8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
София, 11.03.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№7229 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №265 от 17.06.2013г. по в.гр.д.№261/2013г. на Добричкия окръжен съд е оставено в сила решение №50 от 22.03.2010г. по гр.д.№293/2005г. на Балчишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. Л. К. и С. Л. К. против [фирма] [населено място] иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху 835,940 кв.м. идеални части от ПИ, целият с площ от 1466 кв.м., находящ се на [улица], [населено място], с идентификатор 02508.87.105 по кадастралната карта на [населено място], УПИ ІV-3206,3207 в кв.109 по ПУП на [населено място].
Предявеният иск се основава на твърдения за настъпила в полза на ищците реституция по чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. Ответниците противопоставят права върху същия имот, произтичащи от договор за покупко-продажба, сключен с [община].
Установено е по делото, че ищците са наследници на Я. К. Я., б.ж. на [населено място], починал на 16.10.53г. В списъка към Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия /ДВ бр.302 от 27.12.1947г./ фигурира отбелязването „Я. К., акц. д-во Б.”. Установено е, че до 1967г. в [населено място] е съществувала консервна фабрика, която свидетелите свързват с името на Я. К.. По разписния лист към кадастралния план от 1902г. и по З. от 1926г. имотът на консервната фабрика, представляващ сграда и дворно място, фигурира на името на друг собственик. По плановете на общината, изработени след 1948г., имотът фигурира като държавна собственост. С плана от 1979г. имотът на съборената консервна фабрика попада в по-голям парцел, който е отреден за покрит плувен басейн. На място върху терена е построен открит плувен басейн, който съществува до 1992г. Няма данни за издадени строителни книжа във връзка със строителството. По действащата кадастрална карта от 2004г., с последващи изменения от 2005 и 2006г., имотът на консервата фабрика попада както следва: 35 кв.м. в реализирана улица; 325 кв.м. /бившата сграда на фабриката/ – в ПИ с идентификатор 02508.87.105 с площ от 1129 кв.м., и 205 кв.м. /свободната площ към сградата на фабриката/ – в ПИ с идентификатор 02508.87.136. На 05.02.2004г. е съставен акт за частна общинска собственост на УПИ ІV-3206,3207 от кв.109, с площ от 5028кв.м., в който се включва и имотът на бившата консервна фабрика. Отреждането е за комплексно обществено обслужване. През 2005г. [община] продава на ответника [фирма] [населено място] УПИ ІV-3206,3207, а по съставения впоследствие констативен нотариален акт – ПИ №02508.87.104 и ПИ №02508.87.105, след което издава строително разрешение за застрояването им. В момента върху ПИ с идентификатор 02508.87.105 е построена четириетажна сграда със смесено предназначение – търговска част, жилищна част, офиси и др.
При тези данни въззивният съд е приел, че искът за собственост се основава на чл.2, ал.2, вр. чл.3, ал.1 ЗВСОНИ, доколкото ищците твърдят, че спорният имот е национализиран от техния наследодател, без да е заплатено дължимото обезщетение. Прието е, че ищците не са доказали придобивното основание на своя наследодател. Няма писмен акт за придобиването на спорния имот, няма отчуждителна преписка, няма и други годни писмени доказателства за правото на собственост на наследодателя. Собствеността не може да бъде установена само със свидетелски показания, още повече, че те са противоречиви. Извадката от ДВ бр.103/1947г., на която се позовават ищците, също не е годно доказателство, тъй като в нея не се сочи имуществото, включено в патримониума на „Я. К., акц. д-во Б.”, а освен това претенцията на ищците се основава на права, произтичащи от наследствено правоприемство от физическото лице Я. К.. Независимо от това, дори да беше доказана собствеността на наследодателя на ищците към момента на одържавяването, не са налице предпоставките на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ за възстановяването на имота. Към релевантния за реституцията момент спорният имот не съществува реално в размерите, в които е одържавен. Сградата на консервната фабрика е съборена през 1976г. С оглед обслужващото предназначение на терена спрямо сградата, този факт води до промяна в национализирания имот, съставляваща пречка за реституцията му по силата на закона. Спорният имот е бил включен в по-голям терен с конкретно предназначение по действащия план за парк и плувен басейн и мероприятието е било осъществено. Спорният имот е изгубил характеристиките си на самостоятелен обект на собственост и не може да бъде обект на реституция по ЗВСОНИ. Ищците не се легитимират като негови собственици на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Този извод прави безпредметно обсъждането на правата на ответниците, техният обем и основание.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците И. Л. К. и С. Л. К.. Жалбоподателите поддържат, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ процесният имот попада изцяло в по-голям терен, отреден за плувен басейн. Към този момент върху терена не е имало законно изградени обекти, които да препятстват възстановяването на собствеността.
Неправилно въззивният съд квалифицирал иска по чл.108 ЗС, вр. чл.2, ал.2 и чл.3, ал.1 ЗВСОНИ. Твърденията са за одържавяване на спорния имот по реда на ЗНЧИМП /ДВ бр.302/47г./, т.е. твърди се реституция по чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. Погрешната правна квалификация на иска довела и до погрешен момент, към който въззивният съд е преценявал настъпването на реституционния ефект.
Неправилно било прието, че ищците не са доказали собствеността на своя наследодател. Липсата на писмени доказателства за имота се обяснява с умишленото унищожаване на всички документи във връзка с национализацията му, ето защо от решаващо значение е фактът на отнемането му по реда на ЗНЧИМП. Неправилно било прието, че след като сградата на консервната фабрика е съборена, то и земята не съществува, тъй като е била прилежаща площ към сградата. Неправилно въззивният съд приел, че не са налице предпоставките на ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността. Релевантният момент на реституцията е момента на влизане в сила на чл.2, ал.1 ЗВСОНИ – 25.02.1992г. Няма данни сградата на фабриката да е била суперфициарна собственост. След събарянето на сградата, земята съществува реално в размерите, в които е одържавена и макар да е включена в парцел с по-голяма площ, тя може да бъде обособена в отделен имот. Мероприятието по плана от 1979г. – покрит плувен басейн не е било проведено, тъй като върху имота е имало незаконно изградени строежи. И на последно място – незаконосъобразно съдът отказал да обсъди действителните права на ответниците върху спорния имот.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Реституирано ли е правото на собственост върху дворно място с площ от 835,940 кв.м., в което е имало построени масивни сгради /собственост на физическо лице/ и разположени в тях съоръжения и инсталации на консервна фабрика /собственост на акционерно дружество на същото лице/, които са национализирани през 1947г. по реда на Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия /ДВ бр.302 от 27.12.1947г./, ако към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ съществува само земята, в размера, в който е отчуждена, и в терена не са изпълнени отредени мероприятия, същият се води държавен/общински.
По този въпрос въззивното решение противоречало на ТР №1/1995г. на ОСГК на ВС; ТР №6/10.05.06г. по т.гр.д.№6/2005г.; решение №1057 от 27.11.08г. по гр.д.№4048/07г. на ВКС, ІV ГО; решение 1392/27.11.2006г. по гр.д.№2055/2005г. на ВКС, ІV-Б ГО; решение 86/15.06.2011г. по гр.д.№722/10г. на ВКС, ІІ ГО; решение №32/15.02.11г. по гр.д.№509/10г. на ВКС, ІІ ГО.
2. Коя правна норма е приложима в конкретния случай, когато недвижимият имот е собственост на физическото лице, но национализацията е осъществена не само върху съоръженията и инсталациите на консервната фабрика, но се простира и върху земята, ведно с построените в нея масивни постройки – чл.2, ал.1 ЗВСОНИ или чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Допустимо ли е решение на въззивния съд, който е потвърдил решение на първоинстанционния съд, постановено по искова молба с квалификация чл.2, ал.1 ЗВСОНИ, а той е преквалифицирал служебно основанието по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
3. Фактът на практическото национализиране на земята и сградите /собственост на физическо лице/, ведно с инсталациите и съоръженията на консервна фабрика /собственост на акционерно дружество/ с обнародването в ДВ бр.302 от 27.12.1947г./ и фактът, че тези недвижими имоти и имущества са придадени на държавния консервен комбинат „Я. К.” [населено място] /респективно на клон Д. [населено място]/ доказателства ли са, че са отнети от собственика им Я. К., след като всички документи за собственост върху имотите и фабриката, дори и фирменото дело на Акционерното дружество, са били иззети от властта без опис и протокол и умишлено унищожени.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение №550/15.07.10г. по гр.д.№3665/08г. на ВКС, ІІІ ГО.
4.Възможно ли е при липса на писмени доказателства за собственост на процесните имоти само с гласни доказателства да се установи, че преди и към момента на отнемане на тези имоти същите са били собственост именно на наследодателя Я. К., след като се вземе предвид и факта, че дворното място с площ от 835,940 кв.м. не е констатирано за държавна или общинска собственост и още повече, че ответникът по иска по чл.108 ЗС не доказва законно придобиването си на 530 кв.м.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
5. Фактическите и правни изводи на въззивния съд основават ли се на всички събрани по делото доказателства – изопачаването от страна на съда на факти и обстоятелства, изопачаването на показанията на свидетели водят ли до недопустим съдебен акт.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение 68 от 13.09.2010г. по гр.д.№3382/08г. на ВКС, ІV ГО.
6. Допустимо ли е въззивният съд да откаже да открие производство по чл.154 ГПК за оспорване на неистинността на документ, от който ответникът черпи права – нот.акт №49/2005г. и нот.акт №1/2005г. на нотариус О..
По този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с ТР №5/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът в производството [фирма] [населено място] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос се свежда до това дали е налице една от предпоставките за реституция по ЗВСОНИ, ако сградите в одържавения имот впоследствие са били съборени. В по-общ план въпросът е свързан с прилагането на чл.1, ал.1 и чл.2, ал.3 ЗВСОНИ и по-конкретно какво означава имотът да съществува в размера, в който е бил отчужден. Този въпрос е решаващ за изхода на настоящото дело и следователно е сред кръга на въпросите по чл.280, ал.1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване. Във втората част на въпроса обаче е заложена една отрицателна предпоставка, която не е свързана с данните по настоящото дело, а именно – върху имота да не са проведени предвидените с плана мероприятия. Данните по настоящото дело сочат, че върху отчуждения имот след събарянето на сградата на консервната фабрика е било проведено мероприятие – открит плувен басейн. Представената от жалбоподателите практика на ВС и ВКС или не засяга тази отрицателна предпоставка – решение №1392/27.11.2006г. по гр.д.№2055/2005г. на ВКС, ІV-Б ГО, или напротив – разгледаните казуси са такива, че отчуждената земя е останала незастроена и това е дало основание да се приеме, че тя е възстановена по силата на ЗВСОНИ – решение №1057 от 27.11.08г. по гр.д.№4048/07г. на ВКС, ІV ГО; решение 86/15.06.2011г. по гр.д.№722/10г. на ВКС. Различният краен резултат по делата се дължи на разликата в конкретните обстоятелства, а не различното разрешаване на конкретен материалноправен въпрос. Именно защото в настоящия случай е налице хипотеза, сходна с разгледаната в т.2 на ТР №1/1995г. на ОСГК на ВС, обжалваното въззивно решение не противоречи, а напълно съответства на това тълкувателно решение. Включването на имота на консервната фабрика в по-голям терен, който впоследствие е застроен с открит плувен басейн, изключва възможността за възстановяване на собствеността по аргумент от т.2 на ТР №1/1995г. Тук следва да се отбележи и това, че съгласно т.1 на ТР №6/10.05.06г. по т.гр.д.№6/2005г. на ОСГК на ВКС, законността на строителството е от значение единствено при реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, каквато хипотеза в случая не е налице, както се поддържа и от самите жалбоподатели. Затова посоченото ТР №6/2005г. не намира приложение в настоящия случай. И на последно място – въззивното решение е в пълно съответствие с принципните разсъждения, изложени в решение №32/15.02.11г. по гр.д.№509/10г. на ВКС, ІІ ГО. От направения анализ следва, че по първия въпрос въззивното решение не влиза в противоречие с практиката на ВС и ВКС и съответно – не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е за правната квалификация на иск за собственост, основан на твърдения, че спорният имот е бил отчужден по реда на Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия /ДВ бр.302 от 27.12.1947г./ и възстановен по силата на ЗВСОНИ. По този въпрос има ясна законодателна уредба – чл.2, ал.1 ЗВСОНИ и установена практика на ВКС, което изключва соченото от жалбоподателите основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Действително, въззивният съд неправилно е квалифицирал иска като такъв по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, като погрешно е изхождал от съображението, че няма данни за национализирания имот да е било изплатено дължимото по закон обезщетение. Въпросът за обезщетението се свързва с наличието или липсата на пречка за възстановяване на собствеността, а оттам – с основателността на предявения иск по чл.2, ал.1 ЗВСОНИ – решение №345 от 05.12.2011г. по гр.д.№1551/10г. на ВКС, ІІ ГО, а не и с квалификацията на иска като такъв по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Независимо от дадената погрешна квалификация, въззивният съд е разгледал иска, с който е бил сезиран, като е преценявал дали наследодателят на ищците е притежавал имот, одържавен по ЗНЧИМП и дали този имот съществува във вида, в който е бил одържавен, за да настъпи реституционният ефект. Когато съдът се е произнесъл по спорното право, но неправилно го е квалифицирал, това не означава постановяване на недопустимо решение по непредявен иск – в този смисъл решение №375/26.10.11г. по гр.д.№931/2009г. на ВКС, ІV ГО. Няма съмнение за недопустимост на въззивното решение и съответно, по аргумент от т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, не съществува и задължение на касационния съд да допусне обжалване на това решение.
Третият въпрос е свързан с прилагането на чл.3 ЗВСОНИ, когато не са запазени документи за собственост на национализираните предприятия. Акцентът, който самият закон поставя, е върху факта на отнемане на имотите по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ от определени физически или юридически лица. При прилагането на този текст, в хипотеза на национализация по реда на ЗНЧИМП, съдилищата следва да се ръководят от принципните указания, залегнали в решение №218 от 06.01.12г. по гр.д.№1508/10г. на ВКС, ІІ ГО – че предвид отдалечеността във времето, събирането на нужните доказателства, касаещи акционерното участие на всеки един от акционерите е затруднено, поради което изводите на съда следва да се базират на онези доказателства, които страните обективно са в състояние да представят, съобразявайки изискванията на действащия ТЗ към момента на национализацията, както и от указанията в посоченото от жалбоподателите решение №550/15.07.10г. по гр.д.№3665/08г. на ВКС, ІІІ ГО, според което по реда на чл.2, ал.1 ЗВСОНИ се възстановява и собствеността на земята, принадлежаща на национализираните предприятия.
Настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по третия въпрос. Действително, той е бил предмет на делото, включен е в решаващата дейност на въззивния съд, но изложените от съда мотиви по този въпрос не са определили изхода на делото. Това е така, тъй като съдът е основал отхвърлянето на предявения иск не на извода си, че не е доказана собствеността на наследодателя на ищците върху национализирания имот, а че този имот не съществува реално в размера, в който е бил одържавен, поради застрояването му с открит плувен басейн. Ето защо третият въпрос не е определящ за изхода на делото и по него не следва да се допуска касационно обжалване.
Четвъртият въпрос в някаква форма преповтаря третия и за него се отнася казаното по-горе във връзка с начина на доказване на собствеността върху одържавения имот. По този въпрос има установена практика на ВКС, включително и посочените по-горе решения по чл.290 ГПК, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Този въпрос също не е определящ за изхода на делото по изложените вече съображения.
Не е налице противоречие между въззивното решение и решение 68 от 13.09.2010г. по гр.д.№3382/08г. на ВКС, ІV ГО по петия въпрос – за необходимостта фактическите и правните изводи на въззивния съд да съответстват на доказателствата по делото. Както бе посочено по-горе, решаващият въпрос, който е определил изхода на делото, е за преценката по чл.2, ал.3 ЗВСОНИ дали национализираният имот съществува във вида, в който е одържавен. По този въпрос фактическите и правни изводи на въззивния съд съответстват на относимите доказателства по делото. По-конкретно, във връзка с оплакванията в касационната жалба, че не е съобразена незаконността на строителството на открития плувен басейн, правилно въззивният съд не е преценявал това обстоятелство, тъй като искът се основава на реституция по чл.2, ал.1 ЗВСОНИ, а съгласно т.1 на ТР №6/10.05.06г. по т.гр.д.№6/2005г. на ОСГК на ВКС незаконността на строителството е от значение единствено при реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.
Не е налице и противоречие между въззивното решение и ТР №5/2012г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателното решение разглежда въпроса за допустимостта на иск по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, предявен след като страната е пропуснала срока за оспорване на документа във висящ исков процес, в който документът е представен. Този въпрос не се поставя по настоящото дело. В настоящия случай е оспорена истинността на констативен нотариален акт за собственост, при което съдът е отказал да открие производство по чл.154 ГПК /отм./. Този отказ е в съответствие с ТР №11/21.03.13г. по т.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС и по-конкретно – с виждането, че нотариалният акт по чл.587 ГПК има обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда относно правото на собственост на имота, като при оспорването му не се прилагат правилата на чл.193 ГПК, респ. на чл.154 ГПК /отм./. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №265 от 17.06.2013г. по в.гр.д.№261/2013г. на Добричкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: