О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
София, 13.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова частно гражданско дело № 4846 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 11741/30.10.2019 г. подадена от Т. И. С., приподписана от адв.Г., против определение № 1154/14.10.2019 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 622/2019 г. на Русенски окръжен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 4766/14.08.2019 г. по гр.д. № 2248/2019 г. на Русенски районен съд, с което е прекратено производството по делото.
В частната касационна жалба се съдържат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се определението да бъде отменено и делото да се върне на Русенски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател сочи че определението е очевидно неправилно, както и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „За наличието на правен интерес от решаване на повдигнат пред съда спор чрез установителния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, необходимо ли е ищецът да посочи конкретни обстоятелства, от които да следва извод, че правната му сфера е реално засегната, или е достатъчно да посочи конкретни обстоятелства, от които да следва извод, че правото му се оспорва от ответника и е заплашено от нарушаване и реално засягане?“; 2. „Налице ли е правен интерес за единствения жив наследник на погребан по надлежния ред покойник в конкретен гроб от предявяване на установителен иск за обявяване нищожността на лишено от правно основание вписване за „грижовник” в регистъра на покойниците към гробищната администрация, на лице, което не е наследник на погребания, но без изискуемите по закон предпоставки е поставило в същия гроб урна с праха на кремиран свой родственик, вследствие на което и за това лице-ненаследник формално е възникнало право на гробоползване върху гроба?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, които имат значение за акта му по съществото на правния спор и да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, в съответствие с основния принцип визиран в чл. 12 ГПК ?” и 4. „Длъжен ли е въззивният съд след извършена самостоятелна преценка на доказателствата, да даде свое собствено разрешение по предмета на делото и изложи собствените фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си?”. Сочи, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а първият, третият и четвъртият въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Сочи противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 07.03.2019 г. г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, решение № 56/14.06.2016 г. по гр.д. № 4668/2015 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 135/03.07.2013 г. по гр.д. № 61/2013 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. по описа на ВКС, II т.о. и определение № 311/26.04.2012 г. по ч.т.д. № 85/2012 г. по описа на ВКС, II т.о.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата П. Т. Б., чрез процесуалния представител адв. Д. И.. Поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът по частната жалба Община Русе не депозира отговор и не взема становище.
Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.
С обжалваното определение Русенският окръжен съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените от Т. И. С. срещу П. Т. Б. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване на нищожността на предоставените в полза на ответницата право на грижовник и право на гробоползване за срок от 50 години на гробно място в гробищен парк „Чародейка”, [населено място], раздел 2, парцел 11а, ред 2, гроб № 1а, като за същото гробно място се признае, че правото на гробоползване и на грижовник принадлежат на Т. И. С.. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл. 12, чл. 9 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № 13 от 2014 г. за организацията и управлението на гробищните паркове на територията на Община Русе не установяват различни права и задължения за вписания като грижовник на гробно място от тези на останалите наследници на починалия, а правото на гробоползване на гробно място, нито благоприятства, нито препятства наследникът да извършва действия по стопанисване, облагородяване и благоустрояване на гробното място, поради което съдът е приел, че ищецът няма правен интерес от предявените искове.
Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че обжалваното определение е очевидно неправилно.
Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора правен въпрос за правния интерес от установяването е относим към правния спор. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното определение с практиката на Върховния касационен съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал.1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи несъществуването на едно правно отношение, когато има интерес от това.
За предявяването на установителен иск наличието на правен интерес е положителна поцесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следи служебно както при подаването на исковата молба, така и в хода на процеса до неговото приключване. Наличието или липсата на правен интерес се преценява според твърденията на ищеца относно спорните отношения между него и ответника в исковата молба и в зависимост от тези твърдения съдът определя съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по него и съществува ли за ищеца правен интерес от търсената защита. Установителният иск съществува като правна възможност за всеки, който има интерес от него. Правният интерес обаче винаги е конкретен и се преценява за всеки конкретен случай от съда с оглед твърденията на страните и обстоятелствата по спора. Съгласно т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията, като наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото, като, когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца право.
Гробищните паркове са публична общинска собственост по смисъла на чл.3, ал.2, т.3 ЗОС като имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение. Поддържането им представлява комунална дейност по смисъла на чл.17, ал.1, т.6 ЗМСМА, поради което те се предоставят за безвъзмездно ползване на юридически лица и звена на общинска бюджетна издръжка, които осъществяват дейността по поддържането на гробищните паркове, включваща и извършването на погребалните услуги, вкл. по определяне и предоставяне на места за нови погребения. Правото на ползване на гробно място за определен срок или за вечни времена се предоставя на отделни физически лица при условия, определени в ЗМДТ, Наредба №2 от 21.04.2011г. на Министерство на здравеопазването и наредби, издавани от общинските съвети за гробищните паркове и погребално-обредната дейност на територията на съответната община, в случая Наредба №13 от 2014г. за организацията и управлението на гробищните паркове на територията на Община Русе. Макар задължението за заплащане на местната такса за „откупуване на гробни места“ да е установено в закон /ЗМДТ/, а конкретният размер на таксата за всяка община да се определя с приетата от общинския съвет наредба, предоставянето на гробно място представлява последица от облигационно правоотношение между съответната община и физическото лице, за съществуването на което компетентен да се произнесе при наличието на правен спор е общият съд. В компетентността на общия съд се включва и разрешаването на спора за прогласяване за нищожно предоставянето правото за вечно/срочно ползване на гробни места. Въведените в спорния предмет твърдения за нищожност на разпорежданията на директора на съответното Общинско предприятие „Обреден дом“ Р. не обосновават различен извод, доколкото общият съд разполага с правомощието да се произнесе по тези преюдициални въпроси, произнасяйки се за съществуването на правото. Още повече, актът на представляващия общинското предприятие по извършване на действия по управление на имущество, публична общинска собственост, с цел предоставяне на това имущество за ползване на физическо лице, по своя характер е гражданско-правен. /така Определение №70 от 13.07.2018г. по гр.д.№60А/2018г. на Петчленен състав на ВКС и ВАС/.
С постановеното решение по тълк. д. № 8/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС на поставения в него въпрос относно предпоставките за допустимост на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права ВКС даде следния отговор, формулиран в т. 1 от диспозитива на решението: „Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника”. Върховният касационен съд формулира извода, че в производството ищецът „доказва фактите, от които произтича правният му интерес”, а в противен случай „производството се прекратява”. ВКС приема, че съществуването или липсата на самостоятелното право на ищеца, засегнато от претенцията на ответника, обуславя правния му интерес от установяването и е въпрос за „допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията”. Когато констатира, „че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право”.
Въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и неправилно е прието, че ищецът няма правен интерес от установяването. В случая ищецът оспорва правото на ответницата на гробоползване върху процесното гробно място и претендира той самият да е носител на това право, в което се включва и правомощието на грижовник на гробното място.
По изложените съображения въззивното определение и потвърденото с него прекратително определение на първоинстанционния съд следва да бъдат отменени и делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1154/14.10.2019 г. по в. ч. гр. д. № 622/2019 г. на Русенски окръжен съд.
ОТМЕНЯ определение № 1154/14.10.2019 г. по в. ч. гр. д. № 622/2019 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 4766/14.08.2019 г. по гр. д. № 2248/2019 г. на Русенски районен съд.
ВРЪЩА делото на Русенски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: