О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1443
гр.София, 17.12.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети декември, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 5832 описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 06.08.2015г. по гр.д.№2186/2014г. на ОС Бургас, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.207, ал.1, т.2 КТ, за сумата от 5675,33 лв. представляваща имуществени вреди от липси, причинени за времето от 18.12.2013г.-19.12.2013г.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и който е разрешаван противоречво от съдилищата.
Ответникът И. Т. М., в писмено становище оспорва жалбите и моли да не бъде допускано касационното обжалване на въззивното решение.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете, предявени от [фирма], за осъждане на И. Т. да заплати на дружеството сумата от общо 5675,33 лв. представляваща имуществени вреди, причинени на работодателя при изпълнение на служебните задължения от ответника като шофьор на товарен автомобил под формата на допуснати липси, поради неправомерни плащания за гориво на датите 18.12.2013г. и 19.12.2013г., извършени на бензиностанция във Ф., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба- 4.03.2014г. до окончателното й изплащане, както и иска за осъждането му да заплати на дружеството мораторна лихва от 59,28 лв. за периода от извършване на плащането на главницата от 5675,33 лв. до 24.01.2014г.
Установено е по делото, че страните са били в трудовоправна връзка от 01.08.2013г. до 07.01.2014г., като въззивникът е заемал длъжността ”шофьор на товарен автомобил”. Установено е също така, че съгласно т.І.7 от длъжностната характеристика, сред задълженията на работника е да зарежда автомобила с гориво и консумативи в количество и на бензиностанции, определени от диспечерите или от управителя на фирмата, а в т.ІІ.4 от длъжностната характеристика работодателят е определил разходни норми за гориво. Констатирано е, че според т.5, за всяко превишаване на зададените разходни норми на гориво и неоправдано изминаване на повече от необходимите километри по маршрут работникът е длъжен да даде обяснение на диспечерите и управителя на фирмата, а при липса на логично обяснение или при установена недобросъвестност на работникът е вменено задължение да заплаща преразхода на гориво по средна цена на горивото за изминатия маршрут.
Прието е по делото, че на ответника по иска и по жалбата е бил възложен курс по направление Х.- Ф., при който стоката била натоварена на посочения в исковата молба товарен автомобил на 17.12.2013г., като на дружество му е предоставило няколко карти и устройства, сред които и карта- наречена от ищеца служебна У. карта с №706000 935156 00163, с която са се осъществявали безкасови плащания на гориво. При тези данни съдът е счел, че макар в длъжностната характеристика на ответника да няма изрично възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, то предвид фактически изпълняваните от него дейности- зареждане с гориво, плащане на гориво, плащане на други такси във връзка с извършваните превози, същият има качеството на отчетник по смисъла на чл.207, ал.1 КТ, както по отношение на предоставените му от работодателя средства за безкасово плащане, така и по отношение на закупеното с тях гориво.
Съдът, като е взел предвид писмени доказателства, както и заключението на съдебно-техническа експертиза, е приел, че при изпълнението на курса водачът се идентифицира със специална карта с електронен чип и на датите, предмет на разглеждане в процеса- 18 и 19.12.2013г. , с У.-карта са извършени 6 на брой зареждания на гориво от бензиностанция „E. V.“ 25480, B., Ф., на общо 2074,17 л. дизелово гориво, с което би трябвало да се изминат 5760 км, а за двата дни според прието по делото експертно заключение, автомобилът е изминал 1168 км. с товар и е изразходвал общо 427 л. дизелово гориво. При тези данни съдът е приел, че при осъществяването на курсовете на датите 18 и 19.12.2013г. в часовете, когато са извършени процесните зареждания на гориво на бензиностанция „E. V.“ 25480, B., Ф. автомобилът, както и водачът му са се намирали на значително разстояние от тази бензиностанция и не може да се направи обоснован извод, че при процесните 6 бр. зареждания картата е била използвана лично от водача, тъй като в изпълнение на възложения му превоз същият се е намирал на разстояние стотици километри от тази бензиностанция. Установено е, че няма данни да е издаван друг екземпляр от У.-картата, който би могъл да се ползва от друго лице, а същевременно са правени разплащания с процесната карта и по маршрута, по който се е движел ответника на 18-19.12.2013г. , т.е. У.- картата се е намирала в ответника и процесните зареждания на гориво не са извършени от същия. Установено е също така, че с писмо без дата [фирма] е уведомила ищцовото дружество за извършени подозрителни трансакции с процесната У. карта на 18-19.12.2013г., в което са описани всички извършени плащания с картата за тези дати, а с докладна записка без дата, служителката в ищцовото дружество В. П. е информирала управителя на дружеството за неправомерно използване на У.-картата, като в нея също са описани всички разплащания с нея. В тази докладна записка е констатирано, че по времето, когато са извършвани зарежданията на бензиностанция „E. V.“ 25480, B., Ф., автомобилът е бил на разстояние около 300 км. от нея, като след получаването на писмото от издателя на картата, последната била блокирана поради неправомерното й използване.
С оглед на така събраните доказателства по делото съдът е счел, че искът по чл.207, ал.1, т.2 КТ следва да се отхвърли като неоснователен, а предвид акцесорния характер на вземанията за лихви и с оглед неоснователността на главния иск, то неоснователни се явяват и претенциите за изтекли и бъдещи лихви, начислени върху главницата.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: следва ли работника при иск с правно основание чл.207 КТ при условията на пълно и главно доказване да обори законността на презумпцията за виновно причиняване на вредата или е достатъчно да бъдат налични косвени данни относно възможността вредата да е причинена от трето лице. Поддържа , че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 27.03.2014г. по гр.д.№2145/2013г., ІV г.о. според което ответникът може да докаже , че липсата не се дължи на негови действия или бездействия, решение от 10.03.2010г. по гр.д.№540/2009г., ІІІ го. На ВКС, в което е прието, че отговорното лице следва да докаже , че не е причинило щетата или , че не я е причинило виновно и решение от 02.06.2009г. по гр.д.№758/2009г.,ІІІ г.о.на ВКС в същия смисъл.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от жалбоподателя въпрос. В случая с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос в съответствие с трайната практика на ВКС. В същата е застъпено разбирането, че съгласно разпоредбата на чл. 127 ГПК/отм./ всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, т.е. всяка страна носи доказателствена тежест относно фактите, от които иска да извлече изгодни за себе си правни последици. Съдът , след анализ на всички доказателства, е приел че ответникът , в качеството си на материално-отговорно лице, не е причинил вреди от липси на ищцовото предприятие и в съответствие с практиката не е прехвърлил доказването на тези факти в тежест на ощетеното дружество. При констатация за липса на парични или материални ценности, поверени на служителя под отчет, презумира се, че щетата е причинена от отчетника, в чиято тежест е установяването, че не е причинил щетата или че това не е извършено виновно. Именно при спазване на тази практика въззивният съд е приел, че ответникът е оборил презумпцията, че липсата е причинена виновно от него.
При тези данни не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Жалбоподателят не сочи противоречиви решения на съдилищата, в които да се дава разрешение на съществения процесуален въпрос различно от приетото в обжалваното от него решение за да е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника сумата 500 лева разноски пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 06.08.2015г. по гр.д.№2186/2014г. на ОС Бургас.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на И. Т. М. сумата 500 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: