О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№145
гр. София, 29.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 729/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. К. и Н. А. К. срещу въззивно решение № 500 от 26.11.15г., постановено по в.гр.д.№ 282/15г. на Хасковския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 271 от 16.12.14г. по гр.д.№ 198/14 г. на Свиленградския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите против М. Н. Г., Р. Н. К., Д. И. К., С. В. Г., Ц. А. Ш., В. Ж. Ш., А. Ж. Ш., М. Г. Х., П. Г. А. и К. В. Х. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не са собственици по наследство и давностно владение на УПИ ХІ-2834, 2890, кв.67а по плана на [населено място].
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на общия наследодател на страните /с изкл.на Н. К./ Н. Ш., който е оставил за свои наследници по закон синовете си Ф. Н. Ш., чиито наследник е ищцата в първоинстанционното производство С. К. /вторият ищец е неин съпруг/, както и В. Н. Ш. и Г. Н. Ш., чийто наследници са ответниците. По плана на града от 1922г. имотът е представлявал два отделни имота, които са изцяло застроени с два дюкяна. По реда на ЗОЕГПНС от Ф. Ш. е одържавена 1/3 ид.част от общата дюкянска сграда и от дворното място, за което е съставен А. от 1950г. С нот.акт № 162/93г. наследниците на тримата братя са признати за собственици на процесния имот по наследство и давностно владение, след което са започнали да отдават имота под наем на трети лица и да разпределят получените суми помежду си до 2005г., като същевременно са предявявали и иск по чл.32, ал.1, т.2 З./отм./. С нот.акт № 15/05г. ищцата е призната за едноличен собственик на имота по наследство и чл.1, ал.1 ЗВСОНИ.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след реституцията на имота по силата на ЗВСОНИ всички наследници на тримата братя са демонстрирали собственическите си права върху него като са го стопанисвали съвместно. Прието е също, че преди одържавяването, респ. отнемането на имота по делото не е установено единият от синовете на общия наследодател – Ф. Ш. да го е владял по силата на неформална делба и да го е придобил по давност, нито е установено ищцата да е завладяла частите на ответниците след реституцията, респ. да ги е придобила по давност, тъй като е била държател на тези части , а не владелец.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, , ал.1, т. 1-3 ГПК по въпросите: 1. следва ли съдът, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните, и да се произнесе след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, да изложи мотиви за това; 2. какъв е предметният обхват на отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1, вр. чл.524 ГПК и имат ли ответниците по този иск доказателствената тежест да докажат правото си на собственост върху спорния имот на някои от предвидените в закона основания; 3. може ли неформална приживна делба на имоти, която е недействителна поради неспазване на формата, да установи началото на давностно владение върху конкретен имот; 4. може ли след възстановяване собствеността върху този имот на основание ЗВСОНИ наследникът да присъедини своето владение върху имота към владението на своя праводател, получил собствеността в резултат на неформалната делба; 5. при предявен собственически иск извършените от двете страни съвместни действия по отдаването на спорния имот под наем, събирането на наема, завеждането на облигационен иск за неплатен наем, следва ли да се окачествят като действия на обикновено управление на имота, или са израз на осъществявано върху имота владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС и 6. при обсъждане на спорно давностно владение задължен ли е съдът подробно да анализира гласните доказателства относно упражняваната фактическа власт върху спорния имот за да прецени осъществен ли е фактическият състав на чл.79, ал.1 ГПК.
Ответниците по жалбата считат, касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва де се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с представената от касаторите задължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 1/53г., т.8, Р № 24 по гр.д.№ 4774/08г. на ВКС, І г.о. и Р № 217 по гр.д.№ 761/10г. на ВКС, ІV г.о. съдържанието на мотивите към съдебното решение и задълженията на съда за обсъждане доводите на страните и доказателствата по делото относно релевнтните за спора факти, тъй като с обжалваното решение посочените в тази практика изисквания са спазени. Освен това в изложението не се сочи конкретно кои доказателства не са обсъдени и какви релевантни за правния спор факти са установени с тях. Що се отнася до възражението на касаторката, че нот.акт № 162/93г. не може да легитимира ответниците като собственици на процесния имот, тъй като се отнася за друг имот в действителност е прието за неоснователно, а освен това този акт е констативен по своя характер и не поражда право на собственост.
Вторият въпрос също не е решен в противоречие с представените Р № 188 по гр.д.№ 1094/10г. и Р № 1141 по гр.д.№ 501/07г. на ВКС, ІІ г.о. относно доказателствената тежест при отрицателен установителен иск за собственост, тъй като съдът е приел, че ответниците са доказали правата си върху имота по наследство и реституция по ЗВСОНИ, а претендираните от ищците изключителни права върху имота са обсъдени с оглед извършване на преценка доколко те не изключват тези на ответниците.
По третия и четвъртия въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като съдът е приел за неустановен по делото факта на извършена от общия наследодател приживна неформална делба, нито е приел, че единият от неговите синове е осъществявал владение върху целия имот, нито е прието, че такова владение е налице по отношение на касаторите. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване съгласно дадените с ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения. Във връзка с четвъртия въпрос следва да се отбележи, че според съдебната практика едно от изискванията за осъществяване на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС е владението да е непрекъснато, а присъединяване на владение може да има само при наличие на частно или универсално правоприемство, т.е. наследникът може да присъедини владението на своя наследодател само по отношение на притежаваната от последния част от имота.
Следващият въпрос също не е решен в противоречие с представеното Р № 214 от 15.11.08г. по гр.д.№ 375/08г. на ОС-Видин, с което е прието, че отдаването на общия имот под наем е действие на обикновено управление, което всеки съсобственик може да извършва самостоятелно и без съгласието на останалите съсобственици, от което не следва, че по този начин сънаследникът променя намерението си и завладява целия имот за себе си, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос.
Същото се отнася и за последния въпрос /във връзка с него касаторите се позовават на противоречие с посочените по-горе две решение на ВКС по първия въпрос/, тъй като разглежданият случай е друг- показанията на посочените от ищците свидетели не са кредитирани от съда по съображения, че са в противоречие с останалите събрани по делото доказателства, вкл. писмени, като тези показания са обсъдени подробно в мотивите на първоинстанционното решение, към които въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбата сторените от тях в настоящото производство разноски в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 500 от 26.11.15г., постановено по в.гр.д.№ 282/15г. на Хасковския окръжен съд.
О с ъ ж д а С. Н. К. и Н. А. К. от [населено място] да заплатят на М. Н. Г., Р. Н. К., Д. И. К., С. В. Г., Ц. А. Ш., В. Ж. Ш., А. Ж. Ш., М. Г. Х., П. Г. А. и К. В. Х. сумата 1000 лв./хиляда лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: