О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
гр.София,
26.03.2018 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 1097 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Обжалвано е определение № 382 от 09.11.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 343/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е оставена без уважение частна жалба против определение № 865 от 17.05.2017 г., постановено по гр.д. № 1810/2014 г. на Бургаския окръжен съд, с което са отменени частично до сумата от 5762.26 лева – размера на дължимата държавна такса за подаване на въззивна жалба – допуснатите с определение № 749 от 20.05.2010 г. по ч.гр.д. № 865/2010 г. обезпечителни мерки „запор“ върху банкови сметки на Н. М. З., Р. И. З. с адрес в [населено място], която сума да бъде внесена като държавна такса по подадената от тях въззивна жалба.
Частният жалбоподател – К.ОНПИ, чрез процесуален представител Д. М. – инспектор-юрист при ТБ към ТД на КОНПИ – [населено място], поддържа, че обжалваното определение е неправилно и постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон при подробно изложени в жалбата съображения.
Ответниците по жалбата – Н. М. З. и Р. И. З., не вземат становище.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне.
Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по мотивирано искане по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./ във вр. с §5 от ПЗР на ЗОПДНПИ на КОНПИ//сега К. за п.к.о.н.п.и. – КПКОНПД, ДВ. бр. 7 от 19.01.2018 г./ за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 1 267 662.82 лева, придобито от Н. М. З. и Р. И. З. и двамата с адрес в [населено място]. Първоинстанционното дело е приключило с решение № 211 от 08.08.2016 г., с което частично са уважени претенциите на К. и срещу което ответниците са подали въззивна жалба на 26.09.2016 г. На жалботодателите са давани указания за отстраняване на нередовностите на жалбата, включително за внасяне на държавна такса, с оглед на което същите са подали искане за освобождаване от внасянето й. Искането е оставено без уважение с влязло в сила определение на съда от 16.11.2016 г. На 26.04.2017 г. ответниците Н. З. и Р. З. са подали молба, в която отново са изложили невъзможността си да посрещнат изискването за внасяне на държавна такса и са поискали освобождаването на част от запорираното имущество по реда на чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД /отм./ за заплащане на разноски по производството по делото. С определението от 17.05.2017 г., предмет на инстанционна проверка в настоящото производство, Бургаският окръжен съд е уважил това искане.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният апелативен съд в [населено място] е изложил съображения, че посредством подаването на въззивна жалба против решение, с което е уважен частично иск на КОНПИ, жалбоподателите реализират правото си на защита против постановеното в техен ущърб решение. По тази въззивна жалба следва да бъде внесена в законоустановения срок държавна такса, което е изискване за редовността на жалбата. Прието е, че размерът на авоарите по запорираните сметки е ирелевантен за основателността на молбата, доколкото запорът върху тях е вдигнат единствено до размера на дължимата държавна такса. В подкрепа на този извод съдът е посочил като съществено и обстоятелството, че цялото налично имущество на молителите е възбранено, а текущите им доходи, декларирани в молбата като възлизащи на сумата от 1400 лева месечно, не позволяват своевременно заплащане на такса по въззивната жалба. По въведеното във въззивната частна жалба оплакване, че молбата за освобождаване на част от обезпечението на ответниците не е била връчена на К., апелативният съд е приел, че не се касае за съществено процесуално нарушение, а доводите на К. за неоснователността на искането на ответниците могат да бъдат преценени и във въззивното производство.
В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа, че с определението е даден отговор на процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за спора:
1/ Допустимо ли е съдът, сезиран с искане по чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД (отм.) да отмени наложени обезпечителни мерки, без да предостави възможност на страната, в интерес на която са наложени, да изрази становище по основателността на искането, респективно, определението, с което се отменят, да бъде потвърдено, въпреки установяването на това обстоятелство?
2/ Допустимо ли е въззивният съд, сезиран с частна жалба срещу невлязъл в законна сила съдебен акт на първостепенния съд, да потвърди изпълнението на отменени обезпечителни мерки и издаденото съдебно удостоверение, въз основа на невлязло в сила определение?
3/ Допустимо ли е въззивният съд да потвърди отмяната на обезпечителни мерки, когато пред него е било представено безспорно доказателство, че ответниците са разполагали със средства и са заплатили с тях държавната такса?
4/ Длъжен ли е съдът, постановяващ определение за отмяна на обезпечителни мерки на основание невъзможност за заплащане на държавна такса, да извърши преценка на данните за доходите на ответниците, като ги съпостави с всички доказателства по делото, разходите за издръжка на живот и срока за внасянето на таксата?
5/ Следва ли месечният нетен доход на ответниците към момента на внасяне на жалбата в съда да е в размера на държавната такса, за да се приеме, че молителите имат възможност да я внесат?
По първия от поставените въпроси, частният жалбоподател не обосновава надлежно наличието на допълнително основание за допускане на касационно обжалване сред предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК /в редакция след ДВ бр. 86/2017 г./. Според съдебната практика съдът действително следва незабавно да разпореди връчване на препис от молбата по чл. 23 ЗОПДИППД /отм./ на К.. Предвиденият в закона 48-часов срок за произнасяне по искането /чл. 23, ал. 5 изр. 2 ЗОПДИППД (отм.)/, задължава съдът да се произнесе независимо от това дали връчването е успешно и дали е постъпило становище от К.. По тези именно съображения в практиката (така например определение № 176 от 24.03.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 990/2015 г., III г. о.) се споделя виждането, че с оглед липсата на предвидена в закона възможност за отговор в определен от получаване на съобщението срок, респективно на задължение за съда да се произнесе след изтичането му, неизпращане на препис от молбата за освобождаване на обезпечение в някоя от хипотезите на чл. 23, ал. 4 ГПК не би могло да се разглежда като съществено процесуално нарушение. Именно в този смисъл са изложените от въззивния съд съображения, според които действително първоинстанционният съд не е изпратил за връчване на К. препис от молбата на ответниците, но това процесуално нарушение не обуславя отмяната на първоинстанционния акт и то може да се санира по пътя на частното въззивно обжалване, което именно е сторено в процесния случай.
Значението на втория от поставените въпроси жалбоподателят обосновава с доводи за издадено на ответниците от първоинстанционния съд удостоверение от 29.06.2017 г., с което е внесена държавната такса, съответно – че отмяната на обезпечението е била изпълнена преди влизането в сила на първоинстанционното определение. Действията на съда, следващи постановяването на обжалвания съдебен акт, не влизат в обхвата на съдебната проверка за законосъобразност, извършвана от горните инстанции. Издаването на соченото удостоверение, както и фактическото освобождаване на част от обезпечението не е релевантно към настоящото производство, доколкото се касае за други съдопроизводствени действия на съда, различни от първоинстанционното определение и потвърдителното определение на Бургаския апелативен съд.
Не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното определение и третият и четвъртият от формулираните въпроси. Съдът е констатирал, че молителите разполагат с месечен доход от 1400 лева и че цялото имущество на молителите е възбранено, поради което е достигнал до извод, че същите не могат своевременно да заплатят дължимата държавна такса. Следователно видно е, че съдът е подложил на преценка релевантните за искането на ответниците обстоятелства, доходите и липса на свободно имущество, което да послужи за удовлетворяване на изискването за заплащане на държавна такса. В настоящата фаза на касационното производство ВКС не може да се произнесе и по изтъкнатия в подкрепа на третия въпрос довод, че невъзможността да бъде заплатена държавната такса е опровергана от ищцовата К. в производството пред въззивна инстанция. Следва да се отбележи обаче, че доказателства в тази насока не са приобщени към делото на въззивния съд. Не се установяват по този въпрос и специфичните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Не може да бъде даден отговор в производството по чл.274, ал.3 ГПК, във вр. с чл. 288 ГПК и на поставения пети въпрос, доколкото преценката за имуществото, което е достатъчно, за да покрие разноските за производствата по ЗОПДИППД /отм./ е всякога конкретна и се извършва въз основа на съвкупен анализ на данните по делото. Затова и точно съотношение между разполагаемия месечен доход на страната, задължена да внесе държавна такса, и размерът на последната не може да бъде предварително определен за всички случаи. В този смисъл, поставеният пети въпрос не изпълва общия критерий за допускане на касационно обжалване, заложен в чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно въпросът да има правно, а не фактическо естество и да е обусловил изхода на делото. Следва да се посочи за пълнота обаче, че при изискване за заплащане на държавна такса, неколкократно надвишаваща месечния доход на страните и при служебно известния факт, че цялото имущество на последните е възбранено, не може да се поддържа довод, че е налице достатъчно имущество за заплащане на съответната такса. Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 382 от 09.11.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 343/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: