О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
гр. София, 19.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1452 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Т. С., представляван от адв. И. П., срещу решение № 23 от 19.02.2019г. по в.гр.д. № 22/2019г. на Апелативен съд – П., трети граждански състав, с което е потвърдено решение № 338 от 01.10.2018г. по гр.д. № 264/2018г. на Окръжен съд – Хасково и касаторът и „СТАРК 2015” ЕООД са осъдени да заплатят на Й. Г. К., действаща лично и със съгласието на майка си Д. О. Ч., направените във въззивната инстанция разноски в размер на 1000 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е обявен за относително недействителен по отношение на Й. Г. К. окончателният договор за покупко-продажба, обективиран в решение № 76 от 28.07.2016г. по т.д. № 88/2016г. на ОС – Хасково, с който А. Т. С. продава на „СТАРК 2015” ЕООД описаните в решението недвижими имоти.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и материалния закон, както и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е отказал да остави без движение исковата молба въпреки изложените подробно във въззивната жалба аргументи за неконкретизиран предмет на делото. Излага и твърдения за необоснованост на решението поради несъответствие на изводите на въззивния съд със събраните по делото доказателства и поради постановяване на решението в противоречие с чл.135 ЗЗД. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване поради произнасяне от въззивния съд по материалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и поради значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи следните материалноправни въпроси:
1. От кой момент ищцата придобива качеството на кредитор по отношение на касатора – от момента на деликта или от момента на влязлата в сила присъда, установяваща негово ликвидно задължение по отношение на ищцата?
2. Представлява ли увреждащо кредитора действие поведението на касатора, изразяващо се в подписване на запис на заповед и сключване на предварителен договор за покупко-продажба и последващото му неизпълнение с цел да осигури средства за защитата си по наказателния процес?
Ответницата по касация Й. Г. К., действаща лично и със съгласието на майка си Д. О. Ч., не представя отговор на касационната жалба.
„СТАРК 2015” ЕООД – необходим другар на касатора и ответник по предявения иск, не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че са налице всички положителни и отсъстват отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството. Счел е за неоснователно поддържаното във въззивните жалби на ответниците оплакване за допуснати процесуални нарушения във връзка с редовността на исковата молба, като е приел, че същата е била редовна като отговаряща на изискванията на чл.127, ал.1 т. 4 и 5 ГПК, а конкретно – посочено е кое е увреждащото действие и това е окончателният договор за покупко-продажба, обективиран в съдебното решение. С оглед на това е намерил, че е липсвало основание за оставянето й без движение, поради което не е допуснато твърдяното процесуално нарушение. Въззивният съд е счел за неоснователно и поддържаното оплакване във връзка с дадената правна квалификация, като е приел, че възприетата от първоинстанционния съд квалификация е правилна като извършена въз основа на въведените от ищцата твърдения за правно-релевантните факти за спорното право, конкретно твърденията, че вземането на ищцата е възникнало преди увреждащата сделка, поради което не се налага даване на указания на страните за правно-релевантните факти.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателство и е приел за установено от фактическа страна, че с Присъда № 5/06.02.2015г., постановена по НОХД № 521/2013г. по описа на ОС – Хасково ответникът А. С. е признат за виновен и е осъден за това, че на 01.01.2013г. в [населено място] умишлено e умъртвил Г. К. Г., баща на ищцата, и е осъден да заплати на Д. О. Ч. като майка и законен представител на малолетната тогава ищца Й. К. сумата от 100 000лв., представляваща обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, както и сумата от 13 900 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат от лишаване от издръжка, ведно със законната лихва върху всяка от двете суми, считано от 01.01.2013г. до окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 2 000лв. С Решение № 131/25.05.2016г., постановено по ВНОХД № 227/2015г. по описа на АС – Пловдив, присъдата е изменена в гражданско-осъдителната й част, като е увеличен размерът на присъденото в полза на Й. К. обезщетение от 100 000лв. на 120 000лв. С Решение № 216/01.02.2017г., постановено по К. № 924/2016г.по описа на ВКС, решението на Апелативен съд – П. е оставено в сила и на 27.02.2017г. е издаден изпълнителен лист по НОХД № 521/2013г. по описа на ОС – Х. в полза на ищцата Й. К..
Приел е, че на 02.04.2016г. между ответника А. С. /като продавач/ и „Старк 2015“ ЕООД /купувач/, представлявано от бащата на ответника – Т. С., като управител, е сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесните недвижими имоти за сумата 27 000 лв. при запазване на правото на ползване на прехвърлителя върху недвижимия имот в [населено място]. На 16.05.2016г. е предявен от приобретателя иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор за покупко-продажба, по който е образувано т.д. № 88/2016г. по описа на ОС – Хасково, като искът е признат от прехвърлителя А. С. и с Решение № 76/28.07.2016г. по т.д. № 88/2016г. по описа на ОС – Хасково искът е уважен, като решението е постановено при признание на иска на осн. чл.237 ГПК и поради необжалването му е влязло в сила на 19.08.2016г.
Въззивният съд е обсъдил приетото по делото писмо от ЧСИ от юли 2018г. по издадения изпълнителен лист, според което по изпълнителното дело, по което има и присъединени взискатели, не са постъпили доброволно парични суми от длъжника А. С., а са постъпили суми само от проведеното принудително изпълнение : от проведена публична продан на четири ниви – общо сумата 11 831.90лв. и от запор на вземания на длъжника за рента – общо сумата 604.90лв., от които за Й. К. е наредена сума общо в размер на 7 424 лв.
С оглед установените факти въззивният съд е приел за доказани изложените от ищцата твърдения, че се явява кредитор с парично вземане по отношение на ответника А. С. на въведеното от нея основание. Посочил е, че паричното вземане на ищцата е валидно възникнало, ликвидно и изискуемо, като с присъдата в гражданско-осъдителната й част същото е установено по основание и размер и е допуснато принудителното му изпълнение, но същото не е погасено или прекратено. Приел е, че сключеният между ответниците окончателен договор за покупко-продажба с предмет процесните два недвижими имота, обективиран във влязлото в сила на 19.08.2016г. съдебното решение за обявяване за окончателен на сключения между тях предварителен договор за покупко-продажба, е увреждащ за ищцата, тъй като с него се прехвърля правото на собственост на ответника А. С., намалява се имуществото му, което като цяло служи за обезпечение на кредиторите, и по този начин се начин се затруднява удовлетворението им. Счел е, че няма пречка да бъде обявен за относително недействителен спрямо ищцата договор за покупко-продажба между ответниците, който е обективиран в съдебното решение за обявяване за окончателен на сключеният между ответниците предварителен договор за покупко-продажба, в какъвто смисъл е формирана съдебна практика (Решение № 263/21.01.2019г. по гр. д. №1384/2018г. на ВКС, IV г. о.)
Въззивният съд е приел, че в случая е без значение намерението на ответниците за увреждане на ищцата, респективно са неоснователни доводите, че е налице хипотеза на чл.135, ал.3 ЗЗД, тъй като присъденото вземане на ищцата не е възникнало след влизане в сила на присъдата, а с оглед основанието на вземането /непозволено увреждане, което е напълно тъждествено с извършеното от ответника А. С. на 01.01.2013г. престъпление/, следва да се приеме, че същото е възникнало с обратно действие от момента на извършване на престъплението. Изложил е съображения, че презумпцията за невиновност на ответника А. С. в случая е опровергана, тъй като присъдата е влязла в сила, поради което с нея е задължително установено на основание чл.300 ГПК извършването на деянието от ответника на 01.01.2013г., неговата противоправност и вината, а с гражданско-осъдителната й част е присъдено и паричното вземане на ищцата за обезщетение за вреди от престъплението спрямо ответника и е допуснато принудителното му изпълнение.
Предвид това и като е приел, че вземането на ищцата е възникнало преди атакувания като относително недействителен окончателен договор за покупко-продажба, сключен на 19.08.2016г., когато е влязло в сила решението за обявяване за окончателен на сключения между ответниците предварителен договор за покупко-продажба, въззивният съд е намерил за доказана твърдяната от ищцата хипотеза по чл.135, ал.1 ЗЗД, в която е без значение дали увреждащото действие е било предназначено от длъжника и третото лице да увредят ищцата. По тези съображения въззивният съд е счел за неотносими твърденията на ответниците за липсата на намерение за увреждане на ищцата и за предназначението на извършената от тях поредица от сделки, както и представеното в тази връзка копие от запис на заповед от 28.11.2015г. с падеж 01.04.2016г. и поисканите гласни доказателства за установяване на твърденията на ответниците, че извършената от тях поредица от сделки била породена не от намерение да се увреди ищцата, а да се обезпечи и осигури необходимостта от финансови средства за защита по наказателното дело на ответника А. С..
Въззивният съд е счел за доказано и наличието на последната кумулативна предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, а именно знание за увреждането. Изложил е съображения, че ответникът – длъжник винаги знае за увреждането, когато вземането на ищеца е възникнало преди това, какъвто е настоящият случай. По отношение на ответното дружество и наличието на знание за увреждането е приел, че същото следва да се преценява спрямо неговия управител, като в случая на общо основание е приложима законовата оборима презумпция, установена в разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД, тъй като управителят на ответното дружество е баща на ответника А. С.. Посочил е, че оборването на презумпцията за знание е в доказателствена тежест на ответниците, които следва да проведат пълно насрещно доказване.
По въпроса към кой момент следва да се преценява знанието на купувача за увреждането на кредитора въззивният съд е приел, че това е моментът на сключване на предварителния договор. Приел е, че при анализ на събраните доказателства се явява недоказано, че към посочения момент управителят на ответното дружество не е знаел обстоятелствата, от които произтича вземането на ищцата. Посочил е, че ответниците не са заявили доказателствени искания за допускане на гласни доказателства за релевантните обстоятелства за оборване на знанието на управителя на ответното дружество за увреждането на ищцата, а поисканите гласни доказателства са били за други обстоятелства, които не са релевантни за спора. Изложил е съображения, че с оглед твърденията на ответниците за връзка на правоотношенията между тях със задължения на ответника А. С. за разходи за адвокатско възнаграждение по воденото срещу него наказателно производство и представеното от тях копие от договор за правна защита и съдействие за извършването от този ответник на такива разходи за адвокатско възнаграждение, следва да се приеме за установено, че към момента на сключване на предварителния договор управителят на ответното дружество е знаел за воденото срещу ответника С. наказателно производство. Позовал се е на установените по делото обстоятелства, че в образуваното досъдебно производство, веднага след извършване на престъплението от А. С., с участието на неговия баща Т. С., който тогава е живеел заедно със сина си в един апартамент, са извършени процесуално-следствени действия, обективирани в протоколите за претърсване и изземване, както и Т. С. е разпитван като свидетел в досъдебното производство. Въз основа на това въззивният съд е достигнал до извод, че още в самото начало на 2013г., което е повече от три години преди сключване на предварителния договор, управителят на ответното дружество – Т. С., е знаел за обстоятелствата, във връзка с които е образувано и водено досъдебното производство срещу сина му. Взел е предвид, че ответното дружество, с капитал в размер на 50лв., който е изцяло собственост на бащата на ответника, е регистрирано на 05.11.2015г. или само 5 месеца преди сключване на предварителния договор, както и че предварителният договор между ответниците е сключен, когато наказателното производство е било на много напреднал етап, като към този момент срещу ответника А. С. е била постановена на 06.02.2015г. осъдителната присъда на първа инстанция, и по-малко от 2 месеца преди постановяване на решението на наказателния въззивен съд от 25.05.2016г.. Съобразил е също, че решението за обявяване на предварителния договор между ответниците за окончателен е постановено по предявен иск от ответното дружество, при признание на иска от ответника – длъжника А. С., и решението не е било обжалвано.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Изложените в касационната жалба твърдения за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради постановяване на обжалваното решение по нередовна искова молба са относими към преценката за допустимостта на въззивното решение. Тези твърдения са неоснователни, тъй като исковата молба не страда от сочените от касатора недостатъци. В исковата молба се съдържат твърдения, че ищцата е кредитор на ответника А. С. на основание извършен от него деликт и че след възникване на вземането й същият е сключил договор – предварителен договор, обявен за окончателен със съдебно решение по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД, което е довело до намаляване на имуществото му, както и е ясно формулирано искане за обявяване за относително недействителна по отношение на ищцата на извършената покупко-продажба на недвижимите имоти. Поради това настоящият състав за неоснователни доводите на касатора за произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба.
Първият формулиран от касатора материалноправен въпрос, отнасящ се до момента на възникване на вземането за вреди от непозволено увреждане, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика – ТР № 5 от 05.04.2006г. по т.д. № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС, съгласно мотивната част на която, с оглед ясната разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца и от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Прието е, че в повечето случаи деецът е известен, като не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, че вземането на ищцата е възникнало от момента на извършване на престъплението, а не след влизане в сила на присъдата. Поради това не е налице твърдяното от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият материалноправен въпрос в частта му, касаеща подписан от касатора запис на заповед, не е обуславящ изхода на дело с оглед предмета на делото и решаващите мотиви на въззивния съд. В останалата му част въпросът е релевантен, но по отношение на него не е осъществено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според формираната постоянна практика на ВКС – решение № 18 от 04.02.2015г. по гр.д. № 3369/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 407 от 29.12.2014г. по гр.д. № 2301/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 48 от 21.02.2014г. по гр.д. № 4321/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др., увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Съгласно чл.133 ЗЗД цялото длъжниково имущество служи за обезпечение вземането на кредитора и той разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори – с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова, поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му, е увреждащо кредитора. Въззивният съд се е произнесъ в съответствие с така формирана практика, като е приел, че сключеният между ответниците окончателен договор за покупко-продажба с предмет процесните два недвижими имота, обективиран във влязлото в сила на 19.08.2016г. съдебното решение за обявяване за окончателен на сключения между тях предварителен договор за покупко-продажба, е увреждащ за ищцата, тъй като с него се прехвърля правото на собственост на ответника А. С., намалява се имуществото му, което като цяло служи за обезпечение на кредиторите, и по този начин се начин затруднява удовлетворението им.
Наличието на формирана постоянна практика на ВКС по поставените материалноправни въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва необходимостта от допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23 от 19.02.2019г. по в.гр.д. № 22/2019г. на Апелативен съд – П., трети граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: