О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 17.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1637/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], против решение №2225 от 3.12.2014 г., постановено по в.гр.д. №1872/2014г. по описа на Софийски апелативен съд,10 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основанията за касация по чл.281 т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд в нарушение на правилото по чл.12 ГПК неправилно е приел, че процесният договор съдържа изрично уговорена от страните клауза за заплащане на неустойка. Сочи се, че в обжалваното решение необосновано е приета обвързаност на договора за заем с предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот. Излагат се съображения, че действителната сделка между страните е договор за поръчка, прикрит с процесния договор за заем, което обуславя недействителност на клаузата за договорна лихва, предвидена в привидния договор. Същевременно се поддържа, че не е ангажирана отговорността на касатора за неустойка, тъй като страните са предвидили задължение за неустойка в зависимост от сбъдването на условие, а не поради виновно неизпълнение на договора за заем.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1.„Има ли процесуално задължение съдът при обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, да не приписва на последните съдържание, каквото те нямат?” и 2. „Пораждането на отговорността за заплащане на неустойка в тежест на неизправната страна по договора, предполага ли изрично уговорена неустоечна клауза в договора? Липсата на изрична уговорка за неустойка в договора означава ли, че такава не съществува?”. В изложението се поддържа се, че във връзка с поставените въпроси е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като същите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение №26 от 8.02.2008г. по т.д.№445/2007г. ВКС, ТК, Решение №65 от 16.07.2012г. по т.д.№333/2011г. ВКС, ТК, ІІ т.о. и Решение №496 от 23.06.2010г. по гр.д.№884/2009г. ВКС, ГК, ІV г.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от адвокат Е. К. като пълномощник на ответника по касационната жалба В. В. Н. – гражданин на Руската федерация. В отговора се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди се, че по отношение и на двата поставени от касатора въпроса, съдът е изложил съображения при спазване на правилата по чл.12 и чл.235 ГПК и в съответствие с практиката на ВКС. Претендират се разноски в полза на ответника за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение от 24.01.2014г., постановено по гр.д.№14476/2011г. по описа на СГС, І г.о. 13 с-в, е отхвърлен предявения от В. В. Н. против [фирма] иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата 40 000 евро – неустойка по чл.2.1 от Договор за кредит от 30.06.2010г. Решаващият аргумент на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска се състои в констатацията, че в процесния договор не е уговаряна неустойка между страните по смисъла на чл.92 ал.1 ГПК. В решението е посочено, че страните са уговорили „възнаградителна лихва” за ползването на заема, която се дължи при несбъдване на условието заемателят да се снабди с разрешение за строеж, но не са уговаряли неустойка с присъщите за нея обезпечителна и обезщетителна функции.
С обжалваното решение№2225 от 3.12.2014 г., постановено по в.гр.д. №1872/2014г. по описа на САС, г.о., 10с-в., е отменено изцяло първоинстанционното решение и вместо него е постановено осъждането на [фирма] да заплати на В. В. Н. сумата 40 000 евро, представляваща неустойка по чл.2.1 от Договора за кредит от 30.06.2010г. Видно от мотивите към въззивното решение въззивният състав е приел за установено, че между страните по делото е бил сключен Договор за кредит на 30.06.2010г. и Анекс към него от 25.09.2010г., по силата на които ищецът В. Н. в качеството на заемодател е поел задължението и впоследствие е предоставил на ответника [фирма] на четири вноски заем общо в размер на 174 000 евро. Посочено е, че съгласно договора заемателят е поел задължението да върне сумата в срок от 18 месеца, считано от датата на получаване на втората вноска, като е предвидено,че ако в този срок на дружеството бъде издадено удостоверение за строеж на жилищна сграда в [населено място], местност „С.”, то договорът за кредит ще се трансформира в предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съставляващ приложение към договора за кредит.
Във въззивното решение е отразено, че в процесния договор страните изрично са уговорили, че при неиздаване на посоченото разрешение за строеж, заемополучателят следва да върне предоставената в заем парична сума, както и лихва в размер на 40 000 евро. Посочено е също, че изпълнението на договора за кредит е било обезпечено от заемополучателя с учредената от него в полза на заемодателя на 10.11.2010г. договорна ипотека на недвижим имот като в п.3-ти от нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека е предвидено, че ипотеката ще обезпечи връщането на предоставената в заем парична сума, ведно с уговорената неустойка и законна лихва.
На базата на така установената фактическа обстановка въззивният състав е приел, че отношенията между страните са отношения по договор за заем – чл.240 и чл.241 ЗЗД, като изпълнението на задължението на заемателя е обусловено от сбъдването, респ. несбъдването на предвиденото в договора условие /издаване, респ.неиздаване на разрешение за строеж/. Според съда несбъдването на условието / по делото няма спор, че не е издадено разрешение за строеж/ има значение на правопрекратителен юридически факт за заемното правоотношение, чиито последици са свързани със задължението на заемателя да върне предоставената в заем сума, както и да заплати уговорената неустойка за претърпените от заемодателя вреди, произтичащи от виновното неизпълнение на задължението на [фирма] по снабдяването му с разрешение на строеж.
За да уважи изцяло предявения иск съдът е изложил довода, че обстоятелството, че предвиденото в договора обезщетение в размер на 40 000 евро не е облечено с правния термин „неустойка”, не му отнема признатите от закона обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на неустойката. Аргумент в подкрепа на тезата, че сумата от 40 000 евро представлява договорна неустойка съдът обосновава с действителната воля на страните, за която може да се съди от съдържанието Анекса от 25.09.2010г. и от съдържанието на договора за учредяване на договорна ипотека от 10.11.2010г. В тази връзка съдът акцентира на п.3 от Договора за учредяване на ипотека, където изрично е записано, че ипотекираният имот ще обезпечи задълженията на заемополучателя [фирма] за връщане на заемната сума, ведно с уговорената неустойка и законна лихва при принудителното им събиране.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос: „Има ли процесуално задължение съдът при обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, да не приписва на последните съдържание, каквото те нямат?” не отговаря на характеристиката на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане събраните по делото доказателства. Посоченият по-горе въпрос предпоставя твърдението на касатора, че съдът неправилно е интерпретирал доказателствата по делото, т.е, че изводите на съда са необосновани. Правилността и обосноваността на въззивното решение не могат предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
По отношение на поставения процесуалноправен въпрос не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В цитираните от касатора Решение №65 от 16.07.2012г. по т.д.№333/2011г. ВКС, ТК, ІІ т.о. и Решение №26 от 8.02.2008г. по т.д.№445/2007г. ВКС, ТК, е посочено задължението на съда при тълкуването на договорите да търси действителната обща воля на страните. Именно това е направено от въззивния състав, който е обсъдил всички доказателства по делото, търсейки действителната воля на страните. В тази връзка не може да бъде споделено твърдението на жалбоподателя, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС относно приложението на чл.20 ЗЗД.
Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение и въпросите: „Пораждането на отговорността за заплащане на неустойка в тежест на неизправната страна по договора, предполага ли изрично уговорена неустоечна клауза в договора? Липсата на изрична уговорка за неустойка в договора означава ли, че такава не съществува?”. Посочените въпроси не са от значение за изхода на конкретното дело, за правната воля на съда, обективирана в решението. Това е така, тъй като /правилно или не, което не е въпрос относим за допустимостта на касационното обжалване/ въззивният съд е приел, че страните са уговорили неустойка. Както бе посочено по-горе, тълкувайки договора, съдът е посочил, че според него уговореното обезщетение в размер на 40 000 евро представлява договорна неустойка, дължима от заемателя при несключване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижимия имот, поради неснабдяване на дружеството с разрешение за строеж.
Неотносимо за допускането на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1т.1 ГПК се явява представеното като задължителна практика на ВКС Решение №496 от 23.06.2010г. по гр.д.№884/2009г. ВКС, ГК, ІV г.о. , в което съдът не е признал за неустойка уговорено обезщетение по колективен трудов договор. В настоящия случай, съдът е тълкувал клаузата по т.2.1 от Договора за кредит, предвиждаща „лихва” в размер на 40 000 евро, която клауза не може да бъде приравнена на уговорено обезщетение по К..
На основание чл.81 и чл.78 ал.3 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на В. Н. разноски за касационната инстанция в размер на 1 000 лв. – заплатено от ответника на 8.05.2015г. адвокатско възнаграждение на адвокат Е. К. по договор за правна защита и съдействие за процесуално представителство пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2225 от 3.12.2014г., постановено по в.гр.д. №1872/2014г. по описа на Софийски апелативен съд,10 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк]бл.21 вх.А ет.3 ап.8 да заплати на В. В. Н. – гражданин на Руската федерация, съд.адрес: адв. Е. К. от гр.варна, [улица], ет.2 ап.22 сумата 1 000 лв. /хиляда лева/– разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :