5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
[населено място] , 27.03.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2563/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД „ Бул Инс „ АД против решение № 1313/28.05.2018 г. по гр.д. № 1382/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 8553/18.12.2017 г. по гр.д.№ 5537/2016 г. на Софийски градски съд в една част и потвърждаването му в друга, касаторът е осъден да заплати на Р. В. В. обезщетение за търпими неимуществени вреди, в причинна връзка с настъпило по вина на водача на застрахован при ответника лек автомобил , по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност на автомобилистите, в общ размер от 70 000 лева, ведно със законна лихва върху същото от датата на увреждането – 02.09.2015 година. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, като намира че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, предвид наличието на „случайно събитие„ , като в евентуалност неправилно са приложени чл.51 ал.2 ЗЗД – досежно неприето съпричиняване от пострадалия и чл.52 ЗЗД – досежно определения справедлив размер на дължимото обезщетение. Позовава се на допуснати съществени процесуални нарушения – несъобразяване на всички доказателства по делото и всички наведени от ответника възражения, с които касаторът счита оборена противоправността в поведението на водача на застрахования автомобил. Приложението на чл.20 ал.2 и чл.25 ал.1 от Закона за движение по пътищата страната намира декларативно и немотивирано от установената фактическа обстановка, доколкото според заключението на автотехническата експертиза по делото, от момента в който водача на лекия автомобил обективно е могъл да възприеме опасността / ако като такъв се визира момента на установяване дупката в асфалтовото покритие на пътя /, ударът е бил непредотвратим от същия. Оспорва се определеният, но от първа инстанция и несподелен от въззивния съд процент съпричиняване – 20 % , като се поддържа приложим такъв 99 %. Досежно размера на обезщетението, считан за изключително завишен, касаторът се позовава на оскъдна медицинска документация ,вкл. относно възстановителния процес след оперативното лечение на полученото тазово увреждане.
Ответната страна – Р. В. – не е взела становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд частично е отменил, уважавайки иска, и частично потвърдил първоинстанционното решение, в уважителната му част , приемайки го за основателен за обезщетение в размер на 70 000 лева, при недоказаност на съпричиняване от страна на пострадалия Р. В.. За да отрече основателността на възражението на ответника за наличие на „ случайно събитие „ , въззивният съд се е позовал на заключението на АТЕ , според което ударът между водача на застрахования при ответника лек автомобил и пострадалия, управляващ велосипед , е възникнал в лентата за движение на велосипедиста и след напускане от автомобила на лентата му за движение. За точното местоположение на превозните средства към момента на удара съдът е съобразявал свидетелските показания, коментирайки ги обстойно и мотивирайки отказа си да кредитира част от същите, както и данните относно вида и локацията на механичните увреди върху автомобила и велосипеда.Тези доказателствени средства са съобразени и при изготвяне заключението на АТЕ. Съдът е приел, че водачът на лекият автомобил е осъществил маневра, несъобразена с конкретните пътни условия – нулева видимост при възнамерявания завой надясно / потвърдена от самия делинквент / и острота на завоя,спрямо която избраната от водача скорост, макар в рамките на разрешената за съответния участък, се явява неподходяща , за преодоляване на действащите на автомобила центробежни сили, без опасност от поднасяне или излизане извън лентата му на движение. Така е обосновано нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП, а също и нарушение на чл.25 ал.1 от същия закон, тъй като предприемайки маневрата водачът на лекия автомобил не се е убедил предварително, че няма да създаде опасност за другите участници в движението , съобразявайки се с техните разположение, посока и скорост на движение. Въззивният съд е отхвърлил наличието на съпричиняване , съобразно обстоятелствата въведени от ответника, като изрично е приел за недопустимо произнасяне по съпричиняване, основано на употребен от пострадалия алкохол, доколкото такова възражение не е било заявено с отговора на исковата молба. За да определи справедлив размер на обезщетението сумата от 70 000 лева, въззивният съд е съобразил вида на увреждането – счупване на дясна хълбочна кост , достигащо до гаванковата ямка и счупване на долно рамо на дясна срамна кост , т.е. наличието на комбинирана травма ,нарушаваща целостта на тазовия пръстен; проведена оперативна интервенция за открито наместване на счупеното ; домашно – амбулаторно лечение с продължителност от 120 дни, съпроводено със смяна на превръзки и раздвижване на десен долен крайник; общ лечебно-възстановителен период от 127 дни, през който пострадалият е бил временно нетрудоспособен, по-продължителен от обичайния срок при подобни травми, предвид комбинирания й характер; липса на пълно възстановяване функциите на дясната тазобедрена става – движения ограничени до 23 % от нормата ; неправилно зараснали хълбочна и срамна кости, предполагащи нова оперативна интервенция за възстановяване на нормално положение; скъсяване на десния долен крайник, оказващо забележимо влияние на походката; остатъчен оперативен белег в дясна хълбочна област. Съдът е отчел периода на наложило се обслужване нуждите на пострадалия с чужда помощ, създаващо обективно неудобства за същия, както и психическото му травмиране от катастрофата, вкл. с оглед намалената спрямо предходната му способност за тежък физически труд, довело до конфликти в общуването с близките. Съобразил е понастоящем търпими болки при смяна на времето и при физическо натоварване. Възрастта на пострадалия е съобразена в аспект на твърде ранно претърпяна травма с негативен ефект за социалния му живот и професионална реализация.
В изложението по чл.280 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба / раздел І / , касаторът поставя въпроса : Доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение на ответника – застраховател , относно наличието на „ случайно деяние” ? Допълнителният селективен критерий е сочен в хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и обосноваван с решение № 72 на ІІ г.о. на ВКС, ППВС № 7 / 1959 г. / т.1 и т.2 / и ППВС № 7/1978 г. – т. 9 . Посочено е и ППВС № 17 / 1963 г. – т.7 , относно прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД и ППВС № 4 / 1968 г., досежно приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД. Формално се сочи „очевидна неправилност „ на въззивния акт, съгласно чл.280 ал.2 ГПК.
Поставеният въпрос е изцяло фактологичен и като такъв не позволява общозначим, еднозначен отговор по приложение на правна норма или принцип, а съобразно конкретиката на отделния спор. Неудовлетворяването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий. Противоречието с ППВС № 17/ 1963 г. не е обвързано изобщо с формулиран въпрос по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД . Дори да се приеме, че приложението на ППВС № 4 / 1968 г. е относимо към „ приложението на критерия за справедливост , въведен с нормата на чл.52 ЗЗД„ , то касационната жалба не съдържа конкретен довод за неправилност в съобразените от въззивния съд критерии за определяне размера на обезщетението, освен довода за липса на повече медицинска документация относно лечебния и възстановителен процес. Доколкото вещото лице от съдебно-медицинската експертиза не е споделило недостиг на медицинска документация, за обосноваване на изводите си, нито заключението му е било оспорено в този смисъл от касатора, адекватността на такъв довод по приложението на чл.52 ЗЗД се явява компрометирана.
„Очевидната неправилност„ по смисъла на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения / извън тълкуването на неясна , противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281 т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо,по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
Касаторът изобщо не е обосновавал „ очевидна неправилност „ ,нито обективно е изводима такава от мотивите на въззивното решение, в съответствие с преждепосочените хипотези.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1313/ 28.05.2018 г. по гр.д. № 1382/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: