О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1473
София, 23.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4686 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на а. п. в [населено място], чрез прокурор Т. П., против въззивното решение № 1203 от 8 юни 2015 г., постановено по гр.д. № 1114 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г., с което е потвърдено решение № 390 от 19 януари 2015 г., постановено по гр.д. № 16377/2013 г. по описа на районния съд в гр. София в частта му, с която прокуратурата е осъдена да заплати на Ж. И. Й. от [населено място] сумата от 5500 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в следствие на повдигнато обвинение в извършено престъпление, за което Й. е била оправдана, ведно със законната лихва от 13 март 2013 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че решението е необосновано, тъй като въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищцата неимуществени вреди, а присъденото обезщетение е завишено. Подчертава се, че съдът е подценил краткия срок на процесното наказателно производство – три години, от които единадесет месеца са досъдебно производство, с извършени малък брой действия по разследването с участието на ищцата, и оправдаване на ищцата още на първа инстанция. По отношение на ищцата е постановено задържане само за три дни, без наложена постоянна мярка „задържане под стража”, а по-леката „парична гаранция”. Според касатора, по делото няма данни за наличие на причинно-следствена връзка между наказателното дело и твърдените от нея накърняване на доброто име в обществото, влошаване на отношенията със сина й и заболяването й. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответницата Ж. И. Й. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. К. Й., в отговор на касационната жалба излага доводи за неоснователността на жалбата, както и за необосноваване на допускането до касационен контрол на въззивното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд се основал върху оправдаването на ищцата по обвинение в извършено престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, предл. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 2 НК, и е съобразил взетата мярка за процесуална принуда „задържане под стража” за срок от 72 часа. Прието е, че по време на наказателното производство ищцата е търпяла стрес и отчаяние, тревожно очакване за бъдещето, породено от възможността за осъждане. Тъй като искът е счетен за доказан в своето основание, и предвид продължителността на наказателното производство (продължителността му от малко над три години е приета от съда за разумна) и взетите мерки за неотклонение „задържане под стража” и впоследствие „гаранция” от 2000 лева, както и доказаните негативни изживявания, е достигнато до извода за адекватност на присъдения размер на обезщетението от първата инстанция на стойността на засегнатите блага.
К. съд в настоящия си състав приема, че касаторът не е обосновал допускането до касационно обжалване на въззивното решение.
На първо място се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Касаторът сочи, че по този въпрос е нарушена задължителната съдебна практика според т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. По този въпрос касаторът не е посочил изрично кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищцата вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. Ако се приеме, че според изложеното в касационната жалба касаторът твърди подценяване на краткия срок на разследването и липсата на съобразяване на наложените мерки за неотклонение, то проблемът не е разрешен от съда в нарушение на сочената задължителна съдебна практика. И това е така, тъй като съдът изрично е посочил мотивите си за отражението на наложената мярка за неотклонение в началния етап на разследването по отношение на лице, което не е било осъждано и ефектът, който подобна мярка оказва върху такова лице, както и че независимо от разумния срок за приключване на наказателното производство, то се е развило в съдебната си фаза в три инстанции, и то след оправдаването на ищцата от първата инстанция.
На второ място се твърди, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, като даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. По този въпрос не само че касаторът не дава каквито и да е разяснения в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, но не излага съображенията си дори в касационната жалба. При тези обстоятелства не е ясна защитата по смисъла на чл. 6, ал. 2 ГПК, търсена от касатора, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.
Касаторът сочи, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, като даденото от въззивния съд разрешение е счетено за нарушаващо т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Това твърдение не е съобразено с мотивите в обжалваното решение, тъй като съдът изрично е посочил, че търпените от ищцата неимуществени вреди са следствие на поддържане на обвинение в престъпление и наложена мярка за неотклонение, като до този извод е стигнато след преценка на свидетелските показания по делото. Ето защо и този въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Накрая се поддържа, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. За да обоснове твърденията си касаторът сочи три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и две решения на въззивен съд, от които е представено само решение № 270 по в.гр.д. № 407/2013 г., на апелативния съд в [населено място], но без установено влизане в сила, поради което решенията на въззивните съдилища, тъй като представеното не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а другото не е представено, не могат да послужат за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК. Сочените от касатора решения на ВКС, както и неизменната в това отношение практика на ВКС, възприема и преутвърждава обвързващите постановки на ППВС № 4/1968 г. относно съдържанието на понятието „справедливост” – то по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Твърдението, че в сравнително сходни случаи са определяни от съда различни размери на обезщетенията, не взема предвид необходимото съобразяване на съвкупност от обстоятелства, неизчерпателно изброени още в ППВС № 4/1968 г. В процесния случай касаторът нито сочи съвсем сходни случаи, за да се търси противоречие с мотивите на цитираното ППВС относно разноречива практика, а и не сочи по какъв начин конкретното тълкуване на въззивния съд в процесния случай е довел до неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД.
При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на заплатените по договор за правна защита и съдействие 500 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1203 от 8 юни 2015 г., постановено по гр.д. № 1114 по описа на апелативния съд в гр. София за 2015 г.
ОСЪЖДА П. на Р. Б. да заплати на Ж. И. Й., чрез адв. К. Й., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: