2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
София, 07.04. 2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4860/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от И. П. И. чрез адвокат М. В. С., срещу въззивното решение № 1462/18.06.2019 г. по гр. д. № 5195/2018 г. на Софийския апелативен съд. Искането е за отмяна на обжалвания съдебен акт като неправилен – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
От ответниците по касация И. В. Р. – синдик на «Диди-М» ЕООД в несъстоятелност, и ТД на НАП [населено място], И. В., са получени писмени отговори със становище да не се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 21.08.2018 г. по гр. д. № 252/2018 г. на Врачанския окръжен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 269 ДОПК за признаване за установено по отношение на ответниците – длъжник и взискател по изп. д. № 383/2013 г. по описа на ТД на НАП [населено място], че ищецът, въз основа на давностно владение в периода от 06.12.2007 г. до 06.12.2017 г., е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място] и съставляващ сграда „агрегатно” с отстъпено право на строеж със застроена площ от 144.76 кв. м. в УПИ ……. от кв….. по плана на [населено място], който е предмет на принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело.
По делото е установено, че с предварителен договор от 06.12.2007 г. М. И. – управител на ответника «Диди-М» ЕООД /длъжник/, в качеството й на физическо лице се задължила да продаде на ищеца спорния имот за сумата 15 000 лева, от които 10 000 лева са заплатени при подписване на предварителния договор, и 5 000 лева – платими при сключване на окончателния договор, което следвало да стане на 02.01.2008 г. В т. 3 е отразено, че продавачът предава владението на купувача върху имота в момента на подписване на предравителния договор. Окончателен договор не е сключен. На 26.09.2008 г. М. И. продала имота на представляваното от нея дружество – «Диди-М» ЕООД.
Образувано е изп. д. № [ЕГН]/2013 г. по описа на ТД на НАП [населено място] за неплатени задължения към взискателя, произхождащи от неплатени суми, начислени по подадени от длъжника «Диди-М» ЕООД декларации обр. 6 за дължими здравноосигурителни вноски и данък по чл. 42 ЗДДФЛ и декларации по ЗДДС за периода 2010-2016 г. На 27.02.2017 г. е вписана възбрана върху спорния имот. На 27.09.2017 г. имотът е описан като собственост на длъжника. Протоколът за опис е описан от управителя на длъжника без възражения.
Представено е съобщение от 20.04.2008 г., от което е видно, че публичният изпълнител при ТД [населено място], офис [населено място], по изп. д. № [ЕГН]/2013 г. ще проведе търг с тайно наддаване по реда на чл. 251-254 ДОПК, насрочен за 23.05.2018 г. по отношения на процесния недвижим имот поради непогасени публични задължения на «Диди-М» ЕООД.
Исковата молба е депозирана в съда на 08.05.2018 г. от ищеца като трето за изпълнението лице, което твърди, че е собственик на имота по силата на изтекла в негова полза придобивна давност.
По делото са събрани гласни доказателства, от които е установено, че ищецът е направил ремонт на процесната сграда, която имал намерение да закупи от М. И., но не е сторил това в рамките на повече от 10 години. След извършения ремонт И. останала в собствения си имот като наемател според показанията на свидетелите, като въззивният съд приел, че няма представен договор за наем между нея и ищеца, нито доказателства за реално плащане на наем. Съдът приел и това, че предварителният договор, оспорен от ТП на НАП с оглед достоверността на датата поради липса на нотариална заверка на подписите, няма достоверна дата и е непротивопоставим на трети лица.
При насрочване на делото във въззивната инстанция е констатирано, че преди подаване на исковата молба по чл. 269 ДОПК на 08.05.2018 г., спрямо «Диди-М» ЕООД е било открито производство по несъстоятелност, като решението по чл. 630 ТЗ е вписано в търговския регистър на 17.01.2018 г., с начална дата на неплатежоспособността 24.10.2017 г., и е постановена обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника, като е назначен синдик в лицето на И. В. Р.. Видно от съставения от него списък на приети вземания, одобрен с определение от 15.03.2018 г. по т. д. № 110/2017 г. на Врачанския окръжен съд по реда на чл. 692 ТЗ, вземанията на НАП са надлежно приети.
По делото е получена информация, че производството по изпълнителното дело, което е е започнало преди откриване на производството по несъстоятелност, е все още висящо. Въззивният съд посочил, че кредиторът НАП не е представил доказателства процедурата по реализация да е приключила окончателно /чл. 254, ал. 6 ДОПК/ и затова спорен е въпросът дали намира приложение чл. 193, ал. 4 ДОПК при конкуренция на изпълнение по ДОПК, започнало преди решението за откриване на несъстоятелността, и универсалното принудително изпълнение. Съгласно чл. 193, ал. 1 ДОПК /неправилно посочена ал. 3/ имуществото, върху което са наложени обезпечителни мерки преди датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, подлежи на продажба от публичния изпълнител, каквато именно е настоящата хипотеза. Съгласно чл. 193, ал. 1 ДОПК, чл. 638, ал. 1 ТЗ и чл. 194 ДОПК идеята на законодателя е да даде приоритет на събирането на публични държавни вземания пред събиране на частни вземания; синдикът е приел вземането, произхождащо от публични вземания и съгласно чл. 637, ал. 5 ТЗ след откриване на производството по несъстоятелност е недопустимо откриване на нови съдебни или арбитражни производства, и след като вече е открито производство по несъстоятелност срещу длъжника, съгласно чл. 194, ал. 3 ДОПК припадащата се на обезпечения кредитор НАП сума следва да се внесе в масата на несъстоятелността. В този смисъл предявеният иск с правно основание чл. 269 ДОПК на засегнато от изпълнението трето лице е допустим, тъй като принудителното изпълнение е все още висящо, но по същество е неоснователен с оглед неприключилото към момента на предявяване на иска принудително изпълнение, което е абсолютна процесуална предпоставка за осъществяване от третото на изпълнението лице защита на правата си по реда на чл. 269 ДОПК, каквато все още е налице.
Въззивният съд приел, че давността, започнала да тече от датата на сключване на предварителния договор – 06.12.2007 г., е била прекъсната от действията на НАП като взискател чрез образуване на принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. «в» ЗЗД още през 2013 г., когато публичният изпълнител при ТД на НАП [населено място] е връчил призовка за доброволно изпълнение и налагане на възбрана върху имота, което е станало преди изтичане на необходимия 10-годишен период за придобиване по давност, на който се позовава ищецът. В случая е установено, че описът е извършен в присъствието на М. И., която не е направила изрични възражения, че ползва същия само като наемател, а не като свой собствен. Публичното изпълнение е образувано именно за нейни непогасени публични задължения.
Въззивният съд приел за неоснователно оплакване в жалбата за разместване на доказателствената тежест. Посочил, че доказателствената тежест за установяване принадлежността на правото на собственост върху имота по иск, предявен по реда на чл. 440 ГПК, респ. чл. 269 ДОПК, се определя по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. Ако ищецът основава интереса си от търсената с иска защита на твърдение, че е собственик на вещта, той следва да проведе пълно и главно доказване на правото си на собственост. Ако ответниците твърдят, че собственик на вещта е длъжникът по изпълнението, следва да докажат правата на длъжника, които изключват правото на ищеца. В случая ищецът твърди, че е станал собственик на вещта преди датата на възбраната и описа, извършени от публичния изпълнител, следователно именно той носи доказателствената тежест. В тази насока е представен предварителен договор от 06.12.2007 г. без достоверна дата и свидетелски показания, сочещи единствено, че ищецът е правил ремонт на сградата, която по-късно отдал по наем обратно на собственика. По смисъла на чл. 181 ГПК датата на частния документ не може да се противопостави на едно лице в случай, че е недостоверна, ако това лице черпи права от лицето, подписало документа, и правата, които то черпи, могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. От друга страна наемател може да бъде и лице, което не е собственик на имота, без това да опорочава наемния договор. Освен това от субективна страна М. И. очевидно е считала имота за свой собствен, тъй като го е прехвърлила в патримониума на притежаваното от нея търговско дружество, на което са издадени скица и удостоверение за данъчна оценка.
По тези съображения и предвид съвпадане изводите на двете инстанции въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е поставил въпросите:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и извърши проверка на всички доказателства и доказателствени средства при постановяване на решението си – по този въпрос касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 271/08.02.2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 261/05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. на ВКС, І-во т. о.
В тълкувателния акт, на който касаторът се позовава /както и в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, и в решение № 261/05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. на ВКС, І-во т. о., е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; мотивите на въззивното решение следва да съдържат преценка на всички доказателства по делото, а не избирателно на някои от тях; за да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните; изброяването на събраните по делото доказателства в обстоятелствената част на решението не означава изпълнение на задължението, възложено на съда от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК за преценка на доказателствата по делото. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика, защото в мотивите съм обжалваното решение събраните по делото доказателства не само са изброени, но е извършена и преценка на същите, като са съобразени и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, а след като се е произнесъл по истинността на фактическите твърдения на страните, съдът е посочил кои според него са приложимите в случая материалноправни норми. Както в изложението, така и в касационната жалба касаторът не е посочил кои доказателства въззивният съд не е обсъдил при постановяване на решението си. Ето защо поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
В решение № 271/08.02.2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., е прието, че въззивният съд, когато препраща към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК, не се освобождава от задължението конкретно, точно и ясно да посочи какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; въззивният съд само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение относно всички или конкретно посочени фактически и/или правни изводи и така осъществява своята решаваща дейност; достатъчно е въззивният съд да възпроизведе фактическа констатация и правен извод на първоинстанционния съд, без да повтаря съображенията на първата инстанция, нито сам да излага такива, а само да препрати към тях; ако изводите на въззивната инстанция относно осъществяването или не на релевантен факт, съответно правните му заключения, се разминават с тези на първата инстанция, той няма как хем да посочи различни фактически и правни заключения, хем да препраща към мотивите на първата инстанция. В хипотезата, пред която страните са изправени, въззивният съд е изложил собствени мотиви, не се е ползвал от обосновката в първоинстанционното решение и не е препратил към мотивите на първата инстанция съгласно чл. 272 ГПК. Различието в разглежданите случаи изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. Може ли въззивният съд да се произнесе по оплакване, с което не е сезиран.
За да постави този въпрос, касаторът сочи, че, без да е навел във въззивната си жалба оплакване за разместена от първоинстанционния съд доказателствена тежест, въззивният съд се е произнесъл по такова оплакване. Позовава се на решение № 57/12.03.2012 г. по гр. д. № 212/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., според което от правилото, че при проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, има две изключения, а именно, че съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, и че въззивният съд проверява служебно правилността на обжалваното решение, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото /напр. при поставяне и отменяване на запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца /които не участват като страна по делото/ при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на родените от брака деца и ползването на семейното жилище.
Прегледът на въззивната жалба показва, че действително в нея не е въведено оплакване за неправилно разпределена между страните доказателствена тежест. В обжалваното решение въззивният съд е приел обратното. Въпреки това обаче касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като това произнасяне не е свързано с решаващ за изхода на правния спор между страните извод на въззивния съд. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване може да се допусне по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В случая обуславящо не е съображението във връзка с разпределяне на доказателствената тежест между страните, а това, че преди изтичане на необходимия 10-годишен период давността, започнала да тече от сключването на предварителния договор на 06.12.2007 г., е била прекъсната от извършените от публичния изпълнител действия по принудително изпълнение.
3. Купувачът по предварителен договор, който е заплатил цената и упражнява фактическа власт върху вещта непрекъснато и необезпокоявано в продължение на десетгодишен срок, следва ли да се счита владелец на имота на правно основание, което е годно да го направи собственик;
4. Има ли правно действие изричната клауза в предварителния договор за покупко-продажба, че същият се счита за разписка относно предадената от купувача на продавача сума, представляваща договорената цена, респ. годно доказателствено средство ли е в тази насока;
5. В случай, че продавачът по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имог, след получаване на договорената цена и предаване владението на купувача, извърши разпоредителни действия с предмета на договора, то последните законосъобразни ли са, респ. могат ли да прекъснат давностното владение на купувача.
По тези въпроси се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 520/05.08.2010 г. по гр. д. № 1070/2009 г. на ВКС, І-во г. о., според което купувачът по предварителен договор, който е заплатил цената, владее имота на правно основание, което е годно да го направи собственик, ако упражнява фактическа власт върху вещта непрекъснато и необезпокоявано в продължение на десетгодишен срок, както и на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС в частта, с която са обсъдени елементите от фактическия състав на придобивната давност – обективен и субективен. Касаторът сочи, че в случая в негова полза е изтекла претендираната придобивна давност, тъй като са налице предпоставките и от субективния, и от обективния елемент на предметното й съдържание; че необосновани са изводите на въззивния съд за недоказан налачен момент на владението, тъй като свидетелите са установили закупуване на процесния имот преди повече от десет години, което напълно кореспондира с останалите доказателства по делото и направеното от управителя на първия ответник признание; че необосновани са мотивите към обжалваното решение, че не е доказано плащането на уговорената с предварителния договор цена при условие, че последният има ролята на разписка между страните относно дадените и получени суми. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че така мотивирани, поставените въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване, защото не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК да са свързани с решаващ мотив на въззивния съд за изхода на спора. Както бе посочено при отговора на предходния въпрос, предявеният от касатора иск за собственост е отхвърлен с решаващото съображение за прекъсване на придобивната давност преди изтичане на 10-годишния срок, а не защото не са установени елементите от фактическия състав на придобивния способ, респ. началния момент на владението и няма плащане по сключения предварителен договор. Законосъобразността на извършеното от обещателя по предварителния договор разпореждане в полза на длъжника по изпълнението не е част от предмета на спора, по него въззивният съд не се е произнесъл и не е бил длъжен да го стори, съответно на това разпореждане съдът не е придал характер на действие, което прекъсва давността. Твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС бе обсъдено при отговора на първия въпрос.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и на това основание не може да се допусне касационно обжалване.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК също не е мотивирано, а и не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена отменена или несъществуваща правна норма, въззивното решение да е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика, поради което обжалваното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно и не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1462/18.06.2019 г. по гр. д. № 5195/2018 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: