О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
София, 10.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6111 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място] чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 1457 от 2 юли 2015 г., постановено по гр.д. № 4111 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 8699 от 21 декември 2013 г., постановено по гр.д. № 14611 по описа на Софийския градски съд за 2010 г. в частта му за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на П. Д. П. от [населено място] на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване в размер на 5500 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 25 юли 2008 г.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се присъденият размер на обезщетението като силно и необосновано завишен, независимо от намаляването от страна на въззивния съд на присъденото обезщетение от 20000 лева на 5500 лева, с твърдение за нарушаване принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Изрично се подчертава, че съдът не е изложил никакви мотиви в решението си за наличието на причинно-следствена връзка между съобразените обстоятелства и причинените вреди, като не е посочено значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Като необсъден се сочи разумният срок, в който наказателното производство е приключено, както и постоянната съдебна практика по аналогични дела, общественото и социалното положение на ищеца и периода на увреждането. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. В допълнителна молба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо в частта му за присъждане на лихва върху сумата за обезщетение, тъй като липсвала уточняваща молба за началния момент, от който се претендира лихвата, поради което следва да се счете, че такава се дължи от подаването на исковата молба, а не от момента на влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение за присъдената на П. Д. П. сума над 5500 лева до 20000 лева и искът е отхвърлен за тази му част, касационна жалба е постъпила и от П. Д. П. от [населено място], чрез процесуалния му представите адв. Т. П..
В касационната жалба на П. също се поддържат основанията за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е занижил многократно дължимия размер на обезщетението, като не го е съобразил с особеностите на конкретния случай и критериите на чл. 52 ЗЗД. Тъй като активната процесуална легитимация на ищеца е безспорно установена, и прокуратурата безспорно е ответник, и предвид повдигнатите срещу касатора обвинения в извършване на две престъпления, след което е определена мярка за неотклонение, изменяна във времето, и по-късно производството по делото е прекратено поради недоказаност на обвинението, са накърнени законните права и интереси на ищеца, негативно са повлияни отношенията му с близки и други членове на обществото, увредено е самочувствието и доброто му име. Твърди се, че свидетелските показания трябва да се кредитират напълно, тъй като установяват преки и незаинтересовани данни, и следва внимателно да се оцени медицинското заключение, според което болестта на ищеца не може да се предизвика от стреса във връзка с наказателното преследване, но състоянието му може да се утежни. От значение е и обстоятелството, че мярката за неотклонение е променена поради влошаването на психическото здраве на ищеца. Оспорен е изводът на съда, че заболяването на ищеца облитериращ тромбангит е в пряка причинна връзка със задържането му, като се сочи, че на оплакванията на ищеца не е обърнато внимание, а му е давано общо противовъзпалително лекарство, като се твърди, че душевните преживявания и липсата на правилно и конкретно лечение са довели до утежняване на заболяването, което ищецът преди това не е предполагал, че има. Оспорва се и изводът на съда, че негативните преживявания на ищеца във връзка с повдигнатите му обвинения са били с по-нисък интензитет заради предходни осъждания, като се заявява дискриминационно третиране в общ план, тъй като негативните душевни преживявания при осъждано лице са с по-висок интензитет при повторно или поредно наказателно преследване заради осъзнаването какво точно го очаква. Заявява се, че при определяне размера на обезщетението съдът не е съобразил невъзможността на ищеца да упражнява трудова дейност поради заболяването си, от която да получава прилично възнаграждение, не е съобразил броя и тежестта на повдигнатите обвинения. Ищецът оценява претърпените страдания на сумата 22000 лева или по 1000 лева за всеки месец от незаконното наказателно преследване, в който е търпял неимуществени болки и страдания. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
И двете страни не вземат становище по жалбата на другата страна.
Въззивният съд е съобразил взетата по отношение на ищеца най-тежка мярка за неотклонение за период от осем месеца, промяната й поради влошаване на психическото му състояние в по-лека мярка, вземането на най-леката мярка след още пет месеца, общата продължителност на наказателното преследване от около 22 месеца, предявените му две обвинения, поради което е счел за основателно искането за ангажиране на отговорността на прокуратурата. Дадена е вяра на експертното медицинско заключение, според което не може да се установи пряка и единствена етиологична връзка между воденото наказателно производство и взетата мярка за неотклонение и появата на заболяването на ищеца, като стресът не може да предизвика, а само да утежни заболяването. Определеният от първата инстанция размер на обезщетението е счетен за завишен, независимо от повдигнатите обвинения за участие в организирана престъпна група и извършване на документно престъпление, тъй като показанията на разпитаните свидетели не установяват точното занятие на ищеца и прекъсване на връзки от интимен характер. Взети са предвид сравнително младата възраст на ищеца, но и предходните му осъждания за грабеж и противозаконно проникване в чуждо превозно средство, с което е обоснован извод за по-нисък интензитет на негативните преживявания от тези на лице, нямало досег с репресивния апарат, утежняващото влияние на стреса върху заболяването на ищеца, както и социално-икономическите условия в страната към момента на прекратяване на наказателното производство и към момента на постановяване на въззивното решение, като за справедливо е прието обезщетението от 5500 лева заедно с лихвата от деня на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство.
Неоснователно е твърдението на прокуратурата за недопустимост на решението в частта му за присъждане на лихва върху сумата за обезщетение, тъй като липсвала уточняваща молба за началния момент, от който се претендира лихвата. Още с исковата молба е заявена претенция за заплащане на съответната лихва върху исканите като обезщетение суми. С уточняваща молба от 4 февруари 2011 г. ищецът е конкретизирал претенцията си поотделно за имуществени и неимуществени вреди. След последващо уточняване, в доклада на съда от 18 февруари 2013 г. е счетено, че се претендира законната лихва върху главниците от датата на прекратяване на наказателното производство срещу ищеца до пълното изплащане на обезщетението. Това заключение на съда е в съответствие както с общия смисъл още на първоначално заявената претенция, без да е налично изрично изявление на ищеца за оттегляне/отказ от иска, така и със задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 4 на ТР № 3В/2004 г., ОСГК – при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и началният момент на погасителната давност възниква от влизането в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, както е в случая.
К. съд приема, че нито един от касаторите не е обосновал допускането на касационното обжалване.
По жалбата на прокуратурата:
Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по процесуалноправния въпрос за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Касаторът приема, че по този въпрос е нарушена задължителната съдебна практика, намерила израз в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване при формулирането на общото основание за допускане на касационното обжалване не е посочено изрично кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, и тази липса не може да бъде компенсирана от съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания. Единственото позоваване на касатора, и то в касационната му жалба, е че съдът не е отчел в пълна степен разумните срокове на водене на наказателното производство съобразно чл. 6 КЗПЧОС. Действително съдът не е използвал точно посоченият от прокуратурата израз, но ясно е видно в мотивите на обжалваното решение, че са съобразени както продължителността на наказателното производство, така и взетите по отношение на ищеца мерки за неотклонение, съответно периода на налагането им. Ето защо, дори и при поставянето на неуточненото питане касаторът да е имал предвид съобразяването на посоченото изискване на конвенцията, то предвид изложените обстоятелства следва да се приеме, че не е нарушена задължителната съдебна практика.
Твърди се още, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. По този проблем касаторът не е посочил изобщо кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
На следващо място се поддържа, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. В случая съдът наистина не посочил изрично наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, но цялостният смисъл на изложените съображения при преценка на правната страна на установените по делото факти се състои в обосноваване на съответната връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, а по отношение на определянето на справедливия размер на обезщетението следва да се има предвид константно поддържаното разбиране в практиката на ВКС, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаването на самия материалноправен спор, като проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на съда. При това въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, която подробно е посочила защо приема наличието на съответната причинно-следствена връзка.
Накрая се сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сочат се две решения на ВКС по чл. 290 ГПК и влязло в сила решение на въззивен съд. В първото от представените решения на ВКС – решение № 14 по гр.д. № 3706/2013 г., ІV г.о., касационният съд дава отговор на въпроса какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, и е възприето константното разбиране в съдебната практика, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии, като определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. За да приеме за справедлив размер на обезщетение сумата от 40000 лева, касационният съд се основава на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалия, като е приел и осъществено съпричиняване от страна на ищеца, поради което е намалил дължимото обезщетение наполовина. В решение № 47 по гр.д. № 5159/2013 г., ІІІ г.о. също е разрешен въпросът за съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като в този случай наказателното производство по обвинение в престъпление по чл. 354а, ал. 1 НК е продължило 4 години и 8 месеца, и тъй като не са били доказани претърпени вреди над обичайните и с трайни и неотстраними последствия, касационният съд е приел за справедливо обезщетение от 20000 лева. Най-сетне, в решение № 188 по в.гр.д. № 212/2013 г. на апелативния съд в гр. Велико Търново, предвид продължилото около осем години наказателно производство, сриването на търговската дейност и на доброто име на ищеца, тежки мозъчни инциденти и влошени семейни отношения, въззивният съд е определил обезщетение от 16000 лева. При преценката на относимите по различните спорове факти е явно, че не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС, включително по-горе цитираната. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво на еднородни случаи, поради което не е налично в случая и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По жалбата на П. П.:
На първо място се пита налице ли е пряка причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди, когато това обвинение е един от факторите за настъпването на вредните последици и щом без него те не биха могли да настъпят. Касаторът пояснява, че въпросът му е поставен в контекста на твърдението в исковата молба, че заболяването му е в пряка и непосредствена връзка с факта на задържането му и липсата на възможност за своевременно лечение. Въззивният съд приема, че не може да се установи пряка и единствена етиологична връзка между воденото наказателно производство и взетата мярка за неотклонение и появата на заболяването на ищеца, като стресът не може да предизвика, а само да утежни заболяването, и за този извод съдът се е позовал на изслушано експертно заключение. Както и самият касатор сочи в обясненията към поставения въпрос, съдът приема липсата на проведено пълно и главно доказване на твърдението, че заболяването му облитериращ тромбангит (болест на Бюргер) е в пряка причинна връзка със задържането му в хода на воденото срещу него наказателно производство. Предвид изложеното, следва да се приеме, че поставеният правен въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като от една страна липсва заключение на съда за причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и развитието на болестта, съчетано с извод за липса на влияние на обвинението за настъпване на съответните вреди (напротив – въззивният съд при съобразяване на обстоятелствата, имащи значение за определяне на справедлив размер на обезщетението, изрично е взел предвид утежняващото влияние на стреса от цялото наказателно производство, включително наложената най-тежка мярка за процесуална принуда, върху заболяването на касатора), а от друга не е поставен правен въпрос по заключението за липса на съответното доказване, което води до недопускане на касационното обжалване по подобен проблем. Ако всъщност касаторът е имал предвид да ангажира становището на касационния съд по твърдение за недостатъчна или неправилна оценка на влиянието на незаконното наказателно преследване върху развитието на заболяването на ищеца, то е следвало да постави съответният правен въпрос.
На второ място се пита дискриминационен ли е по отношение на осъждани лица изводът, че негативните им душевни преживявания във връзка с повдигнатите им обвинения във водените срещу тях нови наказателни производства са с по-нисък интензитет в сравнение с преживяванията на човек, който не е имал досег с репресивния апарат на правораздавателните органи; негативните душевни преживявания на осъждани лица при повдигане на нови обвинения срещу тях по нови наказателни производства дали са с по-висок или по-нисък интензитет в сравнение с преживяванията на човек, който не е имал досег с репресивния апарат на правораздавателните органи; кое е определящо при осъществяване на преценка на интензитета на душевните преживявания на осъждано и неосъждано лице при образуване и протичане на наказателно производство. По този въпрос касационното обжалване се търси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не открил задължителна за съдилищата практика по чл. 290 ГПК, която да е обоснована по някакъв логичен начин. И това е действително така, тъй като общ отговор на поставеното питане не би могло да се даде. Във всеки конкретен случай стойността на засегнатото благо за различния индивид е различна, влияе се от индивидуални фактори и особености на конкретния случай, а и ефектът на предходни осъждания, свързан с неизбежните негативни преживявания в тази връзка, също би могъл да е различен. Затова генерален положителен или отрицателен отговор според настоящия съдебен състав не може да се даде, а на изследване във всеки конкретен спор следва да се подложи твърдението на ищеца в тази връзка. Отделно от това няма поставено питане при липса на въведен по надлежния ред довод за ефекта на предходни осъждания върху интензитета на търпени от незаконно наказателно преследване вреди, следва ли съдът да съобразява подобни обстоятелства.
Накрая се поставя въпросът при разрешаване на материалноправния въпрос за размера на следващото се обезщетение по чл. 52 ЗЗД съдът длъжен ли е да съобрази, анализира и вземе предвид броя и тежестта на повдигнатите обвинения срещу увреденото от незаконните актове и действия в наказателното производство лице, като се твърди, че въпросът е разрешен в нарушение на практиката на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Отговорът на поставения въпрос е еднозначен и така се приема от константата съдебна практика, както впрочем и в обжалваното решение, в явно противоречие с виждането на касатора. Видно от мотивите на въззивния съд, изрично е посочено, че срещу касатора са били повдигнати две обвинения в извършване на престъпление, като те, както и други обстоятелства, са взети предвид съвкупно с възрастта на ищеца, влиянието на стреса от незаконното наказателно преследване и социално-икономическите условия в страната към момента на прекратяване на наказателното производство и към момента на постановяване на обжалваното решение. И тук ако касаторът е считал, че съответното обстоятелство е недооценено, то е следвало да постави и относимото питане.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1457 от 2 юли 2015 г., постановено по гр.д. № 4111 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: