. Х. Х., против въззивното решение № 769 от 14 февруари 2013 г., постановено по в.гр.д. № 27 по описа на окръжния съд в гр. Блогоевград за 2013 г. в частта му, с която е отменено решение № 3647 от 27 август 2012 г., постановено по гр.д. № 166 по описа на районния съд в гр. Разлог за 2011 г. в частта му за осъждането на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], да заплати на К. обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от трудова злополука за сумата над 15220 лева до присъдения от първата инстанция размер от 25000 лева, и вместо него искът за сумата над 15220 лева е отхвърлен, и са присъдени разноски съразмерно на уважената част от иска.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно като противоречащо на материалния закон и е необосновано, тъй като се откриват противоречия при възприемането на обсъжданите от съда факти; не е съобразено, че травмата най-вероятно се е отразила върху възможността на работника да упражнява тежък физически труд, а може да се упражнява работа, неизискваща продължително натоварване на долните крайници; касаторът бил в болнични дванадесет месеца след травмата, а в отминалия период от почти шест години и проведените рехабилитации, той не е излекуван напълно; претърпените страдания се установяват от доведените свидетели; мотивите на съда по определяне на размера на обезщетението са противоречиви. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по въпроса какъв е справедливият размер и как следва да се определи какъв е точният му паричен еквивалент като законово средство за възмездяване на претърпени вреди от пострадалото при трудова злополука лице, като се съобразят критериите на чл. 52 ЗЗД според разясненията на ППВС № 4/1968 г. и съдебната практика. Сочат се две решения на ВКС и решения на други инстанции, за които няма отразяване за влизането им в сила, поради което те не могат да послужат за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор Й. К., в отговор на касационната жалба поддържа доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд възприема изводите на първата инстанция за вида и степента на увреждане на ищеца, продължителността на имобилизацията и продължилото лечение, неблагоприятните последици, болки и страдания, като относими към определянето на размера на неимуществените вреди обстоятелства, но посочва, че следва да се съобразят и критериите по чл. 52 ЗЗД според тълкуването, дадено в ППВС № 4/68 г. и съдебната практика по подобни случаи. Прието е, че получените наранявания са сериозни, ищецът е претърпял силни болки и трудно раздвижване, повлиян е психичният му тонус, но е налице почти пълно възстановяване, не е причинено намаляване на трудоспособността, макар да няма да може да извършва тежък физически труд, поради което справедливото обезщетение е в размер на 16 хиляди лева, намалено с платеното застрахователно обезщетение.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставения от касатора въпрос.
Поддържа се, че в касационното производство съдът следва да даде отговор на въпроса какъв е справедливият размер и как следва да се определи какъв е точният му паричен еквивалент като законово средство за възмездяване на претърпени вреди от пострадалото при трудова злополука лице, като се съобразят критериите на чл. 52 ЗЗД според разясненията на ППВС № 4/1968 г. и съдебната практика. По същината си това е въпросът за обективните критерии при определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди по справедливост. По този въпрос е налице изобилна и непротиворечива обвързваща съдебна практика на ВКС, в която се приема (например в решение № 38 по гр.д. № 323/2012 г., ІІІ г.о.) за преутвърдено действието на ППВС № 4/1968 г., като са доразвити постановките му съобразно новите социални и икономически реалности. ВКС сочи, че при определяне на неимуществените вреди следва да се подложат на преценка конкретните обективно установени факти и обстоятелства за характера и степента на увреждането, обстоятелствата, при които то е получено, продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективите и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможността то да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура и пр. Изрично се сочи, че справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото тя не е абстрактно понятие.
Именно в съответствие с посочената обвързваща практика въззивният съд е обсъдил съответните обстоятелства и е посочил въз основа на тях справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Позоваването в обжалвания съдебен акт на съдебната практика като основание за преценка на присъденото от първата инстанция обезщетение като завишено, е сторено именно предвид възприемането на същите критерии, както в дадените от цитираното ППВС постановки. От друга страна, предвид различните и конкретни обстоятелства за всеки отделен случай – вид и степен на увреждането, последиците от него, нанесените индивидуални вреди на пострадалия, отражението на увредата върху различните значими за самия него сфери на живота и др., е практически невъзможно съществуването на два толкова близки случая на претърпени неимуществени вреди, при които преценката на релевантните обстоятелства да наложи определянето на еднакво или твърде близко обезщетение, та да е налице такава съдебна практика, която да обоснове наличието на различно разрешаване на еднакви случаи. Ето защо, тъй като касаторът е пропуснал да посочи в правния си въпрос значимо за случая, посочено от него, но необсъдено от въззивния съд обстоятелство, обсъждането на което би могло да повлияе върху крайния извод на съда за размера на справедливото обезщетение, то липсва основание за допускане на касационното обжалване, а обсъждането на представените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не е необходимо.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 769 от 14 февруари 2013 г., постановено по в.гр.д. № 27 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2013 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: