1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1457
гр.София, 19.12. 2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори декември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5526 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. М., лично и като законен представител на малолетния Д. Е. М., чрез адв.П. Б., срещу въззивно решение №974/03.06.2013г. постановено по възз.гр.д.№1270/2013г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 762/27.02.2013г. по гр.д.№12004/2012г. на РС – [населено място]. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Н. З. П. срещу касаторите иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД и е обявен за недействителен спрямо ищеца договор за дарение на 1/6 идеална част от недвижим имот /апартамент, находящ се в [населено място]/, предмет на нотариален акт № ***/201*г., т. II, нот.дело №279/201*г.
В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно и необосновано – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба, касаторите поддържат, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение, по следния материалноправен въпрос: „В кой момент възниква вземането на поръчителя към основния кредитополучател, чийто дълг първият е изплатил“. Разрешението на този въпрос от въззивния съд, касаторите считат, че е направено в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като представят Решение №74/01.07.1959г. по гр.д.№51/59г. на ОСГК.
Ответникът по жалбата Н. П. в писмен отговор излага становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от активно легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да уважи предявеният отменителен иск, въззивният съд е приел, че вземането на ищеца, който е поръчител по взет от ответницата Д. М. на 11.06.2006 г. банков кредит, е възникнало с първото извършено от него плащане през 2009г. Установено е, че към момента на разглеждане на делото, банката е предприела принудително изпълнение срещу поръчителя и последният е изплатил над 8 000 лева по кредита на ответницата, при общо задължение от 14 312.82 лева. Посочено е, че от момента на осъщественото от поръчителя първо плащане на дълга, той е придобил качеството на кредитор на длъжника на лично основание за свое вземане. Възражението на ответницата, че вземането на ищеца, в качеството му на поръчител, възниква едва след изплащане на целия дълг и оттогава, съгласно чл.146 ЗЗД, той може да се суброгира в правата на кредитора, респ. може да завежда и иска по чл.135 ЗЗД, е счетено за неоснователно. В тази връзка съдът се е позовал на Решение №179/11.05.2011г. по гр.д.№1198/2010г. III г.о. ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е възприето, че поръчител, който изплаща дълга, придобива вземания срещу длъжника. При частично изпълнение регресните права на поръчителя няма да бъдат в пълен обем. Регресното вземане на поръчителя спрямо длъжника по главния дълг възниква с първото извършено плащане и от този момент той става кредитор на длъжника на лично основание за свое вземане. Съобразявайки това, въззивния съд е приел, че ищецът има качеството на кредитор спрямо ответницата Д. М., че вземането му е възникнало преди извършването на увреждащата го безвъзмездна сделка – договорът за дарение е сключен през 2011г., а вземането на ищеца е възникнало през 2009г., поради което и на основание чл.135 ал.1 ЗЗД е обявил сделката за относително недействителна.
С оглед на така изложените решаващи мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Повдигнатият от жалбоподателите въпрос обуславя крайното решение, но той е решен съобразно задължителната съдебна практика /напр. – Решение №179/11.05.2011г. по гр.д.№1198/2010г. III г.о. ВКС, Решение №328/ 23.04.2010г. по гр.д.№879/2009г. III г.о. ВКС, Решение № 552/15.07.2010 г. по гр. д. № 171/2009 г. на ІV г.о. / вкл. и тази, представена с касационната жалба. Искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка /или друго действие/, с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката /или действието/ е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка /или друго действие/ е извършена преди възникването на вземането, но тя е предназначена от длъжника и третото лице да увреди кредитора. Увреждане има винаги, когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество. Съобразно чл. 135 ал. 1 ЗЗД във всички случаи, при които вземането на кредитора е възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска, то длъжникът знае за увреждането, тъй като с това действие обективно намалява имуществото си, което служи за обезпечение на неговите кредитори. Знание от страна на лицето, с което длъжникът е договарял се изисква само, когато сделката е възмездна. Когато тя е безвъзмездна, знание за увреждане е необходимо само у длъжника.
Постановеният съдебен акт е съобразен с константната практика на ВКС, съгласно която страната, която е поискала отмяна по чл. 135 от ЗЗД, трябва да установи само качеството си на кредитор. Тя няма задължението да провежда пълно и главно доказване на правото си /включително размера на вземането си/. В това производство длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Съответно – качеството на кредитор – не може да бъде отречено поради възражения, които намалилият своето имущество длъжник, би имал във връзка със съдържанието на облигационното отношение между него и ищеца, съществуването, или изискуемостта му. Възражения от подобно естество са несъотносими към спора по чл. 135 от ЗЗД, съответно съдът не може да ги приема и решава инцидентно в този процес, щом те не засягат материалното право да се иска отмяна на увреждащата сделка.
Предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД са: наличие на действително вземане, което е възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска и увреждащо кредитора действие. В конкретния случай, вземането е възникнало преди увреждащото действие, защото ищецът е придобил качеството на кредитор спрямо длъжника от момента, когато е направил първото плащане по договора за кредит към банката – 31.03.2009г., а увреждащата сделка е сключена на 26.10. 2011г.
Следва да се отбележи, че ако искът по чл. 135 ЗЗД /A. P./ е съединен обективно с иска за вземането, то предмет на делото, наред с потестативното право, ще са и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. В този случай, съдът ще трябва да съобрази в решението по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, дали вземането съществува, както и в решението по иска за вземането – правната промяна. Кредиторът обаче може да предяви само иска по чл. 135 ЗЗД, без да предяви вземането си, или да предяви вземането си в друго производство. В този случай правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по П. иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Тези отношения могат да бъдат преценявани в производството по делото, чийто предмет са. В производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното, само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.
Предвид изложеното, не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 180 лева заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 974/ 03.06.2013г. постановено по възз.гр.д.№ 1270/2013г. по описа на Окръжен съд – [населено място].
ОСЪЖДА Д. И. М. от [населено място], [улица] ет., лично и в качеството си на законен представител на малолетния Д. Е. М. от [населено място], [улица] ет., да заплати на Н. З. П. от [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 ГПК, сумата 180 лева разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.