4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 146
гр. София, 04.03.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3499 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Б. П. С.-Ч. (подадена чрез назначения ? особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК – адв. К. Г.) срещу решение № 833/27.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 892/2019 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1110/21.03.2019 г. по гр. дело № 14822/2017 г. на Пловдивския районен съд, жалбоподателката е осъдена, на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищцата А. Д. К. сумата 13 353.15 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.09.2017 г. до окончателното ? изплащане, представляваща заплатени от ищцата суми по изп. дело № 20148250400025 на ЧСИ с рег. № ***, образувано срещу нея и жалбоподателката-ответница във връзка с неизпълнение по договор за потребителски кредит от 27.10.2009 г., сключен с „МКБ Юнионбанк“ АД, както и сумата 2 545.89 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 05.11.2015 г. – 19.09.2017 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
Касационната жалба (предвид и уточнението ?) е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата (също предвид и уточнението ?) се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката С.-Ч. (подадено също чрез адв. К. Г.), като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: откъде се извлича характерът на отговорността на едно лице – дали е солидарен съдлъжник или поръчител – от разпоредбите на договора или от правния термин, използван в същия, под който лицето се е подписало. Жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този въпрос е разрешен с въззивното решение в противоречие с решение № 24/03.04.2013 г. по търг. дело № 998/2011 г. на I-во търг. отд. на ВКС. В изложението бланкетно се поддържа и че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че обжалваното въззивно решение било постановено при очевидна неправилност, но без да се излагат каквито и да било съображения за наличието на тези основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответницата по касационната жалба – ищцата А. К. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Разрешаването на формулирания от страна на жалбоподателката материалноправен въпрос е обусловило решаващия правен извод на въззивния съд, до който той е достигнал при тълкуване на процесния договор за банков кредит съгласно критериите, установени в чл. 20 от ЗЗД, а именно, – че ищцата, посочена в договора като „солидарен длъжник“, е поела задължение спрямо кредитора в качеството ? на поръчител. За да достигне до този свой извод, окръжният съд е разрешил въпроса, поставен от страна на жалбоподателката, като е приел за ирелевантно посочването в договора, че ищцата поема задължението като съдлъжник, наред с главния длъжник – ответницата кредитополучател, тъй като характерът на отговорността на ищцата следва да се извлече от разпоредбите на договора, а не от правния термин, употребен от страните при подписването на договора. Окръжният съд е намерил, че в случая съдържанието на договора налага извода, че ищцата се е задължила в качеството ? на поръчител, а не наред с главния длъжник – заемател. Съдът е приел, че това е така, тъй като в клаузите на процесния договор не са посочени конкретни задължения на „солидарния длъжник“ към кредитодателя, като не е предвидено и той да отговаря за погасяване на задължението на кредитополучателя, а в договора са упоменати единствено задълженията на кредитополучателя – главен длъжник – ответницата, като именно тя фигурира като задължено лице и в погасителния план, представляващ неразделна част от договора. При липсата на конкретни задължения за „солидарния длъжник“ в договора, въззивният съд е намерил, че волята на страните е била ищцата да отговаря, не като съдлъжник – на собствено основание за поетото задължение, а да осигури допълнително обезпечение по предоставения кредит, освен учредената от главния длъжник, ипотека на недвижим имот. В тази връзка съдът е обсъдил и разпоредбата на чл. 141, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която поръчителят отговаря солидарно за задължението с главния длъжник, но е изтъкнал, че по отношение на поръчителството намират приложение специалните правила, установени в разпоредбите на чл. 138 и сл. от ЗЗД, и конкретно – че в разграничение от установеното с общите разпоредби на чл. 127 от ЗЗД, с нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗД е установено, че поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск, и следователно поръчителят встъпва в правата на удовлетворения кредитор за цялото вземане – изцяло за погасената сума, а не по правилата, установени с разпоредбите на чл. 127, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че е спазена и писмената форма на договора за поръчителство по чл. 138 от ЗЗД, като съглашение между поръчителя и кредитора, тъй като в случая този договор е инкорпориран в договора за кредит.
В цитираната в изложението на жалбоподателката, част от мотивите към решение № 24/03.04.2013 г. по търг. дело № 998/2011 г. на I-во търг. отд. на ВКС, не е прието нещо различно, а именно – там е прието следното: „Съгласно чл. 121 от ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Солидарна отговорност може да е уговорена и по договор за заем. Доколкото договорът за заем е реален договор, солидарна отговорност е уговорена, когато две лица са получили паричната сума общо, т.е. без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически. Изводите за възникване на солидарна отговорност следва да се основават и на уговорката относно поетото задължение за връщането на сумата – дали кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците или всеки длъжник отговаря пред кредитора за определена част от задължението. Солидарна отговорност възниква и при договор за поръчителство – чл. 141, ал. 1 от ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост. По силата на чл. 138, ал. 1 от ЗЗД поръчителството следва да е уговорено писмено, като тази форма на договора е за действителност на съглашението или изявлението.“. Видно от съпоставката между тези правни съображения на ВКС и приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, противоречие не е налице.
Отделно от горното, приетото от въззивния съд, включително – даденото от него разрешение на правния въпрос, формулиран от жалбоподателката, е в пълно съответствие и с разясненията, дадени в мотивите към решение № 213/06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, където са обсъдени и цитираните по-горе съображения от решението на ВКС, на което се позовава жалбоподателката.
С оглед изложеното – тъй като формулираният от страна на последната правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие практиката на ВКС, не са налице сочените в изложението хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 2 и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Тъй като твърдението за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение е изцяло бланкетно и неаргументирано, като при него жалбоподателката не се сочи нещо различно от обсъденото по-горе, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК, съдът определя възнаграждение на особения представител на жалбоподателката-ответница – адв. К. Г. – в размер 600 лв., което следва да му се изплати в брой, съгласно негова молба с вх. № 8650/14.10.2019 г., като за целта се издаде разходен касов ордер.
Тъй като ищцата погрешно е изпълнила указанията на въззивния съд – с вносна бележка с рег. № 04502П-АП-3155/29.07.2019 г. (лист 26 от въззивното дело) чрез „ЦКБ“ АД – клон „Пловдив България“ е внесла горната сума 600 лв. като „държавна такса“ по сметката за държавни такси на ВКС (което е удостоверено и със служебна бележка от 10.02.2020 г. от счетоводител на ВКС), вместо по депозитната сметка на ВКС, делото следва да се докладва на заместник-председателя на ВКС и председател на ГК на ВКС за предприемане на необходимите действия по превеждането на сумата с оглед изплащането на определеното по-горе адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 833/27.06.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 892/2019 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение в размер 600 лв. (шестстотин лева) на адвокат К. Д. Г. с ЕГН [ЕГН] за осъщественото от него пред настоящата касационна инстанция, процесуално представителство по чл. 47, ал. 6 от ГПК на жалбоподателката Б. П. С.-Ч., което възнаграждение да му се изплати в брой, като за целта се издаде разходен касов ордер.
Делото да се докладва на заместник-председателя на Върховния касационен съд и председател на Гражданската колегия на Върховния касационен съд, съгласно изложеното в мотивите към настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: