О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
Гр.С., 28.02.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3704 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България ОП П. срещу решение №.251/29.06.17 по г.д.№.284/17 на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено решение №.116/23.01.17 по г.д.№.4173/16 по описа на Районен съд Плевен за осъждане на касатора да плати 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 З., ведно със законната лихва от 23.09.15 до изплащането.
Ответната страна В. Д. П. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за основателен за сумата 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 З., тъй като срещу ищеца е било образувано наказателно производство, което впоследствие е било прекратено поради липса на достатъчно доказателства, които да обосноват извода за извършено престъпление. На 8.07.14 В.П. е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл.214 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 НК /за това, че през периода от неустановен ден през м.06.14 до 7.07.14 в съучастие, като извършител с П. К., с цел да набавят за себе си имотна облага, принудили С. К. чрез заплахи за физическа саморазправа и разгласяване на неверни за дейността на фирмата й обстоятелства, да извърши нещо противно на волята й и да се разпореди в техен интерес със сумата 5000лв. и с това й причинили вреда в горепосочения размер/, като на същата дата е бил разпитан в това му качество заедно с другия обвиняем; в хода на досъдебното производство е бил задържан за 72часа с прокурорско постановление – за 3 дни /8-10.07.14/, като впоследствие /на 10.07.14/ му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция”; на 15.06.15 наказателното производство е било прекратено и мярката за неотклонение отменена – поради това, че не са налице достатъчно доказателства, обосноваващи извода за извършване на престъпление по чл.214 НК. От друга страна въззивната инстанция е установила, че незаконното обвинение е причинило на ищеца неимуществени вреди – на първо място, свързани със задържането му под стража – през време на което е търпял ограничения на личната свобода и контакти, бил е притеснен и стресиран; на второ място – негативни емоции, притеснения и стрес от продължилото над една година наказателно производство – които се отразили върху психиката и личния му живот /изживял го много тежко, не бил на себе си, бил постоянно тревожен, притеснен, умислен, почти не спял, не се хранел/; на следващо място – вреди от накърняване на доброто име и уронване на авторитета на ищеца /неосъждан/, който имал и собствен бизнес /бил собственик на фитнес клуб, посещаван от полицейски служители/ – обвинението получило широка медийна разгласа и станало достояние както на обществеността в [населено място] и в селото, където живее майка му, така на неограничен кръг лица; след узнаването повечето хора и клиенти се отдръпнали от него, не му говорели, спрели да идват в залата /тези, които продължили да идват и говорят с него, били много малко/; говорело се, че бил изнудвач и мутра; наложило се майка му да разговаря с приятелката му, за да я успокоява и й обяснява, че е невинен; същевременно и досега ищецът все още преживява случая, а и родителите му като пенсионери разчитат финансово на него да ги подпомага.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане
на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. СГП се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалните въпроси за определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и доказателства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС/. Твърди и, че материалноправният въпрос за обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД е разрешаван противоречиво от съдилищата /не се сочи практика/.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
Във връзка с поставения процесуален въпрос за определяне на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства не е налице процедиране в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно същата обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /повече от 1г./, включително факта, че ищецът е бил задържан под стража за 3 дни, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и социалния му живот, наличието на факти, свързани с увреждане на добро му име, професионална реализация и бизнес като пряка последица на наказателното производство. Предвид изложеното въззивната инстанция е съобразил както обстоятелствата, които влияят в посока на присъждане на по-висок размер на обезщетението, така и тези, които обуславят намалянето му, произнесла се е в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие с нея.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. К. не сочи съдебни решения, на които се позовава, релевирайки основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – което само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че поставеният въпрос не би могъл да обуслови допускане до касационно обжалване. Само за пълнота следва да се посочи, че е налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането и др./ които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната и вече уеднаквена практика. Изрично е отчетена както продължителността на наказателното преследване, така и наличието на задържане за период от 3 дни с произтичащите от същото ограничения, увреждането на доброто име и бизнеса на ищеца, интензитета на търпените болки и страдания. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.251/29.06.17 по г.д.№.284/17 на Окръжен съд Плевен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: