О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
гр. София, 07.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4586/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. К. – В. от [населено място]-А. и насрещна касационна жалба на И. А. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 121 от 13.07.16г., постановено по в.гр.д.№ 240/16г. на Варненския апелативен съд.
Касаторът П. К. К. – В. обжалва решението в частта, с която е уважен иска на И. А. А. по чл.108 ЗС за ревандикация на недвижими имоти – апартамент № 8 и магазин № 1; с която е уважен искът му по чл.57, ал.2 ЗС за сумата 32 980 лв., представляваща продажната цена на апартамент № 12; с която е отхвърлени нейните претенции по чл.73 , ал.2 ЗС за сумата 29 210 лв. ; за сумата 4100 лв. и за сумата 1756,30лв. – сторени необходими разноски за запазване съответно на ап.№ 8, магазин № 1 и на ап.№ 12 и по чл.74, ал.1 ЗС за сумата 19 099,99 лв. – разноски за извършване на подобрения в ап.12 /всички находящи се в [населено място], [улица]/ с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Касаторът И. А. А. e подал насрещна касационна жалба срещу решението в частта, с която на основание чл.74, ал.1 ЗС е осъден да заплати на П. К. К. – В. сумата 7180,75 лв. за извършени подобрения в апартамент № 8; сумата 17500,01 лв. за извършени подобрения в апартамент № 12 и сумата 390 лв., представляваща увеличената стойност на магазин №1, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 12.06.14г. до окончателното им изплащане, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 1471 от 24.07.15г., постановено по гр.д.№ 2072/13г. на Варненския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени претенциите на И. А. А. по чл.108 ЗС за ревандикация на посочените апартамент № 8 и магазин № 1 и вместо него е уважил същите, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл.57, ал.2 ЗС П. К. К. – В. е осъдена да му заплати сумата 32 980 лв., представляваща продажната цена на апартамент № 12.
Със същото решение И. А. А. е осъден да заплати на основание чл.74, ал.1 ЗС на П. К. К. – В. сумата 7180,75 лв. – разноски за извършени подобрения в ап.№ 8, както и сумата 390 лв. – увеличената стойност на магазин № 1, като съдът е отхвърлил претенциите до предявените им размери съответно от 35 500 лв. и 6000 лв.; отхвърлени са и насрещните искове на П. К. К.– В. по чл.73, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 29 210 лв. и на сумата 4100 лв. – необходими разноски за запазване съответно на ап.№ 8 и магазин № 1.
С обжалваното решение апелативният съд е отменил допълнително решение № 272 от 29.02.16г. по гр.д. № 2072/13г. на ОС-Варна и вместо него е осъдил И. А. А. да заплати на основание чл.74, ал.1 ЗС на П. К. К. – В. сумата 17 500,01 лв. – разноски за извършване на подобрения в ап.12, като е отхвърлил иска за разликата до предявения размер от 36 600 лв. и иска за сумата 1756,30 лв., представляваща необходими разноски за запазване на ап.12.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор за групов строеж от 21.10.1994г. съсобствениците на незастроено дворно място /общо 10 физически лица, измежду които и В. И. С./ в [населено място], [улица] площ от 240 кв.м., включени в УПИ VІІ-12, кв.313а по плана на ІХ подрайон на [населено място], са се уговорили трима от тях да извършат за своя сметка предварителни проучвания, проектиране и строителство на предвидената за изграждане в поземления имот сграда, разпределяйки помежду си и бъдещите самостоятелни обекти в сградата, като В. И. С. е следвало да получи два гаража, всеки с площ от по 24,03 кв.м., апартамент № 8 на ет.2 със застроена площ от 76,94 кв.м. и апартамент № 12 на ет.3 със застроена площ 77 кв.м. С договор от 11.04.96г. /нот.акт № 60/96г./ В. И. С. е прехвърлила на П. К. К. 90/240 ид.части от дворното място срещу задължение за гледане и издръжка. След построяването на сградата, на 28.10.97г. е сключен договор за доброволна делба между съсобствениците на мястото, по силата на който П. К. К. е получила в дял и изключителна собственост процесните три имота – апартаменти №№ 8 и 12 и магазин №1, за което се е снабдила с констативни нотариални актове, а с нот.акт № 195/02г. същата е продала апартамент № 12 на трети лица за сумата 17 000 щатски долара. На 16.02.09г. В. И. С. е предявила против П. К. К. – В. иск за разваляне на сключения с нот.акт № 60/96г. алеаторен договор, който е бил развален с влязло в сила на 18.02.13г. решение по в.гр.д.№ 224/12 г. на АС-Варна поради неизпълнение на поетите задължения от страна на приобретателя /В. И. С. е починала в хода на процеса и е била заместена от своя единствен наследник по закон И. А. А./.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че развалянето на договора има обратно действие, което задължава страните да върнат това, което са получили в изпълнение на всяка от насрещните престации. Тъй като правото на собственост върху процесните имоти е възникнало в патримониума на приобретателката по алеаторния договор по приращение на получените идеални части от правото на собственост върху мястото, то подлежи на връщане след развалянето на договора. С оглед на това ревандикационният иск е уважен по отношение на апартамент № 8 и магазин № 1, а по отношение на апартамент № 12 е прието, че сключеният договор за покупко-продажба преди завеждане на делото за разваляне на алеаторния договор е противопоставим на ищеца и че се дължи връщане на левовата равностойност на 17 000 щ.д. към момента на продажбата съгласно чл.57, ал.2 ЗЗД. Изложени са и съображения, че ответницата не е могла да придобие правото на собственост върху имотите по давност за периода 29.09.97г. до 29.09.09г., след като преди развалянето на договора е била техен собственик по приращение, както и че направеното от нея възражение за изтекла погасителна давност на вземането на ищеца по чл.57, ал.2 ЗЗД е направено за първи път във въззивната жалба, т.е. несвоевременно и не следва да се разглежда.
По отношение на насрещните претенции на ответницата е прието, че след като със собственото си поведение е станала причина за развалянето на придобивното й основание, тя не може да се ползва от правата на добросъвестния владелец за извършените в имотите подобрения, а има такива на недобосъвестен владелец – чл.74, ал.1 и чл.73, ал.2 ЗС, като се е позовал на дадените с ППВС № 6/74г., т.ІV,11 задължителни разяснения. С оглед данните по делото, че същата е извършила подобрения в ап. № 8 на стойност 7180, 75 лв. към момента на тяхното извършване, а увеличената стойност на имота, вследствие на тези подобрения, възлиза на 23 340 лв., съдът е приел, че ответникът по този иск дължи по-малката измежду двете суми. Същото е прието и по отношение на претендираните подобрения в ап.12, които към момента на извършването възлизат на 17 500 лв. и магазин № 1, по отношение на който увеличената стойност в размер на 390 лв. е по-малка от стойността на подобренията към момента на тяхното извършване 894, 95 лв. Претенциите за заплащане на необходими разноски в трите имота са отхвърлени като неоснователни, поради липсата на данни такива да са били направени.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора П. К. К. – В. се посочва, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е съдът служебно да измени правното основание на исковата претенция от чл.55, ал.1, пр.3-то на чл.57, ал.2 ЗЗД, без това да е направено по изрично волеизявление от ищеца; 2. Допустимо ли е да се измени исковата претенция (правното основание) от ищеца след приключване на първото по делото съдебно заседание; 3.Допустимо ли е във второ и всяко следващо съдебно заседание (след приключване на първото по делото заседание) съдът по своя инициатива да измени приетия доклад по делото в частта за правната квалификация на правата, претендирани от ищеца и какъв иск е приел за разглеждане; 4. Следва ли развалянето на договора, с който са прехвърлени идеални части от дворно място, да се отразява на вече възникнало право на собственост върху отделни самостоятелни обекти в сграда, когато правото на собственост върху тези обекти и/или правото на строеж не е включено в предмета на алеаторния договор, т.е. когато правото на собственост върху самостоятелните обекти в сградата не е било насрещната престация срещу задължението на приобретателя да гледа и издържа прехвърлителя; 5. Ответник, срещу когото е предявен иск по чл.108 ЗС, може ли да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност, след като е придобил имотите на правно основание-алеаторен договор, впоследствие развален; 6. Загубването на правото на собственост върху земята, върху която е изградена сграда, води ли до загубване на право на собственост върху самостоятелни обекти в сградата и 7. Следва ли размерът на подобренията да се изчислява и приема от съда в деноминирани лева, без да се съобрази осъвременения размер на тези подобрения към датата на постановяване на решението, респ. към датата на завеждане на исковата молба.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение по поставените въпроси не следва да се допуска. Претендира разноски.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към насрещната касационна жалба на И. А. А. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1-3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е да се присъждат разноски за извършени подобрания в имот на лице, притежаващо качеството на подобрител след развалянето на алеаторен договор за издръжка и гледане, извършени в период, през който същото се е отстранило от имота и от страната и от който същото черпи правата си и 2. Допустимо ли е да се присъдят разноски за подобрения в имот и увеличена стойност на същия на лице, което го е получило след изграждането му по силата на договор за групов строеж, сключен от неговия прехвърлител по развален алеаторен договор и в който изрично е посочено, че прехвърлителят ще го получи напълно и в завършен вид от строителя.
Ответникът по тази жалба счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение по тези въпроси не следва да се допуска, като претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
С ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 са дадени разяснения, че посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая първите три въпроса са свързани с направени от касаторката оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и нямат отношение към очертания с въззивните жалби предмет на спора пред въззивния съд, тъй като такива оплаквания с тях не са направени. Съгласно дадените с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС, т.2 за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно /чл.269, изр.2 ГПК/, а само при наличие на такива оплаквания във въззивната жалба или отговора на страната. Освен това в разглеждания случай не се касае до изменение на правното основание на предявен иск, а за неговата правна квалификация /от чл.55, ал.1 ЗЗД на чл.57, ал.2 ЗЗД/, което е правомощие на съда, който не е обвързан от посочената квалификация на страната и която според посоченото тълкувателно решение може да бъде променена и от въззивния съд, когато същият прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на спорното право е неправилна.
Четвъртият и свързаният с него шести въпрос са решени не в противоречие, а в съответствие с Р № 507 по гр.д.№ 944/09г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че развалянето на договор за издръжка и гледане има обратно действие, но когато с него е отстъпено право на строеж, развалянето не се отразява на вече право на собственост върху етажа, което е различно от предмета на алеаторния договор и тъй като това право не е възникнало по приращение и няма характера на „плодове” на прехвърлената вещ съгласно чл.57, ал.1 ЗЗД. Противоречие липсва, тъй като в разглеждания случай касаторката е придобила права върху процесните имоти именно по приращение /чл.92 ЗС/ и не би могло отпадането на правото й на собственост върху земята с обратна сила да не засегне придобитите права върху працесните обекти.
Петият поставен въпрос също не е решен в противоречие с Р № 153 по гр.д.№ по гр.д.№ 821/11г. на ВКС, ІІ г.о., тъй като това решение не се отнася до него, нито има отношение към съображенията на въззивния съд да приеме, че касаторката не е придобила процесните имоти по давност, а именно, че от 1997г. до развалянето на алеаторния договор същата е била техен собственик по приращение и не би могла да ги придобие и на друго правно основание /давност/.
Последният въпрос е решен в съответствие с дадените с ППВС № 674г., т.ІV, 11, според която при унищожение, разваляне или отменяне на придобивното основание подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелството, послужило за отпадане на основанието и поведението му не е било причина за унищожението, развалянето и ли отмяната на придобивното му основание. В разглеждания случай е установено, че алеаторният договор е бил развален поради виновно неизпълнение на поетите с него задължения от страна на жалбоподателката, поради което съдът в съответствие с посочената задължителна практика е приел, че тя не може да се ползва от правата на добросъвестен владелец, а дадените в това постановление разяснения относно тази категория владелци нямат отношение към настоящото дело. Посоченото в изложението решение № 152 по гр.д.№ 1518/14г. на ВКС, І г.о. се отнася до въпросите допустимо ли е въззивно решение, с което въззивният съд се е произнесъл за първи път по искане на ищеца по иск по чл.72 ЗС да бъде постановено право на задържане, по което искане първоинстанционният съд не се е произнесъл и за правата на добросъвестния владелец на обезщетение за вложени средства, довели до увеличена стойност на чужд имот, поради което то също няма отношение към настоящия спор.
Относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, които предпоставки относно тези въпроси не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Предвид извода за недопустимост на касационното обжалване по касационна жалба на П. К. К. – В. и разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК настоящата инстанция не следва да се произнася по насрещната касационна жалба на И. А. А..
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК П. К. К. – В. следва да заплати на И. А. А. сумата 300 лв. разноски за изготвения от него отговор на касационната й жалба /съгласно договора за правна помощ същият е заплатил общо 600 лв. за изготвяне на отговора и за насрещна касационна жалба/.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 121 от 13.07.16г., постановено по в.гр.д.№ 240/16г. на Варненския апелативен съд.
О с ъ ж д а П. К. К. – В. да заплати на И. А. А. сумата 300 лв./триста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: