О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
гр. София, 09.02. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията С. Д. гр. д. № 6508/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез процесуалния си представител юрисконсулт Я. Ш., против въззивно решение № 206 от 11.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 287/2014 г. на Добричкия окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 78/28.02.2014 г., постановено по гр.д. № 5124/2013 г. на Добричкия районен съд, са уважени предявените от Б. С. В. от [населено място] срещу касатора искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Релевират се касационните основания за отмяна на въззивното решение на основание чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят се позовава и представя съдебни решения, както следва: решение № 447 от 18.11.2011 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по гр. д. № 1964/2010 г.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на I г.о. на ВКС, постановено по гр. д. № 4744/2008 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК; Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС; Решение № 748 от 18.07.1956 г. на 2 г.о. на ВС, постановено по гр. д. № 4123/1956 г; Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на О. на ВКС, постановено по тълк. дело № 1/2013 г.
Ответникът по касационната жалба Б. С. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Т. от АК – Д. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира и направените за касационната инстанция разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че наложеното на ищеца с връчената му заповед № 107#5/01.11.2013 г. дисциплинарно уволнение е незаконно. Съдът е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание не съдържа мотиви относно уволнението на ищеца, така както изисква императивната норма на чл. 195 КТ, тъй като на страница втора от нея, видно от представения препис, заверен от ищеца, в графа „мотиви за налагане на дисциплинарното наказание”, работодателят е посочил такива за друго лице – Р. К., а не за самия ищец Б. В.. Приел е, че работодателят не е оспорил представения от ищеца препис от заповедта с отговора по чл. 131, ал. 1 ГПК, както и не е твърдял и не е доказал, че му е връчил заповед, съдържаща мотиви за неговото дисциплинарно уволнение, каквато е представил с отговора, поради което процесната заповед се явява немотивирана и подлежи на отмяна само на това основание, без да се налага разискване на останалите негови елементи – дали вмененото в тежест на работника нарушение на трудовата дисциплина е било извършено от него виновно и дали наложената дисциплинарна санкция е адекватна. В тази връзка съдът е приел, че извършеното от работодателя уволнение е незаконосъобразно, поради което заповедта, с която е наложено наказанието дисциплинарно уволнение, следва да бъде отменена, а като последица от това ищецът да бъде възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В тази връзка е изведен процесуалноправният въпрос, от значение за изхода на спора, относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, с твърдение, че е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, която представя. В конкретния случай процесуалните действия на въззивния съд по делото са в синхрон с приетото в задължителната съдебна практика и не са в противоречие с приетото в представената такава от касатора. Това е така, тъй като разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Така съгласно задължителната съдебна практика, е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел от данните по делото и доводите на страните, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, че процесната заповед за дисциплинарно уволнение е незакосъобразна, тъй като е немотивирана, така както изисква императивната норма на чл. 195, ал. 1 КТ и подлежи на отмяна, поради което по този въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Жалбоподателят навежда общи оплаквания, като посочва, че въззивният съд е приел, че депозираната от ищеца заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение не е оспорена от касатора, а с отговора на исковата молба са оспорени като неоснователни твърденията на ищеца относно липсата на изискуемото й съдържание, както и че въззивният съд не е указал чия е тежестта на доказване на издадената заповед. Тези оплаквания касаят неправилността на обжалваното решение и са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които са относими към основателността на касационната жалба, а не към допустимостта на касационното обжалване. В заключение, твърдения, които се отнасят до евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 400 лева адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 206 от 11.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 287/2014 г. на Добричкия окръжен съд, по касационна жалба вх. № 4703/14.07.2014 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Б. С. В. от [населено място] направените по делото разноски за настоящото касационно производство в размер на 400 /четиристотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :