ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 147
София, 13.03.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 124/ 2009 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ”Х” Е. – гр. С. срещу Решение № 77 от 24. Х.2008 г. по гр.д. № 141/ 2008 г. на Старозагорски окръжен, с което е оставено в сила Решение № 126 от 18.І.2008 г. по гр.д. № 895/ 2007 г. на Старозагорски районен съд, с което по иска на ”В” Е. – гр. С. срещу “Х” Е. – гр. С., е признато за установено, че нотариално заверено копие от Протокол № 22/ 5.ІV.2004 г. за разглеждане, оценяване и класиране на предложенията за договаряне, на комисия, определена със Заповед на управителя на “ВиК” Е. – гр. Ст. Загора № ОП – № 71/ 5.І.2004 г., е неистински документ, с оплакване за неправилност и необоснованост на решението. В Изложение по касационна жалба жалбоподателят поддържа, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС, че е налице необходимост да се реши въпросът, който е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като въззивното решение е неправилно и необосновано – нарушен е материалния закон във връзка с неприлагането на чл. 154 ГПК (отм.) и решението е необосновано. Жалбоподателят счита, че съдът е уважил иска, без ищецът да уточни в какво се състои неистинността на документа – ищецът не е оспорил автентичността и съдържанието му – нотариално заверено копие, в която насока сочи съдебната практика – Решение № 1* от 26.VІІ.1999 г. по гр.д. № 286/ 1999 г., Решение № 376 от 13.V.2004 г. по гр.д. № 1659/ 2003 г. и Решение № 310 от 1.VІІ.2005 г. по гр.д. № 316/ 2004 г. Жалбоподателят заключава, че тъй като ищецът не оспорва авторството и съдържанието на документа – неговата истинност, а само доказателствената му стойност, това не може да става с предявения иск, и когато документът е подписан, той доказва лицето, негов издател, както и материализираното в него изявление. В допълнение към изложените касационни основания жалбоподателят сочи съществения процесуален въпрос, разрешен от въззивния съд – за доказателствената сила на частния свидетелству – ващ документ и възможността да се оспори истинността му, поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК и отново подробно развива доводите, съдържащи се в първото Изложение, като сочи допълнително практика на ВКС по този въпрос – Решение № 253 от 1.І.2004 г. по т.д. № 884/ 2003 г. и Решение № 72 от 5.ІV.2004 г. по гр.д. № 2645/ 2002 г.
Ответникът по касационната жалба “В” Е. – гр. С. не изразява становище по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, нито по съществото на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е оставено в сила първоинстанционно решение, с което е уважен установителен иск, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционно- то решение, с което е уважен иск за признаване за установено, че нотариално заверено копие от Протокол № 22/ 5.ІV.2004 г. за разглеждане, оценяване и класиране на предложенията за договаряне, на комисия, определена със Заповед на управителя на “ВиК” Е. – гр. Ст. Загора № ОП-№71/ 5.І.2004 г., е неистински документ. Изложени са съображения, че се касае за частен свидетелствуващ документ, издаден от длъжностни лица, които са в трудовоправни отношения с “ВиК” Е. – гр. Ст. Загора, като от Писмо изх. № 26-С-123/ 14. ХІІ.2006 г. на МРРБ е установено, че на стр.31 в доклад № 93-00-15/ 15. ХІІ.2005 г., е намерен неподписан от председателя и от трима членове на комисията Протокол на комисията № 22/ 5.ІV.2004 г. Съдът не е уважил довода на ответника, че при изготвянето му, е бил подписан Протокол № 22/ 5.ІV.2004 г., с оглед нотариалната заверка от 20.ІХ.2007 г. и е заключил, че съдържащото се в Протокола удостоверително изявление, е невярно, тъй като липсват подписите на лицата, посочени като издатели, и по – късното му подписване, след приключване на процедурата по възлагане на ОП, установено и от гласните доказателства, не го прави автентичен и верен документ, и той не се ползва с доказателствена сила за отразените в него извършени констатации и взети решения.
Жалбоподателят сочи съществения процесуален въпрос, разрешен от въззивния съд – за доказателствената сила на частния свидетелствуващ документ и възможността да се оспори истинността му, за който въпрос поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и че въпросът е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Разрешеният от възивния съд въпрос е съществен, тъй като от него зависи изходът на делото с оглед правилността на изводите, направени от въззивния съд въз основа на събраните доказателства и доводите на страните, и тяхната преценка.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като изложеният въпрос не е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС. За характера на протокол, като частен свидетелстващ документ и възможността да бъде оспорен в производството, в което е представен, съответно да се предяви за установяване неистинността му иск по чл. 97 ал. 3 ГПК (отм.), е постоянна съдебната практика на ВКС, съдържаща се и в посочените от жалбоподателя решения: Решение № 1* от 26.VІІ.1999 г. по гр.д. № 286/ 1999 г., което очевидно се отнася за официален свидетелствуващ документ, Решение № 376 от 13.V.2004 г. по гр.д. № 1659/ 2003 г., в което е прието, че е допустим иск по чл. 97 ал. 3 ГПК (отм.) за установяване неистинността на оспорен частен свидетелствуващ документ (фактура), който се ползва с формална доказателствена сила относно съдържащото се в него изявление и относно авторството, и с материална – когато удостоверява неизгодни за страната факти и Решение № 310 от 1.VІІ.2005 г. по гр.д. № 316/ 2004 г. за правното значение на декларация, изходяща от неучастващо в делото лице и необходимостта то да бъде разпитано като свидетел. Жалбоподателят сочи и Решение № 253 от 1.ІV.2004 г. по т.д. № 884/ 2003 г., в което съдът се е произнесъл за същността на договора, като частен диспозитивен документ, имащ формална доказателствена сила за съдържащото се изявление и авторството, и Решение № 72 от 5.ІV.2004 г. по гр.д. № 2645/ 2002 г. за същността на декларацията, като частен писмен документ, удостоверяващ съдържащото се в нея изявление, и в случая имаща и материална доказателствена сила, тъй като съдържаща неизгодни за страната факти.
От така посочената съдебна практика, която е безспорна и трайно установена, не може да се приеме за основателен доводът на жалбоподателя, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тази практика. Несъстоятелен е доводът на жалбоподателя, че съдът е уважил иска, без ищецът да уточни в какво се състои неистинността на документа, че ищецът не оспорва автентичността и съдържанието му – нотариално заверено копие, и че въз основа на направения от жалбоподателя анализ на данните по делото, се налага изводът, че е налице надлежно подписан от членовете на комисията препис от Протокол № 22/ 5.ІV.2004 г., както и доводът, че формалната доказателствена сила на документа не се отнася за датата, на която е съставен. Обстоятелствата, на които ищецът основава иска по чл. 97 ал. 3 ГПК (отм.), са, че няма решение на комисията за разглеждане, оценяване и класиране на предложенията за договаряне, тъй като преписът от Протокола от 5.ІV.2004 г., поради неподписването му от четири от посочените пет членове на комисията, не удостоверява взетите с него решения, които свои твърдения ищецът основава на констатациите, съдържащи се в Доклада на МРРБ – Доклад на инспектората за неподписване на Протокола и които установява с гласни доказателства. Поради това неоснователно жалбоподателят поддържа, че се касае до разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за доказателствената сила на частните свидетелстващи документи и тяхното оспорване и конкретно – че неправилно съдът е приел, че протоколът, предмет на иска по чл. 97 ал. 3 ГПК (отм.), удостоверявал и датата на издаване.
Сочените от жалбоподателя нарушения, допуснати с обжалваното решение, не са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като решението не е постановено в нарушение на постоянната практика на ВКС по въпроса за частния свидетелстващ документ и неговото оспорване, а съставляват касационни основания по чл. 281 т. 3 ГПК, които не могат да се обсъждат при преценката на основанията за допускане на касационно обжалване. С иска по чл. 97 ал. 3 ГПК (отм.) е оспорен частен писмен документ, поради което са допустими всички доказателства за преценка на основателността на оспорването. При оспорване истинността на частен свидетелстващ документ, какъвто е Протоколът, по изложените от съда съображения и след преценка на събраните доказателства, съгласно чл. 194 ГПК, включително на Доклада на МРРБ и на гласните доказателства, които съдът като инстанция по същество има право да кредитира или не, съдът е приел за установено, че документът е неистински, тъй като не удостоверява факта, за който свидетелства (взетите от комисията решения). Затова е неоснователен доводът на жалбоподателя, че ищецът не е оспорил авторството и съдържанието на частния свидетелстващ документ – неговата истинност, а само доказателствената му стойност, което не можело да стане с предявения иск, както и доводът, че документът е подписан и доказва лицето, негов издател, както и материализираното в него изявление.
Неоснователно е искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По изложения процесуалноправен въпрос има трайно установена съдена практика и не се касае до въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящият случай.
С оглед изложеното не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 77 от 24. Х.2008 г. по т.д. № 141/ 2008 г. на Старозагорски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: