– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 145
гр. София 25.03.2019 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 23.01.2019 (двадесет и трети януари две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 4902 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 12 910/14.11.2018 година, подадена от З. Д. К., срещу определение № 1146/26.10.2018 година на Окръжен съд Плевен, постановено по ч. гр. д. № 715/2018 година.
С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Плевен е отменил определение № 258/31.08.2018 година на Районен съд Червен бряг, постановено по гр. д. № 684/2018 година, като е прогласил на основание чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година на Съвета от 27.11.2013 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година, че българския съд не е компетентен да разгледа предявения иск за изменение на предоставянето на упражняването на родителските права върху малолетното дете М. К. Д., местоживеенето на детето и режима на личните отношения, тъй като обичайното местопребиваване на детето към 31.07.2018 година-датата на предявяването на иска е на територията на Великобритания; прогласил е на основание чл. 10 от Регламент (ЕО) № 4/2009 година на Съвета от 18.12.2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задълженията за издръжка, че българският съд не е компетентен да разгледа предявения иск за определяне на ежемесечна издръжка на малолетното дете М. К. Д. от бащата К. А. Д. в размер на 300.00 лева месечно, тъй като обичайното пребиваване на взискателя и ответника към 31.07.2018 година-датата на предявяването на иска е на територията на Великобритания и е прекратил производството по гр. д. № 684/2018 година по описа на Районен съд Червен бяг с ищец З. Д. К. и К. А. Д..
В частната касационна жалба на З. Д. К. се излагат доводи за това, че определението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и делото да бъде върнато на Районен съд Червен бряг, за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК жалбоподателката К. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба К. А. Д. е подал отговор на същата с вх. № 14 004/11.12.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 1146/26.10.2018 година на Окръжен съд Плевен, постановено по ч. гр. д. № 715/2018 година, поради което такова не трябва да бъде допускано, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.
З. Д. К. е била уведомена за обжалваното определение на 05.11.2018 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 12 910/14.11.2018 година, като е подадена по пощата на 12.11.2018 година. Предвид на това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпроса посочен от жалбоподателката в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че подадената от З. Д. К. искова молба е нередовна, но от нея можел да се направи извод, че се претендират мерките по чл. 59, ал. 2 от СК, спрямо едно от трите деца на страните, а именно М. К. Д., определяне на издръжката на същата от бащата и привременни мерки. В срока за отговор на исковата молба било направено възражение за международна неподсъдност на делото на българския съд, като били представени доказателства за обичайното местопребиваване на детето към датата на подаване на исковата молба-31.07.2018 година, а именно решение от 19.07.2018 година на съда в Англия, писмо за потвърждаване на регистрацията на детето в практиката на общо практикуващ лекар от 12.11.2016 година, две фактури за плащания на детска занималня К. К. в [населено място]. От тези доказателства следвало, че малолетното дете М. К. Д. от две години живеело трайно при баща си К. А. Д. в Англия, където се било интегрирало в социалната среда-посещавало детско заведение, имало адрес при баща си и регистрация при общо практикуващ лекар в същия град. Съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че съгласно чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година на Съвета от 27.11.2013 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година компетентен бил съдът на държавата-членка, в която детето имало обичайно местопребиваване, а съгласно чл. 3, б. „а” и б. „б” от Регламент (ЕО) № 4/2009 година на Съвета от 18.12.2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задълженията за издръжка спорът за издръжка бил подведомствен на съда по обичайното местопребиваване на взискателя или на ответника-взискател било детето, а ответник-бащата, от когото К. търсела издръжка.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК З. Д. К. е поискала определението на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това кои са компонентите на понятието „обичайно местопребиваване” по смисъла на Регламент (ЕО) № 2201/2013 година на Съвета от 27.11.2013 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година, по които съдът следва да определи своята компетентност и кои са критериите, който следва да се приложат при определяне на обичайното пребиваване на едно малолетно лице; за това следва ли при определянето на обичайното местопребиваване да се вземат предвид единствено обективни критерии (адресна регистрация, посещаване на учебни заведения и други) или следва да се вземат предвид и критерии свързани с влиянието на средата върху ежедневието на детето (грижа, емоционална връзка с родители и роднини, психически тормоз, приспособимост към средата, възможност за комуникация и интеграция и други), както и за това кои критерии трябва да приложи съда, кои и какви са границите на преценка при определянето обичайното местопребиваване на едно малолетно дете. Освен това е поискано да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС относно прилагането и тълкуването на чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година на Съвета от 27.11.2013 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година по отношение на това как следва да се тълкува понятието „обичайно местопребиваване”, кои са компонентите, по които съдът следва да определи своята компетентност и кои са критериите, който следва да се приложат при определяне на обичайното пребиваване на едно малолетно лице. Следва ли при определянето на обичайното местопребиваване да се вземат предвид единствено обективни критерии (адресна регистрация, посещаване на учебни заведения и други) или следва да се вземат предвид и критерии свързани с влиянието на средата върху ежедневието на детето (грижа, емоционална връзка с родители и роднини, психически тормоз, приспособимост към средата, възможност за комуникация и интеграция и други), и кои критерии трябва да приложи съда, кои и какви са границите на преценка при определянето обичайното местопребиваване на едно малолетно дете.
Дейността по тълкуването на чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година на Съвета от 27.11.2013 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година попада в обхвата на чл. 267, ал. 1, б. „б” от ДФЕС, поради което компетентен да се произнася по нея е СЕС. Затова разпоредбата на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС предвижда, че когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, както е в случая, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС. Касае се до задължение на съда, което трябва да бъде изпълнено дори и да няма искане от някоя от страните по делото. Това правило допуска изключения, установени с решение от 06.10.12982 година на СЕС, постановено по дело 283/1981 година (Srl CILFIT contro Ministero della Sanit?; Lanificio di Gavardo Spa, contro Ministero della Sanit?). Съгласно тях преюдициално запитване може да не бъде отправяно, ако повдигнатия въпрос е ирелевантен за спора, ако е идентичен по същество с въпрос, който е бил вече предмет на преюдициално решение по подобно дело или отговорът му произтича категорично от установената практика на СЕС или ако надлежното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение; наличието на такава възможност трябва да се преценява в светлината на специфичните характеристики на общностното право, на особените трудности, свързани с неговото тълкуване и на риска от отклонения в съдебната практика в рамките на Общността. В случая са налице постановени решения на СЕС, а именно решение на Съда (трети състав) от 02.04.2009 година по село С-523/2007 година, решение на Съда (първи състав) от 22.12.2010 година по дело С-497/2010 година, решение на Съда (пети състав) от 28.06.2018 година по дело С-512/2017 година, решение на Съда (първи състав) от 17.10.2018 година по дело С-393/2018 година, а също така и решение на Съда (трети състав) от 23.12.2009 година по дело С-403/2009 година (последното относно компетенциите на съдилищата при вече висящо производство), като с тях са дадени отговори на поставените от З. Д. К. въпроси. С оглед на това настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси, въз основа на които се иска да бъде отправено преюдициално запитване по реда на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС са получили своите отговори в практиката на СЕС, поради което не се налага отправянето на такова запитване. Затова искането трябва да бъде оставено без уважение.
Именно от установеното с посочените по-горе решения на СЕС трябва да се ръководят и българските съдилища при разрешаването на поставените от З. Д. К. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. По отношение на същите е налице установена съдебна практика, намерила израз в определение № 496/10.11.2015 година, постановено по ч. гр. д. № 1988/2015 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., определение № 500/212.12.2017 година, постановено по ч. гр. д. № 4747/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 744/18.13.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 4818/2013 година, определение № 574/18.07.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 3646/2014 година и определение № 234/12.05.2017 година, постановено по ч. гр. д. № 1590/2017 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Възприетото от състава на Окръжен съд Плевен в обжалваното определение, че компетентността на първо място следва да се отнася към държавата-членка на обичайното местопребиваване на детето, чиито признаци са фактически, а не формални е в съответствие както с приложимите норми, така и с установената съдебна практика. Същевременно наличието на такава практика е пречка за допускане на касационното обжалване по ред на чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК, тъй като не е установено същата да е неправилна и че следва да бъде изоставена или че се налага осъвременяването й с оглед промени вобществено икономическите условия или в законодателството. В тази връзка възможността за възникване на компетентност на българските съдилища по реда на чл. 16 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, в случай че искането на К. А. Д. за връщане на М. К. Д. във Великобритания, по реда на Конвенцията не бъде уважено, при което обжалваното определение би се явило преждевременно. В случая приложение, съгласно чл. 60 от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година на Съвета от 27.11.2013 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година, намират правилата на чл. 10 и 11 от Регламента.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК З. Д. К. е поискала обжалваното определение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение, съответно определение, представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване а след това при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, съответно определение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 ог ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, съответно определението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение се припокриват с твърденията в частната касационна жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид на горното не са налице предвидените в закона предпоставки да допускане на касационно обжалване на определение № 1146/26.10.2018 година на Окръжен съд Плевен, постановено по ч. гр. д. № 715/2018 година по подадената от З. Д. К. частна касационна жалба с вх. № 12 910/14.11.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1146/26.10.2018 година на Окръжен съд Плевен, постановено по ч. гр. д. № 715/2018 година.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на З. Д. К. от [населено място] бряг,[жк], [жилищен адрес] с Е. [ЕГН] за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС по поставените в частната касационна жалба с вх. № 12 910/14.11.2018 година въпроси.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.