7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
гр. София, 08.03.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 1914 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Д. от [населено място] срещу решение № 64 от 05.01.2018г. по в.гр.д. № 3629 / 2017г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1268 /25.02.2017г. на Софийски градски съд по гр.д. № 839 /2015г. в частта, в която е отхвърлен предявения от Д. Д. срещу ЗАД „Бул Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди над сумата от 67 500 лева до 100 000 лева.
Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, и поради необоснованост. Счита, че определеното обезщетение не съответства на принципа на справедливост, предвид доказателствата за възрастта на ищцата и на загиналия, на данните за личността на загиналия, за силната връзка между бащата и дъщеря му, за начина, по който ищцата приема загубата, без да се отчетат всички задължителни критерии и факти, че несвоевременната и неочаквана загуба на близък е винаги огромна психическа травма за семейството, без да се отчете установения лимит на отговорността на застрахователя към 2015г. и съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип. Изтъква, че с присъда № 16/20.06.2016г. водачът на увреждащият автомобил е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, като наказателното дело е гледано по реда на съкратено съдебно следствие при признание изцяло на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обосноваващи вината на деликвента. Същевременно, намира за недоказано и съответно за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредите от страна на ищеца, както и приетия от съда обем на съпричиняване в размер на 1/2 за настъпване на вредоносния резултат, изразяващ се в управляване на ППС с животинска тяга без светлинна сигнализация по средата на пътното платно. Касаторът претендира всички деловодни разноски, вкл. адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалбата и по делото, ЗД „БУЛ ИНС” АД счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Безспорно между страните по делото е, че ищцата е наследница на починалия при ПТП от 13.10.2015г. Н. Д., ударен от л.а., управляван от М. И. и застрахован в „Бул Инс” АД. Въз основа на представения по делото протокол за оглед на ПТП от 14.10.2015г. и приетата съдебно-автотехническа експертиза решаващият състав е счел за установено, че на 13.10.2015г. на път I-6 при км 410.6, след разклона за [населено място], общ.Сливен, е управлявано МПС – лек автомобил марка „Пежо 307” на къси светлини от М. И. със скорост от 95км/ч, като по същото време и в същата посока в средата на дясната лента пред лекия автомобил се е движила каруца, чийто водач е бил наследодателят на ищцата. Каруцата е била без светлоотразители и без обозначаващи светлини, което не е позволявало да бъде забелязана. Автомобилът е застигнал каруцата и я е ударил с предната си дясна част в задната лява част и от удара водачът на каруцата е получил увреждания, от които е починал на 14.10.2015г. Като причина за ПТП вещото лице е посочило, че водачът е реагирал на опасността, когато автомобилът е бил на около 38-39 метра преди мястото на удара и е задействал спирачките, като автомобилът е оставил спирачна следа от лявото колело, което е съизмеримо с далечината на осветяване от късите светлини на фаровете, защото каруцата е била без светлоотразители и светлини.
Решаващият състав е определил на основание чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 135 000 лева за неимуществени вреди, след като е взел предвид, че: минималния размер на застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност” е 2 000 000 лева след 11.06.2012г.; минималната заплата за периода 1.07.2015г. до 31.12.2015г. е 380 лева, увеличена до 13.10.2015г. с 22,58 %; съдебната практика, която варира от 80 000 лева до 140 000 лева за обезщетение при смърт; възрастта на починалия е 43 год., а на дъщеря му – 21 год., която е била най-голямото му дете, сред останалите шест; налице е силната връзка между баща и дъщеря, видна от показанията на С. С., от които се установява, че Н. е бил много добър човек, грижел се е за децата си, работел е, най-много е обичал ищцата Д., която тежко е приела смъртта му, прилошавало й е на гробищата, получавала е пристъпи, обича да говори за баща си, плаче за него. Отчетено е още, че Д. живее в Сливен със семейството си, а баща й в [населено място], но е ходел е при нея да й помага, когато му се е обаждала, както и тя е ходила при него. Бащата на Д. е живеел с останалите си деца /7/ и с жена си.
За да приеме 50% съпричиняване при определяне размера на обезщетението, решаващият състав е установил от заключението на вещото лице и от свидетелските показания на М. И., че пострадалият, който е управлявал каруцата, е нарушил разпоредбите на чл.71 ЗДвП и чл.15 ЗДвП, тъй като същата е била без светлоотразители отзад, които при движение през нощта излъчват бяла или жълта добре различима светлина. Фактът, че светлоотразители не са били поставени се доказва от заключението на вещото по автотехническата експертиза, което обяснява реакцията на водача на лекия автомобил от 38-39 метра преди мястото на удара (съгласно оставена спирачна следа от предното ляво колело), съизмерима с далечината на осветяване от късите светлини на фаровете, с това, че каруцата е била без светлоотразители и светлини, с което е изведено в експертизата като втора причина за настъпване на ПТП. Водачът на каруцата е създал опасна ситуация поради движението без тези светлини и движението на каруцата в нарушение на чл.15 ЗДвП в средата на дясната лента, вместо в края й. Според показанията на свидетеля – водач на лекия автомобил, същият е видял каруцата само като силует, без светлини като гласните доказателства ведно с техническите изводи за реакцията на водача с оглед осветяваното разстояние от късите светлини на автомобила, са обусловили извода за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. С оглед очертания механизъм на ПТП е прието, че е налице 50% съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалия.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като обуславящи изхода на спора материалноправните въпроси относно приложението на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице по чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, които въпроси са формулирани по следните начини: „І.1/ Може ли съдът да се мотивира с доказателства, събрани по друго дело – протоколи за разпит от наказателното дело и заключение на АТЕ относно липса на светлоотразители на каруцата, направено въз основа на протокол за разпит на деликвента като обвиняем; допустимо ли е съдът да се позовава на негодни доказателства по делото, свидетелски показания дадени по друго дело, в случая наказателното дело?; І.2/ Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; Игнорирани са протокола за оглед на местопроизшествие и фотоалбум, от които ясно се вижда, че не са останали и описани никакви части от каруцата, върху които следва да има светлоотразители; напълно игнориран е техническия извод за доказана закъсняла реакция на водача на л.а; І.3/ Какви са последиците, ако съдът не е посочил правилната правна норма при сочено нарушение, прието за допуснато от страна на пострадалия и описаното нарушение очевидно не съвпада със сочения от съда законов текст? Допуснато ли е съществено нарушение на процесуалния и материалния закон?; І.4/ Какви са предпоставките за приемане на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и за намаляване на обезщетението за вреди при принос на пострадалия –при липса на категорични доказателства в процеса за действия или бездействия, с които обективно пострадалия да е създал предпоставки за настъпване на увреждането може ли да се приложи съпричиняване? Длъжен ли е ответника да докаже при условие на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата?; І.5/ Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?; І.6/ За да се приеме съпричиняване от пострадалия, достатъчно ли е да се отчете само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата или съдът е длъжен да изследва дали всяко от нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат?; І.7/ Длъжен ли е съдът да съобрази всички обстоятелства по делото, за да прецени конкретния принос на пострадалия, като съпостави поведението на всеки от участниците в ПТП?; І.8/ Само от факта, че няма светлоотразители може ли да се направи извод, че при наличие на такива ПТП нямаше да настъпи, при доказана закъсняла реакция на водача на л.а.?; ІІ.1.1/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; ІІ.1.2/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика –ППВС 4/68г.?; ІІ.1.3/ Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение?; ІІ.1.4/ Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива /отдадено огромно значение на недоказано съпричиняване, а в същото време отдадено незначително внимание на доказателствата относно действително търпените вреди/ води ли до определяне на несправедливо обезщетение?; ІІ.1.5/ За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?; ІІ.2.1/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по –нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2004-2008г./, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Достатъчно ли е формално сочене, че се отчита лимита, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит?; ІІ.2.2/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; ІІ.2.3/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални уславия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимещуствени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?; ІІ.2.4/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постигне все по-пълно компенсиране на вредите?; ІІ.3/ Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?” Позовава се на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, и т. 3 ГПК. Цитира се следната съдебна практика: решение № 55/2009г. по т.д. № 728/2008г. на І т.о. на ВКС, определение № 157/13.02.2012г. по гр.д. № 953/2011г. на ІV г.о. на ВКС, определение № 26/19.01.2009г., решение № 221/2002г. по гр.д. № 677/2001г. на І г.о. на ВКС, решение № 169/2.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 154/31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 97/10.11..02.1968г. по н.д. № 1359/67г. на ІІІ н.о., решение № 322/28.02.1973г. по н.д. № 234/73г. на ІІІ н.д., решение № 407/87г. по н.д. № 365/87г. на ВС, решение № 260/83г. по н.д. № 216/83г. на ВС, решение № 206/12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 159/24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, решение № 58/29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 154/31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на І т.о. на ВКС, решение № 28/9.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 124/11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 28/9.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 88/9.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 27/15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 184/8.11.2011г. по т.д. № 217/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 215/3.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на І т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 131/4.01.2016г. по т.д. № 2592/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 66/3.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 94/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 177/27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 179/29.01.2016г. по т.д. № 2143/2014г. на ВКС, решение № 212/11.01.2018г. по т.д. № 738/2017г. на ВКС, решение от 12.05.2016г. по в.гр.д. № 1098/2016г. на САС, решение № 557/28.03.2016г. по в.гр.д. № 5309/2015г. на САС, решение от 28.06.2007г. по гр.д. № 2877/2006г. на СГС, решение № 70/21.07.2008г. по гр.д. № 2550/2007г. на СГС, решение от 09.02.2010г. по гр.д. № 1570/2009г. на САС, решение от 20.01.2011г. по гр.д. № 4118/2009г. на СГС, решение № 262/2011г. по гр.д. № 919/2010г. на САС, решение от 24.01.2011г. по гр.д. № 683/2010г. на САС. Касаторът навежда и основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Въпроси I.1 и I.2 не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за касационно обжалване, тъй като противно на съдържащите се в тях изгодни за касатора твърдения, изводите на въззивната инстанция не се основават само на избрани от нея доказателства, а на съвкупна преценка на доказателствения материал; не е доказана закъсняла реакция на водача на МПС; решението не е мотивирано на базата на събрани по друго дело доказателства, а на приетата по дело автотехническа експертиза и събраните в него гласни доказателства, като съдът се е позовал на извод на вещото лице, направен въз основа на спирачния път на автомобила и на показанията на разпитания по делото свидетел.
Спрямо въпрос № I.3 също не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. На първо място, не е налице поддържаното от касатора неправилно посочване на правната норма относно допуснатите от водача на каруцата нарушения на правилата за движение по пътищата, а дори такова да беше налице, това не би се отразило на изхода на спора, тъй като решаващият състав конкретно е посочил в какво точно се изразяват двете нарушения на правилата на движение, допуснати от наследодателя на ищцата, които се явяват нарушения по ЗДвП.
Въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за обезвреда, като паричен еквивалент на претърпяните от ищеца неимуществени вреди, несъмнено са значими за крайния изход на делото и обосновават наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Неоснователно е обаче позоваването на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за обезвреда за причинени неимуществени вреди, решаващият състав на въззивния съд не се е отклонил от задължителната практика на касационната инстанция – ППВС №4/23.12.2968г., както и от множество постановени в съответствие със същата решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС, тъй като е съобразил всички значими за делото конкретни обстоятелства, относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищцата морални болки и страдания, като обстойно ги е анализирал в тяхната съвкупност. Не е налице поддържаното от касатора във въпросите му „отчитане на несъществени обстоятелства и игнориране на съществени такива”, съответно неотчитане или ненадлежно такова на застрахователните лимити. С оглед изложеното, въпросите в раздел II не предпоставят допускането на решението до касация.
Въпросите, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, също покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото съдът е приел наличие на съпричиняване от страна на пострадалия и е приложил нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Същевременно обаче, въззивният съд, мотивирайки съпричиняването, е съобразил обстоятелството, че каруцата, с което се е движил пострадалият, не е имало светлоотразителни елементи отзад при движение през нощта, излъчващи бяла или жълта добре различима светлина, и каруцата не се е движила в края на платното, което по същество представляват нарушения на правилата за движение и са в причинна връзка с вредоностния резултат, поради което спрямо въпроси I.4-I.8 също не е налице релевирания допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Наличието на практика на ВКС по приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, в съответствие с която е постановено въззивното решение, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсва промяна на законодателството или на обществените условия, които да налагат промяна на дадените разрешения в практиката на ВКС.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на наведеното основание по чл.280, ал.2, пред. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че поради липсват на твърдяните от касатора основания за допускане на касационния контрол, поради което въззивното решение в обжалваната част не може да бъде допуснато до касация.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 64 от 05.01.2018г. по в.гр.д. № 3629 / 2017г. на Апелативен съд – София, в частта, в която е потвърдено решение № 1268 /25.02.2017г. по гр.д. № 839 /2015г на Софийски градски съд в частта му за отхвърляне на предявения от Д. Д. срещу ЗАД „Бул Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 67 500 лева до 100 000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.