О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
София, 23.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.01.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1182 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ П. Ф. Л., упражняващ търговска дейност под фирма „ МИ-ХИ П. Л.” против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1319 от 25. 06. 2013 год., по гр.д.№ 2769/2009 год., с което е потвърдено решение на Софийски окръжен съд № 247 от 13.04.2009 год., по гр.д.№ 638/2008 год., постановено по предявен от жалбоподателя конститутивен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1. „ В кои случаи сделката между длъжник и трето лице се явява увреждаща по отношение на кредитора и може ли тя да бъде изключена като такава само въз основа на обстоятелството, че е възмездна?” ; 2.„ Длъжен ли е съдът и необходимо ли е да изследва съществуването на вземане, което легитимира ищеца като кредитор и при какви обстоятелства?”; 3. „Може ли въззивният съд да разгледа и се произнесе по възражение, направено за първи път пред въззивната инстанция, без предпоставките на чл.133 ГПК?”;4. „Обвързан ли е съдът с разпореждането, с което друг съд е издал изпълнителен лист и с доказателствената сила на издадения въз основа на него изпълнителен лист?”; 5. ”След като е пристъпил към изследване на правоотношенията, които легитимират ищеца, като кредитор, длъжен ли е бил съдът да се произнесе и по евентуалната конверсия на документа от записа на заповед в разписка?”; 6.”Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? Какво произтича от грешките при формиране на вътрешното убеждение?”.
Като израз на визираното противоречие по първия от поставените правни въпроси са цитирани: ППВС № 1/65 год. и решения на ВКС: № 855/04.12.2003 год., по гр.д.№ 123/2003 год. на ІІ г.о.; № 1046/02.12.2008 год., по гр.д.№ 231/2008 год. на ІІІ г.о. и № 4 от 26.01.2011 год., по гр. д. № 551/2010 год. на ІІІ г.о., а по втория- решения на ВКС: № 639/ 06. 10. 2010 год., по гр.д.№ 754/2009 год. на ІV г.о., № 552 от 15.07. 2010 год., по гр.д.№ 171/2009 год. на ІV г.о. и № 122 /14.03.2011 год., по гр.д.№ 1028/2010 год. на ІV г.о..По отношение на несъответствието със задължителната практика на ВКС по отношение на въпрос № 3 са посочени решения, постанове по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 40 от 13.05.2011 год., по т.д. № 384/2010 год. на І т.о.; № 3 /06.02.2012 год., по гр.д.№ 189/2011 год. на І г.о.; № 300 /04.01.2012 год., по гр.д. № 136/2011 год. на ІІ г.о.; № 604/06.01.2011 год., по гр.д.№ 1229/2009 год. на І г.о.; № 195/11.07.2011 год., по гр.д. № 1707/ 09 год. на ІV г.о.; № 153/13, по гр.д.№ 1317/2013 год. на ІІ г.о. и № 243/30.07.2013 год., по гр. д. № 479/2012 год. на ІV г.о..
Поради „неоткрита съдебна практика” по въпрос № 4 последният е счетен, от жалбоподателя,за значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Според изложеното, израз на противоречието със задължителната практика на ВКС по петия от формулираните правни въпроси са решения: № 105/2012 год., по гр.д.№ 564/ 2011 год. на ІІ т.о. и № 21/ 2012 год., по гр.д.№ 1144/2012 на І т.о., а по шестия- решения: № 92/ 11 год., по гр.д.№ 1863/10 год. на ІV г.о. ; № 443 от 25.10.2011 год., по гр. д.№ 166/2011 год. на ІV г.о. ; № 344 от 21.09.2012 год., по гр.д.№ 862/ 2011 год. на ІV г.о.; № 411 от 27.10.2011 год., по гр.д.№ 1857/2010 год. на ІV г.о.; № 217 от 09.06.2011 год., по гр.д.№ 761/2010 год. на ІV г.о. ; № 361 от 14.12.2011год., по гр.д.№ 771/2010 год. на І г.о. и № 445 от 02. 11.2011год., по гр.д.№ 1733/2010 год. на ІV г.о..
Ответниците по касационната жалба [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК са възразили по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на СОС, с което е отхвърлен предявения конститутивен иск за прогласяване относителната недействителност на сключения на 17.10.2007 год. между [фирма] и ЕТ Б. А. З., упражняващ търговска дейност под фирма „ Би- З.-Б. З.” [населено място], последният – починал в хода на делото и заместен от законните си наследници- негови правоприемници: Е. И. З., А. Б. Л. и Ваня Б. П., от една страна и „К.Д.Б.Ч.”Е., [населено място], от друга, договор за продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място] и съставляващ УПИ № VІ, в кв.78, ведно с построените в него цех за производство за кашкавал и други сгради, с площи подробно описани в нот акт №111, т.ІІ, рег.№ 1525, д.№ 293 на нотариус с рег.№ 143 на КЧН, в който същият е обективиран, въззивната инстанция е счела за недоказани елементите от фактическия състав на чл.135 ЗЗД. При обосноваване на крайния правен резултат по делото въззивният съд се е позовал както на липсата ангажирани съобразно процесуалното правило на чл.154 ГПК, категорични доказателства както относно качеството на ищеца, настоящ касатор, на кредитор на ответниците по запис на заповед, издаден от последните на 18.10.2002 год. с падеж на предявяване 18.10.2007 год., така и за знание за увреждането на ЕТ Л. от купувача по процесната прехвърлителна сделка. Счел е, че доколкото от показанията на св. К.И. и М. П. не се установява по несъмнен начин приобретателят по сделката да е знаел, че същата уврежда ищеца, т.е., че е налице значителен паричен дълг на продавача към последния, а показанията на третият св. Л.С. са приети за недостоверни, поради противоречието им с останалия доказателствен материал -удостоверения, издадени от нотариус рег.№ 153 на КЧН Ан.Ч. и нотариус с рег.№ 153 на КЧН – Г.М., чиято доказателствена сила не е била оборена, то и третата изискуема се от закона предпоставка за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД, в случая отсъства. Като допълнителен аргумент за неоснователност на исковата претенция решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че самата атакувана сделка, извършена като възмездна няма обективно увреждащ ищеца характер – нито води до намаляване на имуществото му, нито създава затруднения за удовлетворяването му, дори и той да бъде възприет за кредитор, въпреки недействителността на процесния запис на заповед от 18.10.2002 год., поради отсъствие на задължителния реквизит по чл.535 , т.2 ТЗ .
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси, макар и правно значими нямат самостоятелно обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – основна обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. При липсата и, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.01.2010 год. на ОСГТК на ВКС, съставът на касационната инстанция въобще не дължи произнасяне по основателността на поддържаните селективни критерии.Поради това единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че дори и да се възприемат за релевантни за крайния правен резултат по делото формулираните в изложението на жалбоподателя материалноправни и процесуалноправни въпрос под № 1, № 2, по които въззивният съд изрично се е произнесъл, то недоказани по отношение на същите са визираните критерии за селекция, поради следното:
Съгласно задължителни постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, само когато разглеждането би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед настъпили след формирането и изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато конкретната правна норма е непълна, неясна или вътрешно противоречива, за да се създаде съдебна практика по приложението и. В случая, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не се съдържат твърдения, че е налице някоя от сочените хипотези, поради което и критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложим.
Що се касае до поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика по първия и втория правни въпроси, то цитираните съдебни актове на ВКС не обосновават същото. ППВС № 1/65 год. решава въпроса за кръга лица, които, с оглед вида на вземането си/ парично и непарично/, имат качеството на кредитори по см. на чл.135, ал.1 ЗЗД и могат да си служат с отменителния П. иск, какъвто не е разглежданият случай. Решения: № 855/2003 год., по гр.д.№ 123/2003 год. на І г.о. и № 1046/2008 год., по гр.д.№ 231/2008 год. на ІІІ г.о., според задължителните разяснения в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не се включват в задължителната съдебна практика, поради което са неотносими към селективното основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК. С решение № 4/2011 год., по гр. д. № 551/2010 год. на ВКС е разгледана различна от разрешената с обжалвания съдебен акт хипотеза на чл.135, ал.1 ЗЗД – дали за успешното провеждане на отменителния иск, вземането на увреденото лице/ кредитор/ е необходимо да е изискуемо и ликвидно.
Решения на ІV г.о. на ВКС: № 639/2010 год., по гр.д.№ 754/2009 год., № 552 от 15.07.2010 год., по гр.д.№ 171/2009 год. и № 122/2011 год., по гр.д.№ 1028/2010 год., с които отделните състави на касационната инстанция, по реда на чл.290 и сл. ГПК, са се произнесли по въпроса за фактите, които определят качеството кредитор по см. на чл.135, ал.1 ЗЗД, по въпроса дали съдът по П. иск може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищецът като кредитор, извън отричането му с влязло в сила решение и кога сделката е увреждаща за кредитора са относими по см. на визирания критерии за селекция, съгласно разясненията в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Доколкото, обаче, крайният правен резултат по делото не би могъл да се промени, дори и да се възприеме ищцовата теза за безспорност на качеството на ЕТ Л., на кредитор на прехвърлителите, поради липса на правна възможност в производството по предявен П. иск решаващият съд да проверява съществуването и действителността на облигационната връзка, помежду им, с оглед даденото в горепосочените решения на ІV г.о. тълкуване на чл.135, ал.1 ГПК, тъй като Софийски апелативен съд е отрекъл основателността на предявения отменителен иск и по съображения, че знанието на купувача по процесната възмездна сделка за увреждането на последния е останало недоказано в процеса, то твърдяното несъответствие със задължителната съдебна практика – отсъства. Или, доколкото различният правен резултат в случая е обусловен не от различното приложение на материалния закон, а и от различните факти и обстоятелства по отделните дела, допълнителната процесуална предпоставка, на която касаторът се позовава, отсъства.
Останалите материалноправни въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което нямат релевантно значение за постановения краен правен резултат.
С оглед решаващите мотиви на въззивния съд без самостоятелно значение за изхода на делото е и процесуалноправният въпрос под № 3.
Въпреки това следва за прецизност да се посочи, че според задължителните разяснения в ТР № 1/ 09. 12. 2013 год., в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност, установен в чл.5 ГПК, въззивният съд всякога е длъжен да осигури правилното приложение на императивната материалноправна норма, дори и да липсва оплакване за нейното нарушаване, както е процедирал и Софийски апелативен, преценявайки действителността на процесния менителничен ефект, който е бил своевременно оспорен в процеса.
Задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, установено с чл.12 ГПК, разпоредба аналогична на чл.188, ал.1 ГПК/ отм./, както последователно приема в практиката си ВКС, е част от императивно възложената на решаващия съд правораздавателна функция, поради което изпълнението му в съответствие с изискванията на процесуалния закон, което всъщност касаторът оспорва, като относимо към процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт подлежи на касационно проверка само при разглеждане по същество на касационните оплаквания, но е ирелевантно за предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, независимо, дали това оплакване на страната е въведено като въпрос на процесуалното право, както е постъпил жалбоподателят- ищец.
Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски за касационното производство, поради което с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, настоящият съдебен състав не се произнася по отговорността за същите.
Водим от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1319 от 25. 06. 2013 год., по гр.д.№ 2769 / 2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: