О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
Гр.С., 28.02.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети февруари през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3425 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.2261/5.04.17 по г.д.№.15341/16 на Софийски градски съд, ІVБс. – с което е потвърдено реш.№.5064/21.04.16 по г.д.№.64900/14 на СРС, 69с., за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ.
Ответната страна С. Д. Т. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, че визираното в заповедта за уволнение основание за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата /чл.328 ал.1 т.2 КТ „съкращение в щата”/ е съществувало към момента на прекратяване, както и че не е било необходимо извършване на подбор. Посочил е, че установяването на горните обстоятелства е в тежест на ответника и той не е ангажирал такива доказателства. Приложените в тази връзка заповеди и други документи са представени след изтичане на срока за отговор и срока по чл.312 ГПК – поради което и правилно районният съд е отказал да ги приеме. В случая производството се развива по реда на глава 25/Бързо производство/, преклузията за възраженията и оспорванията настъпва със срока за отговор, а за доказателствените искания – в срока по чл.312 ГПК – а не в първото по делото заседание. Доказателствени искания се уважават тогава, когато е направено твърдения за факти от страната по делото. Доказателствено искане без да се наведе твърдения за факт, който ще се установява, е неоснователно. В случая ответникът в срока за отговор не е навел твърдения за факти, не е изразил и становище по искането. Становище по исковете и доказателствени искания е изразил и направил за първи път в пръвото съдебно заседание и след приключването му. По делото е установено, че всички съобщения до ответника по делото са били изпращани на адреса му на управление и са се връщали с отбелязване, че той го е напуснал. Ответникът не е оспорил тези съобщения пред районния съд – независимо от това, че още в първото съдебно заседание е бил представляван от упълномощен адвокат. В съдебното заседание не е оспорил редовността на уведомяването му за открито съдебно заседание, а то отново е било прието от СРС за редовно по чл.50 ал.2 ГПК. В същото съдебно заседание ответникът е заявил и, че не оспорва доклада и определението за насрочване на делото – а с последното съдът е приел, че в предоставения срок отговор на исковата молба не е депозиран. Действително, районният съд едва в последното съдебно заседание е отказал да приеме документите, представени от ответника с молбите от 11.02.16 и 14.03.16. Дори и в този момент, обаче, той не е оспорил верността на съобщенията, оформени с отбелязване, че е напуснал адреса. Съобщенията до страните по делото са официални удостоверителни документи, обвързващи съда с материална доказателствена сила за удостоверените с тях обстоятелства. В тежест на оспорващата ги страна е да установи неистинността им. Това оспорване следва да се направи своевременно – т.е. незабавно след узнаването за така оформените документи. В случая съобщенията до ответника от външна страна са били оформени съобразно изискванията на ГПК. За тях той е узнал най-късно в първото съдебно заседание – и това е бил момента, в който е следвало да бъдат оспорени и да се направят доказателствени искания за установяване основателността на това оспорване. Изрични мотиви за редовността на уведомяването на ответника за исковата молба и за насроченото съдебно заседание са изложени от районния съд и в последното проведено пред СРС открито съдебно заседание – но и в този момент ответникът не е оспорил верността на оформените до него съобщения. По делото не е установено, че в някой момент в производството пред СРС ответникът е оспорил верността на оформените до него съобщения и доводите му в обратния смисъл са неоснователни. Тези оспорвания, както и доказателствените искания за установяване на основателността им, е следвало да се направят пред районния съд – защото в този момент ответникът е знаел за така оформените съобщения и за изводите на СРС на основание на тях. Това, обаче, не е било направено – поради което и оспорването и исканията във връзка с него, изложени едва във въззивната жалба, са преклудирани. Ответникът не е оспорил редовното си призоваване за първото открито съдебно заседание, не оспорва, че от 11.02.16 е бил редовно уведомен за производството пред СРС – но въпреки това едва на 14.03.16 представя писмени доказателства за упълномощаване от управителя на лицето, подписало документите, представени на 11.02.16, както и изявления за потвърждаване действията на пълномощника. Ответникът е признал, че представените на 11.02.16 документи не носят подпис на управителя му, но искания за установяване на валидно упълномощаване, потвърждаване на дейстивята на пълномощника, са направени едва на 14.03.16 – т.е. много след като сроковете за отговор и искания са изтекли. При тези обстоятелства съдът е приел, че към момента на уволнението не е било налице реално съкращение – и исковете са основателни.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
В изложението на касационните основания касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Във връзка с първото основание не формулира изрични въпроси; като такива от значение за точното приложение на закона и развитието на правото сочи следните: 1.”Дали възражението на ответника за неправилно прилагане на чл.50 ал.2 ГПК и възражението му за ненадлежно уведомяване по отношение на исковата молба и доклада по делото се преклудират още на първото по делото заседание?”; 2. „Дали жалбоподателят във въззивната жалба може за първи път да направи възражението по отношение прилагането на чл.50 ал.2 ГПК и възражение срещу ненадлежно уведомяване на исковата молба и доклада по делото, съответно да поиска събиране на доказателства в тази връзка?”; 3.”След като първоинстанционният съд се е произнесъл с определение за недопускане на представените от ответника доказателстваедва на последното по делото съдебно заседание, дали жалбоподателят във въззивната жалба може за първи път да направи възражение по отношение прилагането на чл.50 ал.2 ГПК?”; 4.”Счита ли се за възражение срещу прилагането на чл.50 ал.2 ГПК, ако ответникът е уведомил първоинстанционния съд, че не е получавал искова молба и доклада по делото, а е узнал за делото случайно след проверка в електронните регистри на Софийски районен съд?”.
Настоящата инстанция намира, че основанията на чл.280 ал.1 ГПК за
допускане на касационно обжалване не са налице.
К. се позовава на хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК без да посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид.
Не е налице и основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. С изведените въпроси касаторът се стреми да постави проблема за срока, в който би могло да се оспори прието от съда за редовно призоваване при условията на чл.50 ал.2 ГПК. В практиката трайно се приема, че евентуално оспорване, вкл. на писмени документи – каквито съставляват надлежно оформени призовки – следва да се извърши считано от момента, в който страната е запозната с тях, респективно в съответен срок от тогава. В уредбата относно оспорването истинността на документи /чл.193 ГПК/ е предвидено, че това би могло да стане най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен, а когато документът е представен в съдебно заседание – най-късно до края на заседанието. От същия принцип се изхожда и като се приема например, че срокът за оспорване поради прекомерност на присъден с определение по чл.288 ГПК адвокатски хонорар тече от узнаването за присъждането – т.е. от обявяването на определението. В случая по делото е безспорно, че още в първото съдебно заседание ответникът е бил представляван от процесуален представител адвокат, който е бил уведомен от съда за начина, по който е прието, че представляваната от него страна е била редовно призована – по реда на чл.50 ал.2 ГПК – като следователно към този момент най-късно е узнал и за съответно оформените призовки, обосновали приложимостта на чл.50 ал.2 ГПК; с такива мотиви е било отказано и последващото приемане на писмени доказателства – като в нито един момент пред първоинстанционния съд – вкл. до приключване разглеждането на делото, оспорване на призоваването не е било извършено. Твърдения за неполучаване на искова молба и случайно узнаване за делото не се съдържат в протоколите от съдебните заседания /не е искано и поправянето им по реда на чл.151 ГПК/ – като за пръв път са релевирани във въззивната жалба. Отделно от това същите не могат да се приемат за редовно оспорване на начина на призоваване – доколкото чл.50 ал.2 ГПК не предполага действително уведомяване, а създава фикция за редовно призоваване – при наличие на визираните в разпоредбата предпоставки. При това положение приетото от въззивния съд – който е обсъдил поставените въпроси, не се отклонява от трайната практика на съдилищата, респективно не се касае и до хипотеза на неясни разпоредби. Отделно от изложеното, въззивната инстанция е посочила и допълнителни мотиви относно представянето на писмени доказателства и след първото съдебно заседание – с които на самостоятелно основание приема, че се касае за несвоевременно заявени доказателства, които не биха могли да бъдат обсъждани, за да може да се приеме, че ответникът се е справил с възложената му тежест на доказване и е установил, че уволнението е законосъобразно. При тези обстоятелства поставените въпроси не биха могли да обосноват допускане на касационно обжалване на атакуваното решение.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.2261/5.04.17 по г.д.№.15341/16 на Софийски градски съд, ІVБс.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: