О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1452
гр.София, 17.12.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
единадесети декември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 7352/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1275 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 381/ 2013 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 14206/ 2010 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Л. В. Д. сумата 62 747 евро, получена на отпаднало основание (развален договор от 30.10.2008 г.) и сумата 10 124,50 евро – неустойка по същия договор.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига правни въпроси, които следва да бъдат уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС в следния смисъл: допустимо ли е разваляне на предварителен договор за продажба поради неизпълнение на срокове за строителство, ако не е настъпил срокът за сключване на окончателен договор; кой носи доказателствената тежест за наличие на предпоставките за разваляне на договор, в частност фактът на даване на подходящ срок за изпълнение; допустимо ли е само по твърдения на ищеца и без представени други доказателства съдът да приеме за установен факта на степента на завършване на строителство на даден обект. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна, Л. В. Д., оспорва жалбата и поддържа, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Според нея формулираните от касатора въпроси нямат връзка с установените по делото факти, нито са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи исковете, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са обвързани от договор, с който касаторът поел задължение спрямо ищцата Л. Д. да построи и да й прехвърли собствеността върху недвижим имот. Последната трябвало да заплати цена в определени срокове, изпълнила така поетото задължение и поради това се явявала изправна страна по договора. Касаторът обаче не бил такава страна, тъй като не спазил договорните срокове за извършване на строителството и на практика още от момента на сключване на договора преустановил всякакви дейности на строежа. При тези факти съдът извел, че за ищцата е възникнало правото да развали договора безусловно, поради което е без значение дали е даден подходящ срок за изпълнение. Доколкото в договора е била уговорена неустойка за пълно неизпълнение, тя се дължи на ищцата. По доводите на касатора за наличие на форсмажорни обстоятелства съдът посочил, че дори такива да са били налице, това не го освобождава от отговорност, а по доводите за сключване на договора от лице без представителна власт съдът посочил, че същият е потвърден с приемане на плащанията по него, съгласно чл.301 ТЗ.
При така изложените правни съображения от въззивния съд, нито един от формулираните от касатора въпроси не обуславя въззивното решение. Въпросът допустимо ли е разваляне на предварителен договор за продажба, ако задължението на продавача не е изискуемо, не е относим към правните изводи на инстанцията по същество, защото съдът не е разглеждал хипотеза на класически предварителен договор. От фактическа страна той е посочил, че сключеният между страните договор е за довършване на започнато строителство с обещание за продажба на получената в резултат на това строителство вещ. Това е съглашение, добило гражданственост като „предприемачески договор”, при който задължението на продавача – строител не е само да прехвърли собственост. Той трябва най-напред да изгради обекта на собственост и неизпълнението на това задължение е основание за разваляне на договора, без оглед какъв падеж за сключване на окончателния договор е уговорен. По поставения от касатора въпрос (може ли да се развали предварителен договор, при който не е настъпил уговорения срок за прехвърляне на собствеността), въззивният съд не се е произнасял нито положително, нито отрицателно, т.е. този въпрос не обуславя решението му.
По аналогични съображения е ирелевантен въпросът кой носи доказателствената тежест за установяване на факта, че развалящият договора е дал преди това подходящ срок за изпълнение на другата страна. На този въпрос въззивният съд не е отговарял, тъй като той е приел наличие на предпоставки за безусловно разваляне на договора – т.е. че в конкретния случай не е било необходимо да се дава срок за изпълнение. След като даването на срок не е било необходимо, без значение за крайното решение е въпросът ако евентуално е трябвало да се даде срок за изпълнение, кой би носил доказателствената тежест за този факт.
Не обуславя въззивното решение и въпросът допустимо ли е степента на завършване на строителството да се приеме за установена само по твърдения на ищеца. Този въпрос пред въззивния съд не е стоял, тъй като касаторът (тогава въззивник) не е изложил в жалбата си до апелативния съд доводи относно доказването на този факт. Той е инвокирал оплаквания, свързани с недействителността на договора между него и ищцата като подписан от лице без представителна власт, както и доводи за това, че за него е била налице непреодолима сила, попречила му да изпълни задълженията си. Нещо повече, във въззивната жалба дружеството изрично е посочило, че по делото няма спор „… относно обективното неспазване на уговорените срокове за завършване на строителните работи …”. Съгласно чл.269 ГПК, ако не се касае за нищожност или недопустимост на обжалваното пред него първоинстанционно решение, при произнасянето си въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. След като пред въззивната инстанция касаторът не е твърдял, че липсват доказателства на степента на завършеност на сградата, тази инстанция не би могла да се произнесе по този въпрос служебно. А правен въпрос, по който въззивният съд правомерно не се е произнесъл, не може да има обуславящо значение за неговото решение и да е основание за допускането му до касационен контрол. Не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
С оглед този изход от спора касаторът няма право на разноските по касационното производство, а ищцата не е претендирала присъждане на такива. Поради това по отговорността за разноски настоящата инстанция не следва да се произнася.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1275 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 381/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: