ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1445
София, 17.12.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4910 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.Х. като процесуален представител на И. Ц. Г. от [населено място], област В., срещу въззивното решение на Врачанския окръжен съд от 12.V.2015г. по гр.д. № 171/2015г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в отговора си по реда на чл.287 ал.1ГПК, приподписан от юрисконсулт Цв.К., е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С обжалваното въззивно решение Врачанския ОС е потвърдил решението на Козлодуйския РС от 02.ХІІ.2014г. по гр.д № 937/2014г., с което дружеството е осъдено да заплати на И. Цв.Г. 7972лв. обезщетение по чл.213 ал.2 КТ за периода 01.ІV.2012г. – 28.ІІ.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел безспорно доказано наличие през процесния период на трудово правоотношение между страните и недопускането на работа на ищцата от ответника, въпреки изявената от нея готовност за това, както и че с влязло в сила решение й е присъдено обезщетение по чл.213 ал.2 КТ и за предишен период – 01.ІV.2009г. – 01.ІV.2012г. При наличие на предпоставките по посочената разпоредба искът е доказан по основание. Базата за определяне на обезщетението е предвидена в разпоредбата на чл.228 ал.1 КТ, като се взема предвид полученото от ищцата последно брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението, което възлиза на 346.61лв. Това е така, защото всички дължими обезщетения по КТ, вкл. и претендираното, са в раздел ІІІ на КТ. Съгласно ТР № 2/2013г. на ОСГК обезщетението по чл.225 ал.3 КТ, касаещо ищцата при недопускане на работа, се изчислява по последното брутно възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, което не може да бъде по-малко от минималната работна заплата за периода на недопускане. От друга страна, в чл.228 ал.2 КТ са посочени кои обезщетения по раздел ІІІ могат да бъдат променяни с оглед К. или акт на МС, но чл.213 не попада сред тях, т.е. дори и вътрешните правила при ответника заедно със синдикатите да предвиждат увеличение на обезщетенията, те не се отнасят към чл.213 КТ и настоящия случай. В случая няма данни за начисляване на ищцата на повече от посочената сума, дори към момента на предявяване на иска длъжността, на която ищцата е възстановена, да е с увеличено щатно възнаграждение, тя не е получавала нито ден такова, а и тази длъжност към този момент не съществува.
В изложението на касаторката по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса за базата при определяне размера на обезщетението – полученото брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за него – чл.228 ал.1 КТ, или брутното трудово възнаграждение за времето на незаконното недопускане на работа – чл.213 ал.2 изр.2 КТ, както и по въпроса при наличие на постигната договореност в К. за размер на минимална работна заплата може ли дължимото обезщетение да бъде в размер, по-нисък от договорения в К.. Изложени са съображения за неправилно приложение в случая на чл.225 ал.3 КТ, тъй като ищцата не е незаконно уволнена от ответното дружество, а недопускана на работа от него /след преминаването към последния на трудовото правоотношение по силата на чл.123 КТ/. Сочи се и неправилно прилагане на чл.228 ал.2 КТ. Произнасянето по поставените въпроси било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Касационно обжалване се допуска, когато въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС, които са решавани противоречиво от съдилищата или които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По силата на диспозитивното начало в гражданския процес въпросите следва да бъдат посочени от касатора, който следва и да обоснове наличието на /някоя от/ посочените предпоставки.
Според приетото от ОСГТК в т.4 от ТР № 1/2009г., правният въпрос от значение за изхода по делото е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й поради изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена поради настъпили изменения в законодателството и обществените условия. В разглеждания случай касаторката нито се позовава на, нито обосновава наличието на някоя от тези хипотези на единствено твърдяното от нея основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване /съдът не взема предвид в тази връзка заявеното с молба от 30.VІІ.2015г., т.е. извън преклузивния срок за касационно обжалване, ново основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/.
За пълнота следва да се посочи, че по първия поставен в изложението въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, предмет на ТР № 2/2013г. на ОСГК, приложимо и в случая с оглед еднаквостта на вредите при недопускане на работа в хипотезите по чл.213 ал.2 и по чл.225 ал.3 КТ и предвидените поради това в тези разпоредби еднакви размери на отговорността за тях.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят 500лв. юрисконсултско възнаграждение съобразно чл.9 ал.3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Врачанския окръжен съд, ГО, № 211 от 12.V.2015г. по гр.д № 171/2015г.
ОСЪЖДА И. Ц. Г. от [населено място], област В., да заплати на А. [фирма] [населено място] 500лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: