– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 147
гр. София 10.02.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 23.09.2015 (двадесет и трети септември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3447 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4041/25.03.2015 година, подадена от И. Г. П., с която решение № 358/23.02.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 3719/2014 година, се обжалва в частта му, с която исковете на касатора не са уважени до поисканите от него размери.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил решение № 1546/07.03.2014 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 17-ти състав. С последното [фирма] [населено място] е било осъдено, на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, да заплати на И. Г. П. сумата от 2000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на публикация в бр. 16/16-22.04.2011 година на вестник „У.”, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.04.2011 година до окончателното заплащане на сумата, както и сумата от 4000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на публикация в бр. 28/04.08.2011 година на вестник „В. д.”, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 04.08.2011 година до окончателното заплащане, а също така и сумата от 2000.00 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на публикация в бр. 35/27.08-02.09.2011 година на вестник „У.”, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.08.2011 година до окончателното заплащане. Със същото решение предявените от И. Г. П. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание са били отхвърлени за разликата над уважените до пълните претендирани размери от 50 000.00 лева за първия, 90 000.00 лева за втория и 60 000.00 лева за третия иск. С въззивна жалба вх. № 36 995/25.03.2014 година П. е обжалвал първоинстанционното решение в частта му за разликата над уважените размери до сумата от 23 000.00 лева за първия, от 41 000.00 лева за втория и 28 000.00 лева за третия иск. Едновременно с това [фирма] [населено място] е подало въззивна жалба с вх. № 40 504/01.04.2014 година срещу първоинстанционното решение в частта му, с която предявените срещу дружеството искове с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД са били уважени. Въззивният съд е счел, че и двете въззивни жалби са неоснователни, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните с тях части. Подадената от И. Г. П. касационна жалба с вх. № 4041/25.03.2015 година е насочена срещу онази част от въззивното решение, с която не е уважена подадената от него въззивна жалба. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Излагат се доводи за това, че при определяне на размера на обезщетенията въззивният съд е нарушил принципа на чл. 52 от ЗЗД като не е определил всички причинени от публикациите неимуществени вреди, а по отношение на други е подценил тяхното значение. Освен това се сочи, че съдът неправилно не е кредитирал част от доказателствата установяващи претърпените от касатора неимуществени вреди като не е взел предвид част от показанията на разпитаната по делото свидетелка и не е кредитирал заключението на изслушаната по делото съдебно-психологична експертиза. Неправилен бил изводът на въззивния съд, че вредите се търпят от касатора само в ограничен времеви диапазон (когато се намира в Република България) и за това, че въпроса за интензитета на вредите трябва да се постави в контекста на факта, че ставало дума за публикации в т. нар. „жълта преса”, което довеждало до тяхното омаловажаване. Не е бил отчетен факта, че издателят на печатните издания извлича материална облага от публикациите, а също така и това, че така определените обезщетения не го мотивират да спазва правилата на журналистическата етика и морал. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено в обжалваните му части и да се постанови друго, с което да му бъде присъдено допълнително обезщетение за разликата над уважените до пълните, посочени в касационната жалба, размери на всеки един от трите иска както следва: до сумата от 8000.00 лева за първия, сумата от 16 000.00 лева за втория и сумата от 8 000.00 лева за третия иск. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не е подал отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на същата.
И. Г. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 27.02.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4041/25.03.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материално правния въпрос за обективните критерии, които трябва да се съобразяват при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и приложението на произтичащия от нея принцип на справедливост на обезщетението. Твърди се, че по този въпрос обжалваното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 година, тъй като при определяне на размера на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди въззивният съд не е посочил и обосновал всички относими към определянето на размера обстоятелства, имащи отношение към справедливия му размер. Освен това не било взето предвид, че на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от публикациите, а също така не бил отчетен и начинът на извършване на увреждането, като ответникът не бил положил дължимата грижа да провери чрез общодостъпни източници на информация достоверността на публикациите. По отношение на втората част от твърденията се сочи и противоречие на въззивното решение с възприетото с решение № 59/29.04.2011 година, постановено по т. д. № 635/2010 година и решение № 93/23.06.2011 година, постановено по т. д. № 566/2010 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Освен горното И. Г. П. счита, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните въпроси, а именно: годно доказателствено средство ли е съдебно-психологичната експертиза за установяване на морални вреди в производствата по чл. 49 от ЗЗД; с оглед на процесуалното качество на ищеца, може ли с помощта на такава експертиза на същия да се установи причинната връзка между процесните публикации и емоционалното състояние на увреденото лице и провеждането на интервю с ищеца от вещото лице психолог дискредитира ли експертизата като доказателствено средство, има ли обективен минимум методики, които следва да използва вещото лице психолог. Освен това са поставени и въпросите за това дали претърпените вреди, причинени от публикации в печатните издания или други медии се влияят от мястото на публикацията и от вида на изданието или предаването; дали факта, че определена публикация е разпространена, чрез „жълто издание” или чрез „жълто предаване” е от значение за размера на дължимото обезщетение; при определянето на размера на обезщетението недопустимо ли е да се изследва целта на издателя да се вреди на определена, подбрана личност, да се използват обективни и реални факти за по-голяма убедителност на написаното, както и умишлено или по журналистическа небрежност публично да се злепоставя индивида и следва ли да се отчитат и тези обстоятелства при определяне на размера на обезщетението; недопустимо ли е чрез съдебната практика да се създават точни и ясни правила и принципи на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от журналистически материал, както и за обидни квалификации и за клеветнически твърдения.
Първата група въпроси са обосновани от касатора с това, че въззивният съд не е посочил и оценил следните обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а именно продължителността във времето на претърпените болки и страдания, факта, че ответникът не само нанася тежки морални вреди, но очевидно получава от тях и материална облага, както и че последният не е положил дължимата грижа да провери чрез общодостъпни източници на информация верността на изложеното в публикациите. Освен това касаторът счита, че притесненията му за семейството и как ще се отразят публикациите на децата и близките му са част от обстоятелствата, които трябва да бъдат изследвани за постигане на обективна и справедлива оценка на претърпените от него вреди.
За да определи размера на дължимото се на касатора обезщетение за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е приел, че трябва да вземе предвид характера, вида и интензитета на претърпените болки и страдания, тяхната продължителност и отражение върху живота на касатора в личен и професионален план. Приел е, че по делото е установено по несъмнен начин, че П., заедно със семейството си, живее постоянно извън страната като често пребивава в Република България-поне веднъж месечно за по една седмица, а също така и по повод на празници и по времето на ваканциите на децата, но общо не повече от шест месеца годишно. От това обстоятелство въззивният съд е стигнал до извода, че част от вредите в ограничен времеви диапазон. Приел е, че това се отнася до проблемите на работното му място в страната, а също така и до липсата на концентрация и до страха от публични изяви и показване в обществото, които са довели да ограничаване на социалните му контакти в страната. Въззивният съд е посочил, че наистина касаторът е публична личност, уважаван член на множество неправителствени организации като участва активно в обществения и светския живот в страната, но при определяне на размера на обезщетението трябвало да бъдат взети предвид ограничените в рамките на Република България последици от публикациите. Не било установено разпространение на последните по интернет, а също така и превеждането им на чужди езици или разпространението им от чуждестранни медии. Опасенията на касатора, че децата му биха могли да прочетат негативните коментари под публикациите са приети от въззивния съд като такива за настъпването на потенциални бъдещи вреди от публикациите, които освен, че не са настъпили трябва да бъдат преценявани в светлината на засиленото медийно влияние, на което по принцип са подложени публичните личности и техните семейства. Въззивният съд е посочил и това, че при определяне на размера на обезщетенията трябва да се вземе предвид и тиража на вестниците, в които са извършени публикациите. Приел е, че липсват доказателства за конкретния им тираж, но дори и да се приеме, че той е голям за разпространявано в страната печатно издание, вредите трябвало да се преценяват с оглед на медийния сегмент, в който са позиционирани двата вестника-т. нар. „жълта преса”, която привлича огромен брой читатели с диапазона на темите, достъпността на изказа и ниската си в сравнение с другите ежедневни и седмични издания цена. Посочил е, че това не променя характера на вредите, но поставя техния интензитет в контекста на зададения журналистически тон от тези печатни издания и общественото положение на касатора на авторитетна и уважавана публична личност. Освен това е прието, че при определяне на размера на обезщетението трябва да се съобрази актуалната икономическа ситуация в страната, тъй като същата е обективен критерий за справедливост и е установена като такъв от съдебната практика.
С оглед на посоченото по-горе обжалваното решение не е постановено в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година, съгласно, която при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на вредите. В случая видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е изпълнил това свое задължение като е обсъдил всички обстоятелства, които обуславят вредите, така както го задължава и раздел ІІ от мотивите на ППВС. При това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът трябва не само да формулира общия правен въпрос, който е бил предмет на разглеждане и е обусловил решението на въззивния съд и да посочи, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, но и да мотивира това свое твърдение като посочи в какво се състои противоречието и да представи доказателства за твърдяната от него задължителна практика. При преценката дали да бъде допускано касационно обжалване или не касационният съд ще извършва проверка дали формулираният от касатора общ правен въпрос е бил предмет на разглеждане от въззивния съд и е обусловил правните му изводи и дали е налице твърдяното разрешение на този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, като във връзка с последното ще изхожда от посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обстоятелства. В конкретния случай касаторът твърди, че противоречието със задължителната практика на ВКС се състои в това, че въззивният съд не е посочил и взел предвид при определяне на размера на обезщетението посочените по-горе обстоятелства. От цитираните по-горе мотиви на обжалваното решение обаче е видно, че въззивният съд е взел предвид тези обстоятелства и ги е обсъждал при определяне на размера на обезщетенията. Видно от изложеното в касационната жалба, а и в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът не е съгласен с направените от съда след преценката на посочените обстоятелства изводи и оспорва същите. Това оспорване е повод за касационното обжалване на решението и за формулиране на правния въпрос свързан с нарушението на задължението на съда по т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година. Същото обаче не е достатъчно, за да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При положение, че въззивният съд е изпълнил задължението си по т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година несъгласието на касатора с направените след изпълнение на това задължение от съда изводи, не може да бъде релевирано като основание за допускане на касационно обжалване. Направените от въззивния съд изводи биха могли да доведат до неправилност на решението му, но тази неправилност е основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което и не може да бъде проверявана на сегашния етап от производството. Евентуално неправилните изводи, до които е достигнал въззивният съд, след изпълнение на задължението си по т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година, не могат да се приравнят на липса на изпълнение на задължението, която да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не трябва да се допуска касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 от ГПК и по въпроса за твърдяното противоречие на въззивното решение с т. 1 от ППВС № 4/23.12.1968 година, доколкото както и първото твърдяно противоречие, то е мотивирано с конкретните изводи на въззивния съд за това дали едни вреди са настъпили или не, с които изводи касаторът не е съгласен и които не могат да бъдат проверявани в сегашното производство.
Наистина при определянето на размера на обезщетенията въззивният съд не е преценявал обстоятелствата, че ответникът не бил положил дължимата грижа да провери чрез общодостъпни източници на информация достоверността на публикациите, както и не се е произнасял по поставените по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въпроси дали при определянето на размера на обезщетението трябва да се изследва целта на издателя да се вреди на определена, подбрана личност, като при това се използват обективни и реални факти за по-голяма убедителност на написаното, както и дали умишлено или по журналистическа небрежност публично да се злепоставя индивида. Обстоятелствата, за които са поставени тези въпроси обаче се отнасят до субективното отношение на автора на автора на публикациите и издателя към факта на извършените публикации и последиците от тях. Затова те са относими към въпроса дали е налице виновно поведение на автора или издателя на публикациите, което да обоснове отговорността за непозволено увреждане или не, както и за определяне на вида на отговорността им-гражданска, административна или наказателна, а не към въпроса за претърпените неимуществени вреди и дължимото се за тях обезщетение. В случая въззивното решение е влязло в сила в частта му, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на И. Г. П. обезщетения за претърпените от него неимуществени вреди до определените от първоинстанционния съд размери. Затова и въпросът за отговорността на [фирма] [населено място] по така предявените искове е разрешен със сила на присъдено нещо и не може да бъде пререшаван. Към сегашния момент се спори само по отношение на размера на дължимите се за претърпените неимуществени вреди обезщетения. Горните въпроси са неотносими към този спор и затова въз основа на тях не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд. Такова не може да бъде допуснато и по въпросите дали претърпените вреди, причинени от публикации в печатните издания или други медии се влияят от мястото на публикацията и от вида на изданието или предаването и дали факта, че определена публикация е разпространена, чрез „жълто издание” или чрез „жълто предаване” е от значение за размера на дължимото обезщетение. Така както са формулирани въпросите са конкретни, фактически, такива и са свързани с приетото от въззивния съд, че при определяне на размера на обезщетенията трябва да се вземе предвид и тиража на вестниците, в които са извършени публикациите като дори и да се приеме, че той е голям за разпространявано в страната печатно издание, вредите трябвало да се преценяват с оглед на медийния сегмент, в който са позиционирани двата вестника-т. нар. „жълта преса”, която привлича огромен брой читатели с диапазона на темите, достъпността на изказа и ниската си в сравнение с другите ежедневни и седмични издания цена, както и че това не променя характера на вредите, но поставя техния интензитет в контекста на зададения журналистически тон от тези печатни издания и общественото положение на касатора на авторитетна и уважавана публична личност. Поради това те нямат характера на общ правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година. От друга страна въззивният съд е преценявал тези въпроси при определянето на размера на обезщетението, поради което те биха били относими към въпроса за изпълнение на задължението на съда по т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година. В този смисъл въпросът дали правилно посочените в тези въпроси критерии са били взети предвид при определяне на размера на обезщетенията или не както и дали правилно е отчетена тежестта им е въпрос на контрол за законосъобразност на въззивното решение по реда на чл. 281, т. 3 от ГПК, който не може да се извърши в производството по допускане на касационното обжалване. Поради това, доколкото не се допуска касационно обжалване поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година, такова не може да бъде допуснато и по тези въпроси.
На последно място касационно обжалване не може да се допусне и по въпросите за това годно доказателствено средство ли е съдебно-психологичната експертиза за установяване на морални вреди в производствата по чл. 49 от ЗЗД; с оглед на процесуалното качество на ищеца, може ли с помощта на такава експертиза на същия да се установи причинната връзка между процесните публикации и емоционалното състояние на увреденото лице и провеждането на интервю с ищеца от вещото лице психолог дискредитира ли експертизата като доказателствено средство, има ли обективен минимум методики, които следва да използва вещото лице психолог. Видно от въззивното решение съдът не е кредитирал заключението на изслушаната по делото съдебно-психологична експертиза с вещо лице Г. Б. И., тъй като същото било изготвено въз основа на личен преглед на П. и дадените от него обяснения за чувствата и емоциите му вследствие на публикациите. Съдът е посочил, че дори и да бъде прието, че заключението установява психическото състояние към датата на прегледа, то липсват доказателства, че това състояние е в резултат на публикациите. Затова е направен извода, че предвид процесуалното качество на ищеца заключението не може да бъде кредитирано като доказателствено средство годно да установи причината връзка между посоченото в него състояние и трите публикации, от които се претендират неимуществените вреди. Въззивният съд не е отрекъл възможността дадени обстоятелства да се установяват с помощта на заключение на вещо лице. Също така не е отречена и възможността с такава експертиза да се установява и причинна връзка между деянието и настъпилите вреди. Възможността със заключението да бъде установена причинната връзка между публикациите и психичното състояние на касатора е отречена в конкретния случай с оглед на обстоятелствата по делото, като при това, за да извърши преценката съдът се е съобразил със задължението си да прецени заключението заедно с останалите доказателства по делото. Дали този конкретен извод на въззивния е правилен или не е предмет на производството по допускане на касационно обжалване, а на това по контрол на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 358/23.02.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 3719/2014 година по подадената от И. Г. П. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и адрес за призоваване [населено място], [улица], чрез адвокати М. Д. и Л. Н., касационна жалба с вх. № 4041/25.03.2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.