2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
С., 16.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 512/ 2015 год.
Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Х. Р. И. – от [населено място] срещу Определение от № 2569 от 21.10.2014 г. по ч.гр.д.№ 3748/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Определение от 18.06.2014 г. по гр.д. № 4882/ 2013 г. на СГС, с което е прекратено производството по делото по иска срещу [фирма] – [населено място] за признаване за установено, че в Договор за финансов лизинг №А1174/2008 г. размерът и падежът на лизинговите вноски не са определени по ясен и недвусмислен начин, с оплакване за неправилност. Жалбоподателят излага, че неправилно въззивният съд е посочил, че договорът за лизинг, като диспозитивен документ, може да бъде само автентичен или неавтентичен, но не и верен или неверен, и не е съобразил, че документ може в една част да бъде диспозитивен, а в друга – свидетелстващ, съгласно Р.№ 402/ 17.01.2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. По въпроса: допустим ли е иск по чл.124 ал. 4 изр.1 ГПК за установяване, че договор в частта, която има признаци на свидетелстващ документ – изявление на страните – е неверен документ, ако удостоверява нестанало събитие, жалбоподателят иска да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. В основание чл. 280 ал. 1 т.1 и т. 3 ГПК жалбоподателят иска процесното решение да се отмени изцяло и да се постанови друго, с което да се допусне касационно обжалване на въззивното определение.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва същата, като неоснователна, като сочи кога е налице правен интерес от установителен иск и счита, че за да се извърши проверка на истинността на един документ, той трябва да има материална доказателствена сила, каквато нямат частните документи, в случая договор, затова е недопустим иск за установяване неверността им.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено определение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска, намира, че частната касационна жалба е допустима на основание чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното определение е потвърдено определението за прекратяване на производството по делото по иска за признаване за установено, че в сключения Договор за финансов лизинг, размерът и падежът на лизинговите вноски не са определени по ясен и недвусмислен начин. Съдът е приел, че се касае до иск за установяване на факти, което е недопустимо, като същите са от значение за правата на страните по договора, но установяването им следва да стане в исковия процес по допустими искове за права или правоотношение с източник договора, като дейността по тълкуването на клаузите на договора съдът осъществява с оглед разрешаването на спорните въпроси досежно твърдяни права или правоотношения във връзка със сделката. Съдът е посочил, че са предявени искове за установяване, че договорът не определя по ясен и недвусмислен начин размера и падежа на лизинговите вноски, но следва да се отбележи, че е недопустим и иск за установяване, че договорът е неверен документ, тъй като удостоверява неверни обстоятелства – че общата лизингова стойност и лизинговата вноска са определени в Погасителния план и че лизинговата вноска става изискуема на първо число на съответния месец. Обосновал е, че се касае за диспозитивен документ, който материализира волеизявления на страните и който може да е автентичен или неавтентичен, но не и верен или неверен, затова не може да се приеме, че са допустими искове за установяване истинността на договора.
Искането за допускане на касационно обжалване по въпроса: допустим ли е иск по чл. 124 ал. 4 изр. 1 ГПК за установяване, че договор в частта, която има признаци на свидетелстващ документ – изявление на страните – е неверен документ, ако удостоверява нестанало събитие, е неоснователно. Недопустим е предявеният иск за установяване на факти – че договорът за лизинг, сключен между страните, не определя по ясен и недвусмислен начин размера и падежа на лизинговите вноски, който въпрос може да се разреши при спор на страните за дължимите вноски или за последиците от неизпълняване от лизингополучателя на задължения, поети с договора. Тъй като се касае за частен диспозитивен документ, който материализира волеизявления на страните и който може да е автентичен или неавтентичен, но не и верен или неверен, неоснователно жалбоподателят се позовава на Р.№ 402/ 17.01.2012 г. по гр.д.№ 449/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. относно характера на нотариалния акт за правна сделка, като официален свидетелстващ документ в частта, с в която нотариусът удостоверява извършените пред него изявления на страните, и на частен свидетелстващ документ в частта, с която продавачът е заявил, че е получил цената, какъвто характер договорът за лизинг – изцяло частен диспозитивен документ – няма. За да се извърши проверка на истинността на един документ, той трябва да има материална доказателствена сила, каквато нямат частните документи – в случая договор за лизинг- затова е недопустим иск за установяване неверността му. Несъстоятелен е доводът на жалбоподателя, че поддържаното основание на предявения иск – че размерът и падежът на лизинговите вноски не са определени по ясен и недвусмислен начин в договора – прави договора за лизинг неверен документ, тъй като удостоверявал нестанало събитие.
Жалбоподателят не обосновава по какви съображения счита, че следва да се допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, въпреки което следва да се посочи, че това основание не е налице – изискването на закона е кумулативно: разрешените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по важни правни въпроси е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, а по въпроса за недопустимостта на установителен иск за факти, е налице безпротиворечива съдебна практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение от № 2569 от 21.10.2014 г. по ч.гр.д.№ 3748/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: