6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
С., 04,03,2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 3432 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответниците [фирма], [населено място] и Р. И. А. против решение № 50/19.02.2013г. по в.т.д.№ 264/2012г. на Апелативен съд В. Т.. С него е обезсилено решението по т.д.№ 185/2011г.на ОС Плевен в частта, с която е разгледан и уважен искът, предявен по реда на чл.422 ГПК срещу ответника С. А. А. и производството по него е прекратено. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че ищецът [фирма], С. има вземане към ответниците [фирма], [фирма] и Р. И. А. в размер на 20 000 евро-част от ликвидно и изискуемо вземане по договор за заем от 08.11.2007г. и договор за учредяване на ипотека по нот.акт № 24 по нот.дело № 592/16.11.2107г. на нотариус Р.И. с район на действие ПлРС, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,т.3, предл.първо ГПК по ч.гр.д.№ 2923/2011г. на ПлРС.
В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо като постановено по недопустим иск, касаещ непредявено вземане на трета страна, произтичащо от отношения, различни от заявените в заповедното производство. Поддържат се и отменителните основания по чл.281,т.3 ГПК- съществено нарушение на процесуалния закон- необсъждане на всички представени доказателства, нарушение на материалния закон и необоснованост.
С оглед правния интерес на лицата, подали касационната жалба следва да се счете, че тя е насочена срещу тази част на въззивното решение, с което е потвърдено решението за уважаване на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането. Касационна жалба не е подадена от страната /С. А./, имаща правен интерес от обжалване на решението в частта за обезсилване на първоинстанционнотото и прекратяване на производството по иска, предявен срещу този ответник. В тази част въззивното решение е влязло в сила.
За да потвърди първоинстанционното решение, Великотърновския АС е приел, че е налице идентичност между предмета на заповедното производство и предмета на предявения иск за установяване съществуване на вземането, за което е била издадена заповед за изпълнение, като е счел за неоснователни твърденията на ответниците, че е налице противоречие между заявлението и исковата молба. Посочил е, че в заявлението по чл.417 ГПК заявителят е отразил, че сумата 20 000 евро е част от цялото вземане-от общо дължимата главница по кредита 120 000 евро, за обезпечение на който е учредена ипотеката, каквито са твърденията и в исковата молба. Настъпването на предсрочната изискуемост на целия заем е обосновано с уговорките по т.1“г“ и т.2 от ипотечния договор и чл.5.2 от договора за кредит от 08.11.2007г., и изявлението на длъжниците в молбата декларация от 10.06.2010г., в която те изрично признават задълженията си по този кредит в размер на 117 358.15 евро /главница/. Възражението, че средствата не са получени е прието за неоснователно по съображения, че счетоводната експертиза установява превеждането на заемната сума по уговорения между страните начин; във връзка с представения от ответниците екземпляр от договора за заем, който не съдържа единствено конкретизацията за ползването на сумата от 70 000 евро /двете клаузи на чл.2.3.1.б. за разходване на лихвения резерв, съдържащи се в приложения към исковата молба договор/, са изложени съображения, че той не установява различни уговорки и не променя съдържанието на договора, на който се позовава ищецът; с двете клаузи на чл.2.3.1.б., е въведено уточнение как да бъдат разпределени сумите по лихвения резерв, като е констатирано, че приложения към исковата молба договор не е оспорен и съдържа подписи на страните на всяка страница. Мотивирано е, че съгласно уговореното, ответниците са заемополучатели и се търси ангажирането на отговорността им в това качество, а не като поръчители, поради което съображенията им основани на разпоредбата на чл.147 ЗЗД са неоснователни. Доводите на касаторите за нищожност на договора за заем от 08.11.2007г. и ипотечния договор от 16.11.2007г. са счетени за неоснователни по съображения, че не е налице твърдяното противоречие с разпоредбата на чл.170 ЗЗД- обезпеченото вземане е описано ясно, включително и по отношение на дължимите лихви, не е налице и противоречие между уговорките в договора и нотариалния акт; размерът на месечната възнаградителна лихва и размерът на наказателната лихва са идентични. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза е прието, че плащанията по кредита са осчетоводени от ищеца съобразно уговореното, включително и относно поетото в т.2.3.2. от заемателите задължение за плащане към [фирма] /гарант по сключения с ответниците договор за гаранция/. Мотивирано е, че уговорката за използване на част от сумата по кредита за погасяване на задължения по гаранцията не променя вида на договора за заем, нито рефлектира върху неговата действителност, тъй като длъжници по погасените задължения са самите заемополучатели. Прието е за установено въз основа на експертизата, че задължението по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /май 2011г./ е в размер на 110 420.72 евро, главница, отделно има натрупани лихви и наказателни лихви, поради което предявеният иск за установяване дължимост сумата 20 000евро, част от общата главница по предоставения заем по нот.акт № 24, нот.дело 529/16.11.2007г., предявен срещу касаторите, е основателен.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са наведени като правни следните групи въпроси:
1/ Допустимо ли е решение, в което е налице произнасяне по иск за съществуване на вземане, различно от вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК; следва ли да има идентитет между предмета на заповедното производство, очертан в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и искът по чл.422 ГПК; когато въззивният съд установи претенции на трето лице в производството по чл.422 ГПК следва ли да укаже на ищеца несъответствието между изложените в исковата молба обстоятелства. Твърдението е, че е уважен установителен иск, с който е призната дължимост на суми на свързано с ищеца трето лице по друг договор – [фирма].
Не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Касаторите не отчитат приетите са безспорни по делото обстоятелства, че условие за отпускането на кредита /чл.3.1.д от договора за кредит/ е сключването на договор за гаранция с [фирма] за гарантиране на задълженията им към заемодателя и че е уговорено част от средствата по отпуснатия заем да послужат за плащане на първоначалната премия по гаранцията /чл.2.3.2/. Становището им, че [фирма] е „скрит кредитор“ е основано изцяло на собственото им тълкуване на характера на поетото към кредитодателя [фирма] задължение за сключване на договор за гаранция. При констатирана от въззивния съд идентичност на предмета на заповедното и на исковото производство поставените като правни въпроси са риторични. Като страни в исковото производство са били конституирани и са участвали точно /и само/ тези, посочени като заявител и длъжници в заповедното производство.
2/ Действителен ли е договор, сключен между едни и същи страни от една дата, но с различно съдържание и каква е доказателствената му стойност. Твърдението е, че договорът за заем от 08.11.2007г., част от вземането по който е предмет на предявения установителен иск, е представен по делото в два варианта, като екземпляра на ответниците не съдържа подклаузите на т.2.3.1.б., очертаващи начина по който се предоставя сумата 70 000 евро като лихвен резерв.
Така поставеният въпрос не е правен, а е относим изцяло към кредитирането на доказателствата, т.е. има отношение към правилността на решението, поради което по него касационното обжалване също не може да бъде допуснато.
3 /Допустимо ли е в производството по чл.422 ГПК да се признават права на скрит кредитор. Твърдението е, че действителният кредитор не е ищецът [фирма], а [фирма], което било видно от сключения тристранен договор за гаранция, а двете дружества са свързани-представляват се от едни и същи лица.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос произтича от изложените съображения във връзка с поставения първи въпрос.
4/ При подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на ипотечен акт, следва ли към него да се приложи и документът, въз основа на който е издаден и вписан този акт. Твърдението е, че договорът за заем, свързан с ипотечния акт, послужил като документ по чл.417,т. ГПК не е бил представен в заповедното производство, а той препращал към третия договор с [фирма].
Този въпрос не е бил предмет на произнасяне от въззивната инстанция, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване. Той е относим изцяло към задълженията на съда в заповедното производство.
5/ Формира ли юридическото лице самостоятелно правно валидна воля и може ли представителят да договоря от името на представлявания- приложима ли е разпоредбата на чл.38,ал.1 ЗЗД към органното представителство при сключване на търговска сделка. Твърдението е, че съдилищата са били сезирани с въпроса, че договорът за заем с [фирма] и договорът за гаранция с [фирма] са подписани от името на двете дружества от едни и същи лица, но са го отклонили.
Непроизнасянето от въззивния съд по наведени от страната доводи би могло да бъде квалифицирано като процесуално нарушение. Наличието му обаче може да бъде констатирано след допускането на касационното обжалване, като не може да послужи като обща предпоставка за допускане на тази проверка.
6/ Налице ли е изпълняемо право при представен нищожен ипотечен акт. Твърдението е, че неправилно въззивният съд е приел, че ответниците са получили цялата сума по кредита от 120 000 евро, без да съобразят, че кредитът е обезпечен освен с ипотечния акт № 24 и с договор за ипотека по нот.акт № 58 по н.д.№ 1968/2007г. и по този начин двете ипотеки са обезпечили материален интерес от 240 000 евро.
Въззивната инстанция не е приела, че ипотечният акт е нищожен, нито е признала възможността нищожен документ да послужи като основание за издаване на заповед за изпълнение, поради което и въпросът е некоректно поставен. В обжалваното решение са изложени подробни аргументи по възражението на касаторите за нищожност на договора за ипотека. Несъгласието на касаторите с изводите на съда по този въпрос не може да обоснове наличието на общото основание за допускане на касационното обжалване.
7/ Следва ли в производството по чл.422 ГПК да бъде установена предсрочната изискуемост на кредита и спорното вземане по начин не будещ съмнение относно основание, страни и размер. Твърдението е, че не е установено кое е неизпълненото задължение- дали това към [фирма], което е необезпечено от ипотеката по нот.акт № 26, кои са месечните дължими вноски, какъв е размерът им.
Въззивният съд е изследвал и е приел за установена настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. В обжалваното решение се съдържат ясни съображения, че ипотеката обезпечава сумата по кредита /120 000евро/, чийто начин на усвояване е регламентиран в договора за кредит, като е посочено и какъв е размерът на непогасената част на задължението /главница и лихви/ към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта. Становището, че не е установено задължението към кой кредитор е неизпълнено е основано на несъгласието на касатора с възприетите изводи на въззивния съд по твърденията им, че гарантът е „скритият кредитор”. Поддържаната от касаторите теза без поставен ясен правен въпрос не може да послужи като основание за допускане до обжалване.
8/ Следва ли въззивният съд да събере поискани своевременно от ответника, но недопуснати от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение доказателства и каква е доказателствената сила на съдебно счетоводната експертиза, ако към нея не са приложени първични счетоводни документи; в такъв случай, не е ли тя недопустимо свидетелско показание за установяване на дължимост на суми над 5 000лв.
Така формулираният въпрос е твърдение за допуснати от апелативния съд процесуални нарушения, които не са основания за допускане до касационно обжалване, а и във въззивната жалба не са били наведени доводи за недопуснати от първоинстанционния съд доказателства. В производството пред окръжния съд касаторите не са искали изготвяне на допълнително или повторно заключение; при възлагане на експертизата са били включени и поставените от тях задачи, на които е даден отговор; не е било правено и искане за представяне на счетоводни документи, послужили за изготвяне на заключението. Във въззивната жалба е поискана нова експертиза „която да установи фактическото състояние на отношенията между страните“, т.е. без ясно поставена релевантна за изясняването на спора задача.
11/ При предявена като частична претенция, следва ли цялото вземане да е идентично с посоченото в заявлението. Твърдението е, че в заявлението не е посочено цялото вземане и в спорното производство съдилищата не са установили категорично размерът му.
Въззивният съд е констатирал, че в заявлението /т.14/ е било посочено цялото вземане: общо дължима главница 120 000 евро, част от която е заявеното в размер на 20 000 евро. Посочил е, че така е предявена и претенцията по исковата молба с твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане.
При тези изводи на апелативния съд, въпросът е поставен хипотетично.
12/ Законосъобразно ли е погасяване на лихви с ненастъпил падеж за сметка на главницата; в забава ли е кредиторът, ако не е отразил и отчел своевременно погасяването на задължението на длъжника, в забава ли е, когато неоправдано не приема предложеното му или не оказва необходимото съдействие; изпълнява ли обезпечителна функция наказателната лихва; законосъобразно ли е уговарянето на предимство при погасяване на задължението, като аргументацията е основана на тълкуването на сключения договор и заключението на приетата експертиза и несъгласието с изводите й.
Касационното обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато поради липса на релевантност и установена свързаност с решаващите изводи на въззивния съд.
13/ Подлежи ли на обжалване определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно разглеждане предявен инцидентен установителен иск. Няма данни определението на Плевенския ОС съда от 11.11.2011г., с което е отказано приемането за съвместно разглеждане на предявени от ответниците установителни искове да е било обжалвано, а въпросът дали то подлежи на обжалване би бил от компетентността на апелативния съд. Поставеният въпрос е изцяло неотносим към изводите в обжалваното решение.
14/ Въпроси, свързани с поръчителството и тълкуване на договора съобразно правилата на чл.20 ЗЗД.
Въззивната инстанция не е излагала никакви изводи, свързани с прилагането на правните норми на чл. 146 сл.ЗЗД, тъй като е приела, че института на пърочителството няма отношение към спора, тъй като касаторите са заематели-главни длъжници. Въпросът няма връзка с изводите, обусловили изхода на спора.
Въпросът, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД е общ, неконкретен, като не е ясно какво противоречие между договора за заем и договора за гаранция визират касаторите, поради което и той не може да послужи като основание за уважаване на искането за допускане до касационна проверка.
Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за касирането на решението. Твърдения относими към правилността му, към възприетата фактическа обстановка и обсъждането на събраните по делото доказателства не могат да бъдат същевременно и обща предпоставка за допускане на касационното обжалване и касационната инстанция няма правомощие /с оглед спазването на диспозитивното начало в процеса/ да извежда от тях правния въпрос. Липсата на ясно и конкретно посочен правен проблем, произнасянето по който е обусловило или подготвило становището на въззивния съд за основателност на предявения иск е достатъчно да обоснове извода за недопускане на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба не е правил искане за присъждане на разноски и такива не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 50/19.02.2013г. по в.т.д.№ 264/2012г. на Апелативен съд, В. Т., в частта за потвърждаване на Решение№ 98 от 21.05.2012г. по т.д.185/2011г.на ОС Плевен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.