О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
София, 04.03.2020 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 501 по описа за 2020 г. взе предвид следното
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В. М. от Варненска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 135/25. 11. 2019 г., постановено от Варненски апелативен съд по гр.д. № 496/2019 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение. Счита, че то не е съобразено с действителните вреди, настъпили в причинна връзка с обвинението и стандарта на живот към момента на причиняване на вредите и би довело до неоснователно обогатяване на ответника.
Насрещната страна М. Б. Х. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният Варненски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Разградски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на М. Б. Х. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 9000 лева, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 11.03.2017 г. до окончателното издължаване.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил (сам и при споделяне съображенията на първостепенния съд), че М. Б. Х. е привлечен на 31.10.2011 г. като обвиняем по досъдебно производство № ЗМ-В-327/2009 г. на ОД на МВР – Разград за извършване на престъпление по чл. 219, ал. 3, във вр. с ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК – в качеството му на заместник-кмет на [община], в условия на продължавано престъпление е обвинен в умишлена безстопанственост, довела до значителни щети за общината. Наложена му е мярка за неотклонение и забрана за напускане на пределите на Република България. Съдът установил, че наложените мерки са отменение с постановление на окръжния прокурор на Разград от 28.11.2013. На 28.12.2011 г. е внесен обвинителен акт, образувано е н.о.х.д. № 353/2011 г. на Разградски окръжен съд, като делото е прекратено с разпореждане и върнато за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила. Впоследствие, на 30.10.2012 г., е внесен нов обвинителен акт срещу М. Б. Х., образувано е н.о.х.д. № 386/2012 г. по описа на ОС Разград. Делото отново е прекратено и върнато за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила. На 28.02.2014 г. Разградска окръжна прокуратура внася срещу М. Б. Х. обвинителен акт за извършване на престъпление по чл. 219, ал. 3 НК, във вр. с чл. 26 НК. С присъда №29/30.05.2016 на по н.о.х.д. №73/2014 г. на Разградския окръжен съд той е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Оправдателната присъда е потвърдена от състав на Варненски апелативен съд с решение от 26.01.2017 г. по в.н.о.х.д. №373/2016 г., влязло в сила на 11.02.2017 г. В рамките на воденото наказателно производство са проведени деветнадесет съдебни заседания; процесът е широко медийно разгласен.
Установено е още, че в периода, в който е продължило воденото срещу М. Б. Х. наказателно производство, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на авторитета му в обществото, повишена тревожност, стрес, който е със затихващ интензитет и не е дал трайно отражение върху психиката му; ограничаване на личните контакти и свободата на придвижване.
Съдът установил, също така, че Х. има предходно осъждане за престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 308, ал. 1 НК, отново свързано със службата му.
При определяне паричния размер на обезщетението съдът взел предвид общественото положение на М. Б. Х. – заместник-кмет на [община], дадената широка гласност на наказателното производство чрез местни медии, тежестта на повдигнатото обвинение и това, че е за деяние, извършено от Х. в качеството му на длъжностно лице, продължителността на наказателното производство (почти шест години) и конкретната ангажираност на пострадалия с процесуални действия, тежестта на наложените мерки и тяхната продължителност, как те са се отразили върху ежедневието на ищеца и какви лични права са засегнали; конкретните негативни преживявания и емоции, отражението върху здравословното състояние на Х., неговата личност, нивото на авторитет и уважение в обществото, до известна степен компрометирано от предишното осъждане. Отчетена е икономическата конюнктура в страната.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса какви са критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди и длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, и в частност – наведените във въззивната жалба възражения относно приетата по делово съдебно-психологична експертиза и предходно осъждане на ищеца в качеството му на длъжностно лице. Въпросите са включени в предмета на спора и са от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с посочените съдебни решения: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г, ВС; решение №377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение №407/26.05.2010 г. по гр.д. №1273/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение №532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение №149/02.05.2011 г. по гр.д. №574/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение №123/23.06.2014 г. по гр.д. №254/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение №173/03.01.2016 г. по т.д. №1689/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение №212/01.02.2012 г. по т.д. №1106/2010 на ВКС, II т.о.; решение №202/21.12.2013 г. по т.д. №866/2012 г. на ВКС, I т.о.; решение №76/12.06.2012 г. по т.д. №377/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение №581/30.09.2010 г. по гр.д. №1019/2009 г. на ВКС, II г.о.
Въззивният съд е отчел всички относими към хипотезата на чл. 52 ЗЗД, при иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обстоятелства.
Въззивната инстанция и при условията на ограничен въззив (действието на ГПК от 2007 г.) не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор и не изследва първоинстанционното решение, а твърденията и доводите на страните по материалноправния спор, както и събраните по делото относими доказателства в рамките на въззивното обжалване. Това значи, че оплакванията във въззивната жалба коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Така е сторил и в случая Варненския апелативен съд, въпреки, че част от изложените мотиви са контролноотменителни по характера си. Следва да се приеме, че е споделил съображенията на първостепенния съд относно всички установени по делото обстоятелства и как те се отразяват върху преценката за вида и разбера на причинените вреди, съответно за размера на присъденото парично обезщетение. Така, съобразил е като релевантни относно приложението на чл. 52 ЗЗД, наред с останалите обстоятелства, още здравословно състояние на пострадалия, установено чрез свидетелски показания и заключения на съдебна експертиза, както и прогнозите на същата, че установения стрес е със затихващ интензитет и без трайно отражение върху психиката. С оглед личността на Х. е отчетено и обстоятелството, че има предходно осъждане в качеството му на длъжностно лице, а като база за определяне на паричното обезщетение е съобразен жизнения стандарт и общественоикономическите условия в страна. Следва да се отбележи, че мотивите на първостепенния съд са изчерпателни, ясни, логични и правно издържани.
В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, като съставът на Върховния касационен съд не установява такива и служебно по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №135/25.11.2019 г., постановено от Варненски апелативен съд по гр.д. № 496/2019 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: