О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1443
гр.София, 15.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
десети декември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6458/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Н. Г. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 155 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 1090/ 2014 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Казанлъшки районен съд по гр.д.№ 1980/ 2013 г. и по този начин А. И. Б. е осъден да заплати на касатора 3 644,42 лв – дължима на отпаднало основание, след разваляне на сключен между страните договор за изработка, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 11 000 лв.
Касаторът е ищец по делото и обжалва въззивното решение само в отхвърлящата иска му част. В частта, в която искът е уважен, решението не е обжалвано от ответника по делото и следва да се счита влязло в сила.
Като основание за допускане на касационно обжалване са повдигнати материалноправните въпроси може ли да претендира права от договор неизправната по него страна; следва ли кредиторът да приеме изпълнение на нещо различно от дължимото; може ли да се приеме извършване на строително-монтажни работи (СМР), ако за тях не са съставени протоколи и не са приети от възложителя; може ли да се признаят допълнително извършени СМР, когато не са изпълнени първоначално договорените такива; при разваляне на двустранен договор дължи ли се връщане изцяло на даденото по него. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна А. И. Б. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е бил сключен договор за изработка, ищецът е възложил, а ответникът е приел да извърши определени СМР по собствен на първия имот. В. е заплатил авансово на изпълнителя възнаграждение от 18 000 лв, а СМР е следвало да бъдат извършени в срок до 07.08.2012 г. В този срок ответникът изпълнил задълженията си само частично и при отклонения от изискванията за качество, поради което законосъобразно ищецът се възползвал от правото си да развали договора помежду им на 14.08.2013 г. До момента на получаване на изявлението, ответникът извършил СМР на стойност 11 641,05 лв и не дължи връщане на тази сума, но разликата от 6 358,95 лв няма основание да задържи и следва да върне на ищеца. За основателно обаче било счетено и направеното от изпълнителя възражение за прихващане със сумата 2 714,33 лв – стойност на осъществени от него в имота на ищеца СМР, които не са били уговорени първоначално, но са извършени по допълнително възлагане. Поради това предявеният иск е уважен до размер 3 644,62 лв, а за разликата до пълния предявен размер е отхвърлен отчасти като неоснователен, отчасти поради извършеното прихващане.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора материалноправни въпроси обуславят въззивното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Решение по гр.д.№ 607/ 2004 г. на ІІ т.о. на ВКС, на което касаторът се позовава, не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. То съставлява израз на казуално правораздаване, а не дава обвързващо тълкуване по правни въпроси. Евентуално противоречие между него и обжалваното решение би обусловило наличие на предпоставките по т.2, а не по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК (срв. Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г., т. 2). Такова противоречие обаче не е налице, защото въззивният съд не е постановил в решението си, че кредиторът може да бъде принуден да получи нещо различно от дължимото, а е приел престиране с отклонения в качествено отношение (отчетено с приспадане от стойността на извършеното.)
Съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и определенията, постановени от състави на ВКС в производства по чл.288 ГПК. Поради това неоснователно е позоваването от страна на касатора на определение на ІІ т.о. на ВКС по т.д.№ 1090/ 2011 г. – то не обективира обвързваща останалите съдилища практика. Такава практика обективира единствено соченото в жалбата ППВС № 1/ 1979 г., но на него обжалваното въззивно решение не противоречи. Съдът не е постановил, че след разваляне на договора не се дължи изцяло връщане на полученото по него, а е приел, че ищецът сам е признал приемане на част от извършената работа (и затова не претендира връщане на цялата дадена сума от 18 000 лв, а само част от нея), както и че ответникът има срещу ищеца изискуемо вземане и може прихване с него частично задължението си да върне полученото по разваления договор.
Съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., поставените от касатора въпроси биха имали значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, ако по тях няма установена практика или установената е неправилна, или се нуждае от осъвременяване; когато законите са непълни, неясни или противоречиви, с цел да се установи, да се осъвремени или да се промени практиката по тяхното прилагане. Тези предпоставки в случая не са налице, защото законът урежда въпросите изрично, практиката по прилагането му е установена и не се нуждае от осъвременяване или промяна. По същество обжалваното решение е съобразено с тази практика, защото въззивният съд е уважил иска за връщане на даденото по разваления договор след прихващане на вземането на ищеца с вземанията на ответника за това, с което ищецът се е обогатил неоснователно след прекратяване на облигационната обвързаност. Развалянето има обратно действие и изпълнителят дължи връщане на всичко, получено по договора, но той има и вземане за това, което фактически е обогатило възложителя (в случая – което увеличава стойността на вещта) в резултат на изпълненото по договора преди развалянето му.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 155 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 1090/ 2014 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: