О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1477
гр. София, 22.12. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5243 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т (ТД) в [населено място] на Н (НОИ) срещу решение № 906/15.05.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 33/2014 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 4389/15.11.2013 г. по гр. дело № 16341/2012 г. на Пловдивския районен съд, е уважен предявеният от М. И. Х. срещу жалбоподателя и [фирма] – в несъстоятелност, положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК, във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР, като е признато за установено в отношенията между страните, че през периода 01.02.1974 г. – 21.01.1976 г. ищецът е работил по трудов договор в Управление „Т.” – [населено място], на длъжност „зидаро-мазач” – общо 1 година, 7 месеца и 12 дни, което време се зачита за трудов стаж и за такъв при пенсиониране и се включва в общия осигурителен стаж.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание за допускане на касационното обжалване, е изведен процесуалноправен въпрос, свързан единствено с оплакването за недопустимост на въззивното решение, а именно – относно установяване от съда на характера на извършваната работа, длъжността или категорията на положения от лицата труд. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи обжалваното въззивно решение и решение № 322/24.02.2012 г. по въззивно гр. дело № 150/2012 г. на ПОС, като представя последното в препис, но без данни и доказателства то да е влязло в сила.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. И. Х. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да достигне до извода за неоснователност на възражението на жалбоподателя за недопустимост и на първоинстанционното решение поради недопустимост на предявения по делото установителен иск, въззивният съд е приел, че установяването на положен трудов стаж на определена длъжност за определен период от време се извършва именно по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК, във вр. с чл. 1 от ЗУТОССР, поради което решението на районния съд, в което е посочена длъжността „зидаро-мазач”, не е недопустимо.
Горното разрешение, макар и при изключително лаконично изложени съображения в обжалваното решение на окръжния съд, е в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е решение № 254/20.01.2014 г. по гр. дело № 1413/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В него е прието, че ЗУТОССР изрично сочи, че предявяването на искове за установяване на трудов стаж е допустимо и че нормата на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗУТОССР изрично повелява, че в исковата молба следва да се посочи времето на претендирания стаж, продължителността на работния ден за работещите по трудово правоотношение, конкретната длъжност или работа, която е изпълнявана, и начина на заплащане на труда. Прието е, че последните са елементи на самото трудово правоотношение и е невъзможно установяване на продължителността на трудовия стаж без изричното им посочване. Това разрешение се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав, тъй като е израз и на трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК при действието на отменения УУТССР – решение № 538/03.08.2010 г. по гр. дело № 470/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 722/10.01.2011 г. по гр. дело № 259/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 309/20.12.2011 г. по гр. дело № 1672/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а също и – ППВС № 8/26.06.1963 г.
С оглед изложеното – след като обжалваното въззивно решение е съобразено с цитираната задължителна практика на ВКС, с която е уеднаквено разрешаването в практиката на съдилищата на изведения от касатора процесуалноправен въпрос, то е без значение дали същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено от касатора, решение № 322/24.02.2012 г. по въззивно гр. дело № 150/2012 г. на ПОС, още повече, че след като няма доказателства последното да е влязло в сила, то не е годно да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с т. 3 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
От друга страна, основателна е подадената по делото от жалбоподателя, молба с вх. № 15783/03.06.2014 г., с която той моли съда да му бъде възстановена, внесената от него по сметка на ВКС, държавна такса в размер 30 лв., като подържа, че същата е недължима съгласно чл. 84, т. 1 от ГПК. Тази държавна такса е внесена от касатора, съгласно дадени му от въззивния съд, указания за отстраняване на нередовност на касационната жалба. Жалбоподателят е удостоверил внасянето на таксата в размер 30 лв. по сметката на ВКС, като е представил по делото бюджетно платежно нареждане № (лист 3 по делото). Съгласно разпоредбата на чл. 84, т. 1, пр. 2 от ГПК, обаче държавните учреждения се освобождават от заплащане на държавна такса, освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост. В случая жалбоподателят несъмнено е държавно учреждение, поради което е освободен от заплащане на държавна такса по делото, тъй като не е налице и никое от посочените изключения – искът по делото не е такъв за частно държавно вземане или за права върху вещ – частна държавна собственост. Жалбоподателят не дължи държавна такса и на основание чл. 9, ал. 1 от ЗУТОССР, съгласно която разпоредба, по делата за установяване на трудов и осигурителен стаж по същия закон (каквото несъмнено е и настоящото дело) не се събират държавни такси. От изложеното е видно, че внесената по сметка на ВКС държавна такса в размер 30 лв., чието връщане жалбоподателят иска, е недължимо платена. Поради това, същата следва да му бъде върната, като му се преведе по посочената в молбата му банкова сметка.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 906/15.05.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 33/2014 г. на Пловдивския окръжен съд;
ДА СЕ ВЪРНЕ на Т (ТД) в [населено място] на Н (НОИ), внесената от него с бюджетно платежно нареждане № г. по сметка на Върховния касационен съд, държавна такса в размер 30 лв. (тридесет лева), като същата му се преведе по посочената в молбата му с вх. № 15783/03.06.2014 г., банкова сметка.
Определението не подлежи на обжалване.
Препис от определението да се изпрати в счетоводството на ВКС – за изпълнение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.