1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 20.03.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 7332/ 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 30.11.2012 г. по гр.д.№ 16651/ 2007г. на Софийски районен съд, 51 състав, оставено в сила с решение от 7.07. 2014 г. по гр.д.№ 2075/ 2013 г. на Софийски градски съд са отхвърлени исковете на [фирма] за признаването му за собственик на основание давностно владение на част от ПИ с идентификатор 68134.1932.1472 с площ 1648 кв.м., заедно с построените в имота две халета и временна постройка, находящи се в [населено място], [улица], както и за предаване владението на тези имоти.
Ищецът е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като поддържа, че то е недопустимо, а по същество и неправилно поради необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли касационната жалба да се допусне до разглеждане служебно- по твърдението за недопустимост на решението, както и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите 1. Може ли съдът да се произнася служебно по института на придобивната давност при липса на възражение от другата страна за определен период от време, за който страните в процеса са приели за безспорно, че е упражнявано спокойно владение с намерение за своене без прекъсване? 2. Следва ли съдът да зачете факта на придобивната давност, текла непрекъснато в хода на производството или е длъжен да изследва само фактите, настъпили до завеждане на исковата молба? и 3. Предприетите от собственика по силата на чл.108 ЗС действия спрямо трети лица за защита на вещното право имат ли значение спрямо самия владелец и водят ли до прекъсване на владението съгласно чл.116 ЗЗД? Касаторът твърди, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на р.№ 480/ 1.12.2010 г. по гр.д.№ 803/ 2009г, ІІ г.о., р.№ 280/ 24.10.2011 г. по гр.д.№ 344/ 2011 г., ІІ г.о. и опр.№ 675/ 24.06.2011 г. по гр.д.№ 344/2011 г., ІІ г.о.
Ответниците оспорват жалбата поради липсата на предпоставки за допускането й до разглеждане, както и като неоснователна по съществото на оплакванията.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Спорът по делото е за собствеността на имот, който е бил обект както на реституция, така и на приватизация. С влязло в сила решение по гр.д.№478/2000 г., постановено между настоящите ответници- /физически лица, позоваващи се на реституция/ и [фирма] е прието, че последното дружество не е собственик на процесните имоти и е осъдено да ги предаде на ищците. Настоящият ищец и касатор е придобил имота като апортна вноска от „Т.- Т.” по време на висящността на горното делото, поради което и по силата на чл.121, ал.3 ГПК /отм./ е обвързван от решението и по тази причина обосновава твърдението си за собственост на основание изтекла кратката придобивна давност с начална дата 13.12.2000г ., евентуално с изтичане на десегодишна придобивна давност, считано от 13.12.2000 г. до отстраняването му от имота на 05.05.2011 г. С определение на съда по чл.109, ал.4 ГПК / отм./ е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е владял имота като свой за периода от 13.12. 2000 г. до 23.09.2009 г. За да отхвърли иска, въпреки така установения безспорен период на владение, въззивният съд е приел, че до 25.01.2002 г., респ.до 18.04.2003 г./ когато влизат в сила двете части от решението по гр.д.№ 478/ 2000 г./, давност не е текла поради наличието на висящ процес- чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД, респ.с уважаване на иска е била прекъсната, като тези последици обвързват и ищеца като частен правоприемник на ответника по гр.д.№478/2000 г. Нова придобивна давност започва да тече след 18.04.2003 г., но на 27.05. 2003 г. отново е прекъсната с образуването на изп.д.№ 4378/ 2003г. за привеждане в изпълнение на решението по гр.д.№ 478/ 2000г. относно предаване владението на дворното място и премахване на сградите. В случая прекъсването на давността е на основание чл.116 б.”в” ЗЗД. Прието е, че считано от 27. 05.2003 г. до завеждане на исковата молба по настоящото дело- 20.07.2007г., не са изтекли пет години, колкото е необходимият срок за придобиване на имота по давност като добросъвестен владелец. Същевременно е отречено и качеството на касатора на добросъвестен владелец, тъй като от установените по делото обстоятелства е направен извод, че той е знаел за висящия спор за собственост по гр.д.№ 478/ 2000 г., а с оглед изхода по това дело- и че придобива от несобственик. С оглед спирането на придобивната давност по време на изпълнителния процес е прието, че касаторът не би могъл да придобие имота и като обикновен владелец, тъй като не е изтекъл необходимият десетгодишен срок на владение, който съдът изчислява също към момента на предявяване на исковата молба по настоящото дело.
С оглед на тези данни следва да се приеме, че поставените от касатора правни въпроси не могат да обусловят допустимост на касационното обжалване.
Първият въпрос засяга периода от 13.12. 2000 г. до 23.09.2009 г., за който е безспорно, че касаторът е бил във владение на имота. Според касатора за този период от времe при наличие на признание от другата страна, съдът не може служебно да приеме, че има прекъсване на придобивната давност, както е станало в настоящия случай. Въпросът има отношение към характера на разпоредбите, които уреждат основанията за спиране и прекъсване на давността, като в правната теория и съдебната практика се приема, че това са императивни правни норми, които при наличието на предпоставките, уредени в закона, съдът е длъжен да приложи, независимо дали заинтересованата страна се позовава на тях. В този смисъл са напр. р. № 392 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2010 г., I г. о., р. № 72 от 8.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 17/2009 г., I т. о., р. № 123 от 7.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 776/2010 г., I т. о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, като решението на въззивния съд е съобразено с тази практика. Освен това спирането и прекъсването на давностните срокове на основанията по чл.115 и 116 ЗЗД са правни явления, които настъпват и без да е налице прекъсване на фактическата власт върху имота, така че поставеният правен въпрос не и от значение за крайния изход на спора.
Вторият правен въпрос е за това към кой момент се преценява дали е изтекла придобивната давност- към момента на завеждане на делото или такава тече и по време на процеса? Въпросът има практическо значение за случаите, когато искът за собственост е предявен от владелец, който се позовава на придобивна давност. Според касатора този въпрос е решен от въззивния съд в противорчие с р.№ 280/ 24.10.2011 г. по гр.д.№ 344/ 2011 г., ІІ г.о. При съпоставката между двете решения е видно, че по тях са разрешени различни правни въпроси, поради което позоваването на цитираната практика не може да обоснове допустимост на касационното обжалване. Р.№ 280/ 2011 г. е постановено по въпроса отразява ли се по някакъв начин върху анимуса на владението самото съзнаване от страна на владелеца, че друг правен субект разполага с титул за собственост върху част от владяния имот, какъвто въпрос по настоящото дело не стои. Относимо към поставения въпрос е решение № 99 от 10.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 681/2012 г., I г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което се посочва, че прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на придобивна давност, а не обратното, тъй като ищецът не може да прекъсне собствената си придобивна давност. Тази давност може да бъде прекъсната с насрещен иск на собственика на вещта.
От изложеното е видно, че решението на въззивния съд противоречи на тази съществуваща задължителна съдебна практика, тъй като съдът не зачита придобивната давност, текла по време на процеса, въпреки че отстраняването на касатора от имота е станало на 5.05.2011 г.- т.е. при висящност на настоящото дело. Тези съображения на въззивния съд обаче не са били решаващи за изхода на спора, както е разяснено в ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съдът въобще не е обсъждал въпроса дали да зачита владението, осъществявано след предявяване на исковата молба, но дори и да беше съобразил този факт и за посочения период от време, също следваше да се приеме, че давността не е текла поради наличието на висящото изпълнително дело. Следователно поставеният правен въпрос не отговаря на изискванията да е бил определящ за крайния изход на делото и затова не обосновава допустимост на касационното обжалване.
Третият въпрос е свързан с това, дали изпълнителните действия по изп.д.№478/ 2000 г. са прекъснали придобивната давност, на която се позовава касаторът, след като той не е длъжник по изпълнението. По този въпрос касаторът поддържа, че има противоречие с р.№ 401/12.01.2012 г. по гр.д.№ 895/ 2010 г. Въпросът не е зададен коректно и не държи сметка на фактите по делото. Касаторът е трето лице за изпълнителния процес, но той е обвързан от решението, което се изпълнява, тъй като е придобил спорното право, респ.владението на имота, по време на процеса и това право е идентично с правото на длъжника. Срещу такова трето лице законът позволява да се извърши въвод във владение- чл.417 ГПК /отм./ и чл.523 и сл. от действащия ГПК и то може да се защити само ако се позове на право, което не е тъждествено с правото на длъжника по изпълнението. Именно затова касаторът се е позовал на придобивна давност, започнала да тече след влизане в сила на решението по гр.д.№478/ 2000 г., но поради изложените по-горе съображения относно спирането и прекъсването на давността, това придобивно основание не е осъществено. Не е налице и твърдяното противоречие с р.№ 401/12.01.2012 г. по гр.д.№ 895/ 2010 г., тъй като то разглежда въпроса за спиране на придобивната давност, а не за правата на третото лице, заварено в имота . По съображения, че касаторът не е трето лице по смисъла на чл.416 ГПК / отм/. е приет за недопустим и предявеният от него отрицателен установителен иск относно собствеността на процесните имоти, видно от приложеното определение № 176/8.06.2007 г. по ч.гр.д.№ 507/ 2007г. на ВКС, ІІ г.о.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на жалбата до разглеждане, поради което и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 7.07. 2014 г. по гр.д.№ 2075/ 2013 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ-г състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: