2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
гр. С.,25,02,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1455 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба срещу въззивно решение № 593, постановено на 26. 11. 2013 г. от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, Втори състав по т.д. № 847 по описа на съда за 2013 г.
По изложени в касационната жалба основания за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК основания за допускане на такова, касаторът – ответник по делото С. А. А., действаща като едноличен търговец с фирма [фирма], ЕИК:[ЕИК] обжалва въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Пловдивски окръжен съд по т.д. № 13 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е осъден касаторът да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 14 749.75 лв. договорна неустойка за забавено плащане по чл. 19 от договор за № 01-07-60 от 15. 06. 2011 г. за доставка на вода за напояване на ориз през 2011 г. за периода 01. 11. 2011 г. – 19. 03. 2012 г., ведно със законната лихва и разноски. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго такова по спора, с което така предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен, със законните последици. Противната страна в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата, претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
По въпроса за допускането, в конкретния процесен случай, на касационно обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в касационната жалба основания по чл. 281 от ГПК за касационно обжалване, и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд приема в решаващите си мотиви, че основното възражение на ответницата (касатор) е, че тя е забавила плащанията си към доставчика на вода по изричното искане от страна на управителя на клона в П.. За това във въззивната инстанция е разпитана св. Х. И. Т., която също потвърждава,че са имали устна договорка да се забавят плащанията, тъй като банковите сметки на клона са били запорирани. Изрично обаче подчертава, че не са имали подписани споразумения. След вдигането на запорите в началото на 2011 г. са изпратили уведомления, че трябва да започнат плащанията. От заключението на в.л. се установяват дължимите суми по падежи, както и датите на плащане. Още от първата вноска в размер на 17 703 лв., с падеж 30. 05. 2011 г., същата е частично платена на 10. 06. 2011 г. ,като последното плащане е на 07. 06. 2012 г. Ето защо въззивният съд приема, че след като страните не са подписали споразумение за отсрочено плащане по договора от 2011 г., ответницата е изпаднала в забава и дължи договорената неустойка. Дори и след отправяне на нотариалните покани, ответницата не е предприела плащане, което е довело и да предявяване на исковете. Дължимите остатъци от задълженията са платени в хода на производството. По така изложените мотиви съставът на въззивния съд е приел, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение и в тази част, като правилно, подлежи на потвърждаване.
Касаторът формулира, като общо основание за допускането на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК следният правен въпрос: Може ли да се присъжда обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за забавено плащане и едновременно с това, и договорна неустойка за същото забавено плащане, без да се приспадне размерът на присъдената лихва, като обезщетение за забавено плащане, т.е. едновременно да бъдат присъдени и двете суми? Като допълнителен критерий за селекция на жалбата му касаторът поддържа, че с обжалваното решение поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се позовава на противоречие на въззивното решение с описаното в и приложено към основанията за допускане на касационно обжалване, постановено по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 99 от 26.09.2013 г. по т. д. № 944/2012 г. на ВКС, ТК, Първо т.о.
Съобразно задължителните за съда разрешения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, формулираният от касатора правен въпрос, следва да е релевантен, обуславящ изхода на спора във въззивната инстанция, да е въведен като предмет на делото и като на такъв, обуславящ изхода на спора въпрос, отговорът му, даден от въззивния съд, да е обусловил този изход, в някоя от допълнителните хипотези на т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В конкретния процесен случай този общ критерий за допустимост на касационното обжалване, не е налице. Формулираният от касатора материалноправен въпрос въобще не е въвеждан от страните, като част от предмета на правния спор, разрешен с обжалваното въззивно решение. Във въззивната си жалба касаторът не е поставял пред въззивния съд за разрешаване такъв въпрос, нито пък въззивният съд, видно от пресъздадените и по-горе в настоящото определение решаващи мотиви на въззивното решение, въобще е основавал изводите си, обуславящи изхода на правния спор в каквато и да било тяхна част и степен, отговаряйки на такъв въпрос. Същият е въведен в производството едва пред касационната инстанция и то – само в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, без при това да кореспондира дори на изложените в касационната жалба, твърдяни основания за касиране на въззивното решение по см. на чл. 281 от ГПК – такова основание за касационно обжалване, базирано на оплакване за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон в посочения смисъл – едновременно, кумулативно присъждане на лихва и неустойка върху главница за един и същ период, в касационната жалба не е изложено. По делото не се установява наличието и на поддържания от касатора допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – видно от потвърденото с обжалваното въззивно решение първоинстанционно такова, със същото не са присъдени едновременно (кумулативно) законна лихва и неустойка върху една и съща сума (главница) за един и същ период, поради което в конкретния процесен случай не е налице и твърдяното противоречие на обжалваното въззивно решение с посоченото и приложено решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. С потвърденото с обжалваното въззивно решение първоинстанционно такова е присъдена исканата в т. 3 от петитума на исковата молба неустойка (в размер, съобразно молба за увеличаване на иска от 09. 04. 2013 г.) върху претендираната по т. 2 от петитума на исковата молба, сума по главницата в размер на 51 389 лв., за период до завеждането на иска – 19. 03. 2012 г., ведно със законната лихва върху така присъдената неустойка, считано от завеждането на иска до окончателното изплащане на присъдената сума на неустойката. Със същото решение е присъдена законна лихва за забавено плащане, отново върху неизплатената част от главницата от 51 389 лв. по т. 2 от петитума на исковата молба, но вече не за период преди предявяването на иска, за който период върху същата главница е присъдена неустойка, а за период следващ предявяването на иска, до окончателното изплащане на дължимите суми по главницата на 07. 06. 2012 г., което е осъществено след завеждането на иска, по време на висящността на процеса.
Поради изложеното и доколкото по делото не са налице, както главният, така и допълнителният селекционни критерии за допускането на касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да се допуска. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на разноски, а ответникът по жалбата има право на такива, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 593, постановено на 26. 11. 2013 г. от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, Втори състав по т.д. № 847 по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА С. А. А., действаща като едноличен търговец с фирма [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 729.37 лв. (седемстотин двадесет и девет лева и 37 ст.) юрисконсултско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: