О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
София, 11.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.01.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2229 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 137 от 15. 01.2013 год., постановено по т.д.№ 750/2012 год., с което след отмяна на решение № 1226/ 14.11.2009 год. на Софийски градски съд, по т.д.№ 116/2010 год., в частта за уважаване на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу [фирма] обективно кумулативно съединени искове по чл.55, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.88, ал.1, ЗЗД за сумата 50 695.12 лв., представляваща аванс по договор от 23.10.2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 11.01.2010 год. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1346.86 лв., обезщетение за забава за периода 12.10.2009 год. -11.02.2010 год., при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК са отхвърлени така заявените искови претенции, като неоснователни и в тежест на касатора са възложени деловодните разноски в общ размер от 5000.84 лв. за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, свързани с допустимостта на свидетелските показания в хипотезата на чл.164, т.5 ГПК и оспорване авторството на писмен документ, приобщен към доказателствения материал по делото и на приложимия материален закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, анализирайки правилността на обжалвания съдебен акт, касаторът обоснова приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуално и материално право: 1.„Допустимо ли е в съдебното производство да се събират свидетелски показания относно изменение на търговска сделка, за извършването на която страните изрично са уговорили писмена форма, когато е налице противопоставяне от насрещната страна за допускането им ?”; 2. „Чия е доказателствената тежест за установяване истинността на частен документ, представен от едната страна и носещ подписа на другата, при оспорване?”; 3. „Когато спорът между страните по делото касае сделка,сключена между търговци, свързана с упражняваното от тях занятие, задължен ли е съдът да я квалифицира като търговска, въпреки, че същата не е абсолютна търговска сделка по см. на чл.1, ал.1 ТЗ?”; 4. „Какви ще са правните последици, породени от договор за изменение на ПУП, сключен между лица, които не са легитимирани да искат такова изменение?” и 5. „ Следва ли спрямо търговеца да се прилага разпоредбата на чл.301 ТЗ, когато същият няма правомощия да предприема действията, извършени от негово име без представителна власт?”.
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС са цитирани решения на отделни състави на ВКС, поставени по реда на чл.290 и сл. ГПК: по първия от формулираните правни въпроси- № 155 от 13. 10. 2010 год., по т.д.№ 1113/2009 год. на ІІ т.о. и № 174 от 29.04.2011 год., по гр.д.№ 640/2010 год. на ІV г.о.; по втория – № 254 от 14. 07.2011 год., по гр.д.№ 569/2010 год. на ІV г.о. и № 243 от 31.05.2011 год., по гр. д. № 976/2010 год. на І г.о.; по третия – № 71 от 22.06.2009 год., по т.д.№ 11/ 2009 год. на І т.о. и по петия – № 10 от 23.02.2009 год., по т.д.№ 474/ 2008 год. на І т.о. и № 62 от 25.06.2009 год., по т.д.№ 546/ 2008 год. на ІІ т.о..
За значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото е посочен четвъртия въпрос, а като аргумент за приложение на визирано селективно основание е определено значението, което отговорът на ВКС по същия би имал за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Допълнително са изложени и доводи, че „установяването на задължителна практика по този въпрос ще допринесе за решаване на делата според точния смисъл на законите и ще се избегне създаване на незаконосъобразна практика”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, както поради некоректно формулирани правни въпроси, нямащи отношение към крайния изход на делото, така и поради отсъствие на поддържаните селективни критерии. Алтернативно е изразено и становище за неоснователност на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС релевантен материалноправен и/ или процесуално правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този, който като включващ се в предмета на конкретния правен спор, индивидуализиран чрез въведените от ищеца основание и петитум и обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд се явява от значение за крайния изход на делото. Когато се касае до процесуалноправен въпрос, то последователно в практиката си, формирана при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС поддържа разбирането, че за да е релевантен за делото този въпрос трябва да се отнася до служебните задължения на съда, правото на защита, правото на участие на страните при извършване на процесуалните действия и конкретното негова разрешаване да се е отразило на постановения и във вреда на жалбоподателя краен правен резултат по делото, като не е необходимо с обжалвания въззивен съдебен акт въззивният съд изрично да се е произнесъл по конкретния поставен от касатора въпрос на процесуалното право, а е достатъчно дори да е процедирал неправилно при разрешаването му.
В случая, за да постанови обжалваното решение, с което предявените осъдителни искови претенции – главна по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, във вр. с чл.88, ал.1, пр.1 ЗЗД и акцесорна по чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени изцяло, като неоснователни, въззивният съд е приел, че ищецът, в качеството си на кредитор, не е могъл надлежно да упражни субективното си потестативно право на разваляне на сключения между страните договор за проектиране от 23.10.2007 год., поради отсъствие на вина от страна на длъжника – изпълнител за несвоевременното изпълнение.
Преценявайки относимите към спора факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и твърдяните в исковата молба обстоятелства за разваляне на валидно възникналата между страните облигационна връзка Софийски апелативен съд е счел за доказано наличието на извинителна причина, изключваща отговорността на ответника за безспорно установената забава. В тази вр. решаващият състав е застъпил становището, че извинителната причина може да е изразена във факти и обстоятелства, които довели до длъжниковата забава са настъпили от действия на кредитора или на трети лица, оказващи съдействие по закон или по уговорка между страните за изпълнение на договора, като изразеното разбиране е отнесено към предприето по съгласие на страните изменение на ПРЗ за процесните парцели – необходимо условие за реализация на поетото задължение.
Изложени са съображения, че установеното разминаване между предвижданията на изпълнителя, съобразно подадената в договора първоначална информация за имотите – земеделски земи извън регулационните граници на населеното място и последвалата сключването на договора за проектиране промяна на предназначението им с включване на същите в урбанизираната територия, по своята правна същност представлява липса на оказано дължимо съдействие от страна на възложителя да представи необходимите за обема на възложеното с договора изпълнение изходни данни.
Или, наложилото се изцяло в интерес на възложителя предприемане изменение на ПРЗ по реда на ЗУТ, целящо осигуряване по- голяма квадратура за реализация на инвестиционния проект, вкл. и изместване на предвидените за обществени нужди мероприятия и продължилата във времето административна процедура, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключват да е налице изпадане на длъжника – изпълнител във виновна забава – абсолютна предпоставка за успешно разваляне на облигационната връзка между страните с едностранно безусловно волеизявление на кредитора по чл.87, ал.2 ЗЗД за безполезност на очакваната престация.
Като допълнителен аргумент е посочено, че дори и неприключилата процедура по изменение на плана за регулация и застрояване на процесните УПИ и разпореденото спиране на същата, поради подадено от трето лице – собственик на имот, засегнат от промяната в плана, възражение да бъдат възприети за основателна причина възложителят да се откаже от договора за проектиране на процесното ваканционно селище, в каквато насока са въведените доводи и в хода на процеса, то приложимо в отношенията между страните в разглежданата хипотеза би било законовото правило на чл.268 ЗЗД, но сама по себе си безполезността на очакваната престация, на която ищецът се позовава, при липса на елемент от фактически състав на чл.87, ал.2, пр.3 ЗЗД изключва да са настъпили последиците от разваляне на договора, уредени в чл.88, ал.1 ЗЗД, водещи до отпадане на основанието за задържане на авансово платените суми от ответника.
Позовавайки се на събраните по делото доказателства, вкл. отправени лично до ищеца съобщения по чл.128, ал.2 ЗУТ от [община] и законовото правило на чл.301 ТЗ решаващият съд е преценил като неоснователен въведеният в тази вр. довод за непротивопоставимост на започналото изменение на ПУП на кредитора, обосновано с липса на даденото съгласие от страна на последния и невключването му обема на възложеното с договора от 23.10.2007 год. проектиране.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват се приеме, че макар и важни, поставените от касатора правни въпроси, с изключение на втория от тях, нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, поради което не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС при отсъствие на основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол, не подлежат на обсъждане въведените от касатора критерии за селекция.
Обстоятелството, че изрично в съобразителната част на обжалваното решение въззивният съд е приел, че дори и хипотетично събраните гласни доказателства да бъдат изключени от доказателствения материал по делото, като недопустими, то ангажираните писмени доказателства- вкл. отправените от [община] до ищеца и получени от неговия законен представител уведомления са достатъчни, за да обосноват правен извод че търговецът – ЮЛ е бил надлежно информиран за предприетото изменение в ПРЗ относно терена за инвестиционния му проект и не се е своевременно противопоставил, изключва първият от така формулираните въпроси да е изобщо релевантен за изхода на делото. Въпроси 3 и 4 са абстрактни. Същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, по начина, по който са поставени от жалбоподателя. Отделно от това следва да се посочи, че те са и некоректно изведени от последния, тъй като в хода на делото не е съществувал спор относно търговския характер на сключения между страните договор, съдържащ основаните елементи на договор за изработка и по отношение на който в разглежданата хипотеза несъмнено са приложими общите правила за търговските сделки, установени в ТЗ, макар и законодателят да не е изрично предвидил особени правила спрямо изработката по ЗЗД.
Само за пълнота на изложеното следва в тази вр. също да се посочи, че според т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС в практиката по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не се включват определенията на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК, на които жалбоподателят се позовава.
По отношение на въпрос № 4 освен изложеното, че и този въпрос няма обуславящо значение за изхода на делото, предвид приетата за безспорно започнала от името на ищеца процедура по ЗУТ за изменение на ПРЗ със знанието и без своевременното противопоставяне на последния, недоказано е и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Горният правен извод следва от съпоставка на аргументацията на същото в изложението на касатора, в която доводи за неяснота и непълнота на конкретна законова разпоредба от ЗУТ не се съдържат, нито са въведени съображения за необходимост от изменение на съществуващата съдебна практика по приложението на конкретна законова разпоредба от ЗУТ, със задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя в него съдържание.
Аналогично е и положението с въпрос № 5, доколкото въззивният съд въобще не е приел, че ищецът, като търговец не е оправомощен да предприеме процесните действия по ЗУТ за изменение на ПУП, а е счел, че дори и да са осъществени от името на ЮЛ без надлежно учредена представителна власт, те са породили целените с тях правни последици, поради липса на своевременно противопоставяне от търговеца, за установяването на който факт са допустими всички доказателствени средства по ГПК. Дори, обаче, да се възприеме становището на жалбоподателя, за релевантността на така поставения материалноправен въпрос за изхода на делото, то не е налице основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С решение № 19 от 23.02.2009 год., по т.д.№ 474/2008 год. на І т.о. на ВКС е даден отговор на материалноправния въпрос за вида недействителност на договор за възлагане на обществена поръчка, сключен от лице без представителна власт, който с оглед сложния си фактически състав, съдържащ гражданскоправни и административно правни елементи е различен от процесния договор за изработка, сключен между търговци.
С решение № 62/2009 год., по т.д. № 546/2008 год. на ІІ т.о. е прието, че предвид липсата на ангажирани по делото доказателства- писмени или гласни за уведомяване на ТД –купувач за сключени от негово име търговски продажби, моментът на узнаване от страна на последния по см. на чл.301 ТЗ се явява представянето на съответните писмени доказателства пред СГС, какъвто видно от мотивите в обжалваното решение не е разглежданият случай. Що се касае до обосноваността на изградения от Софийски апелативен съд правен извод относно узнаването на ищеца за извършените от негово име без представителна власт правни действия, то тя касае правилността на въззивния съдебен акт, но ирелевантна за предпоставките за допускане на касационното обжалване не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до процесуалноправния въпрос, свързан с доказателствената тежест за установяване истинността на частен документ, представен от едната страна и носещ подписа на другата, при оспорване, по отношение на същия е неоснователно позоваването на селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото от въззивния съд разрешение, свързано с приложението на чл.193, ал.3 ГПК е в пълно съгласие с цитираната задължителна практика на ВКС – поставените по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 254/2011 год., по гр.д.№ 569/2010 год. на ІV г.о. и решение № 243/2011 год., по гр.д.№ 976/2010 год. на І г.о., която е в смисъл, че тежестта за доказване истинността на документа носи страната, която го оспорва, ако той е подписан от нея, а когато не носи подписа на оспорващата го страна – доказателствената тежест е за страната която го е представила. В случая въззивният съд е процедирал съобразно така утвърдената съдебна практика, приемайки, че ищецът не е доказал, неавтентичността на приложената от ответника и оспорена от него досежно подписа на законния му представител – управителят В. П., молба с вх.№ 10-30/ 08.07.2008 год., въз основа на която е била образувана и преписката пред МРРБ, във вр. с изменение на ПРЗ на УПИ Х-96, в кв. 8 по плана на Курортно- туристическо ядро „М.” в к.к. „П.”, както и като е приел, че с оглед заключението на изслушаната съдебно – графологическа експертиза същият е доказал неистинността на приложените писмени доказателства – заявление рег.№ 26-2149-1/ 08. 05.2008 год. и известие за доставка с дата 03.06.2009 год. относно положения подпис на законния му представител- В.П..
Отделен в тази вр. остава въпросът, че частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставяне на документа.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за производството пред ВКС, които при този изход на делото и се следват на осн. чл.78, ал.3 ГПК, ако е доказала извършването им, но доказателства в тази насока –отсъстват.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд№ 137 от 15. 01.2013 год., по т.д.№ 750/2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: