О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
гр. София, 21.03.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3194 по описа на Върховния касационен съд за 2017 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 119 от 07.02.2017 год. по гр. д. № 2836/2016 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 320 от 27.10.2016 год. по гр. д. № 215/2016 год. на Асеновградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. К. Д., [населено място], [община], област П., [улица], против М. Д. Д., непълнолетен и действащ със съгласието на майка си А. А. Ч., и двамата от А., област П., [улица], иск за признаване на установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по давностно владение, упражнявано от 1975 год. до настоящия момент, на ПИ с КИ № 02974.11.36 по КК на [населено място], с адрес [населено място], [улица], с площ 187 кв.м, с трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на ползване ниско застрояване до 10 м., номер на предходен план 27- нов, 25 – стар, квартал 3 нов, 12 – стар, парцел ІV – 27 – нов, VІ – 25 стар, при съседи: 02974.11.39; 02974.11.513; 02974.11.35; 02974.11.34 и 02974.11.37.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищеца А. К. Д., действащ чрез пълномощника си адвокат М. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяната му и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане от друг съдебен състав.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на касационно обжалване на решението това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдения, че произнасянето на въззивния съд по поставените в изложението въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросите, уточнени и конкретизирани съобразно правомощието на касационната инстанция, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са следните: 1. Намират ли приетите в чл. 302 от ЗАКОНЪ за имуществата, за собствеността и сервитутите (ДВ бр. 29/1904) – ЗИСС (отм.) шест признака на законното владение, а именно постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително, с намерение да се държи вещта като своя собствена, отражение в сега действащия чл. 68 и сл. от ЗС?, 2. Следва ли на ищеца да се укаже, че във връзка с твърденията му за осъществено владение, следва да посочи фактите и да докаже обстоятелствата за постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително упражняване на фактическа власт върху имота, с намерение да го свои и към кой момент следва да доказва владението си?, 3. Какъв е нотариален акт, когато същият има несъществуваща номерация според правилника за вписване?, 4. Относимо ли е ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, където се разглежда въпросът за отблъскване на владението спрямо съсобственици („Завладяването частите на останалите и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно“) в случай, че се твърди не владение върху собствен имот, а владение върху чужд имот? Идентични ли са понятията „отблъскване на владение“ и „манифестиране на владение“? Други аргументи за обосноваване наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не са изложени.
Ответникът М. Д. Д. със съгласието на майка си А. А. Ч., чрез адвокат И. К., в писмен отговор оспорва наличието на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Претендира заплащане на направените пред касационната инстанция разноски.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:
Спорът е за установяване на собствеността на ПИ с КИ № 02974.11.36 по КК на [населено място], с адрес [населено място], [улица], с площ 187 кв.м, с трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на ползване ниско застрояване до 10 м., номер на предходен план 27- нов, 25 – стар, квартал 3 нов, 12 – стар, парцел ІV – 27 – нов, VІ – 25 стар. Поддържаното от ищеца придобивно основание е давностно владение, упражнявано върху имота от 1975 год. до настоящия момент. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен установителният иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК, въззивният съд е приел, че твърденията в исковата молба на А. Д., че е получил от майка си по силата на фактическо разпределение на имотите, нейна собственост, процесния имот още през 1975 год. и го владее от тогава, се оборва от представените писмени документи – данъчна декларация за деклариран от ищеца имот, в който е деклариран не спорният процесен имот VI-25, а друг съседен на него парцел – V-25 в същия квартал 12, и два нотариални акта за дарение с № 1903 и № 1904 от 15.07.1975 год. Майката на ищеца е била собственичка и на двата имота, видно от представения нотариален акт № 1305/1975 год., като с посочените два нотариални акта за дарение е дарила двата парцела на двамата си сина – на А. имот V-25, а на Д. – имот VI-25. Това, че не е спазен Правилника за вписване относно номерацията на нотариалния акт, не го прави нищожен.
Видно от приетата СТЕ имот V-25, кв.12 стар е собственост на ищеца А. Д. и съответства на част от УПИ ХІ-35, кв. 3, записан в разписната книга на Ж. Л., без документ за собственост. Процесният имот – VІ-25 е ограден от изцяло изкуствени граници – улични регулационни линии и вътрешни регулационни линии. Описанието от страна на свидетелите с някакви естествени граници е твърде неясно за очертаване на границите му. Въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал сигурно и безспорно твърденията си за фактическо предаване от майка му на процесния имот през 1975 год. в негово владение, и явно и безспорно владение от същия на този имот от тази година до момента на предявяване на иска. Процесният имот е дарен на брата на ищеца, а ищецът е дарен с друг съседен имот. През цялото време от 1975 год. до смъртта на брата на ищеца Д. през 2009 год. и двамата братя са обработвали части от процесния парцел. Между парцелите на двамата братя няма ясна граница, кой къде точно е сял растения и е отглеждал земеделска продукция, не става ясно и от показанията на свидетелите. Дори да се приеме, че това е само и единствено в границите на спорния парцел, то при съвместното му ползване от двамата братя ищецът не е отблъснал владението на законния собственик на парцела – Д. и не е установил еднолично владение върху този имот поне до 2009 год. Жалбоподателят не е имал открито, пълно и безспорно владение над процесния имот и не е отхвърлил с ясни и недвусмислени действия владението на брат си над този имот. Дори и да има такова владение, то е осъществено след смъртта на Д. през 2009 год. и десетгодишният срок на владението все още не е изтекъл. С оглед на тези изводи съдът е приел, че не са налице предпоставките на придобивната давност по отношение на процесния имот, поради което искът е отхвърлен като неоснователен.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване намира, че не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК /редакция до изм. с ДВ бр. 86/2017 год./. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси са релевантни за спора за собствеността на процесния имот и възможността същият да се придобие по давност от ищеца чрез упражняване на фактическа власт върху него явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години с намерение да се придобие собствеността, като обуславящи решаващите изводи по предмета на делото, т. е. налице е общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Липсва обаче соченото от касатора специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице това основание следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, т. 4. В случая не са изложени конкретни твърдения и аргументи за обосноваване на това основание, както и съответни доказателства. Самото позоваване на законовия текст не е достатъчно за приемане допустимост на касационното обжалване въз основа посоченото основание. То предполага позоваване на неправилна практика по приложението на закона, чието преодоляване се цели с допускането на касационното разглеждане на делото или неяснота или непълнота при прилагането на закона, с оглед обосноваване значението на решения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен това по въпроса за придобивната давност е налице утвърдена съдебна практика, включително и задължителна такава, като не са налице обстоятелства, обуславящи промяната й, нито се налага друго, извън вече приетото в практиката тълкуване на закона. В този смисъл са постановените решение № 477/8.11.2010 год. на ВКС по гр. д. № 909/2009 год., II г. о., решение № 503/2.05.2012 год. на ВКС по гр. д. № 83/2011 год., I г. о., решение № 88 от 27.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 661/2016 г., II г. о., в които се приема, че за да бъде правото на собственост придобито по давност, следва да бъде установено едновременно наличието на всички елементи от фактическия състав на този придобивен способ, а именно упражняване на фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано, спокойно и непрекъснато с намерение за своене повече от 10 години. Разпоредбите на чл. 68 ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС са ясни и точни и не се нуждаят от тълкуване. Наличието на уеднаквена съдебна практика изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението. С оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника М. Д. Д. направените пред касационната инстанция разноски в размер на 700 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 119 от 07.02.2017 год. по гр. д. № 2836/2016 год. на Пловдивския окръжен съд по подадената от А. К. Д., действащ чрез пълномощника си адвокат М. Г., касационна жалба срещу него.
Осъжда А. К. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], област П., [улица], да заплати на М. Д. Д., непълнолетен и действащ със съгласието на майка си А. А. Ч., двамата от А., [улица], разноски в размер на 700 лв. /седемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: