7
определение по гр.д.№ 3886 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София, 28.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3886 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. И., В. П. И., П. М. И. и Д. Д. И. срещу решение от 01.06.2018 г. по в.гр.д.№ 120 от 2018 г. на Окръжен съд- Монтана, с което е потвърдено решение № 83 от 15.02.2018 г. по гр.д.№ 2050 от 2017 г. на Районен съд- Монтана в частта по предявения от Н. Г. Д. против И. М. И., В. П. И., П. М. И. и Д. Д. И. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик по наследство на 1/4 идеална част от поземлен имот с идентификатор ….. по кадастралната карта на [населено място], общ.Ч., обл.М., одобрена със заповед РД-18-80 от 26.08.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ по скица 1 115 кв.м., с трайно предназначение на територията- урбанизирана, начин на трайно ползване- ниско застрояване (до 10 м.), при съседи: имоти № ….. , № ….. , № ….. , № …… и № …… и е отменено първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен издаденият в полза на ответниците констативен нотариален акт № …., том ….., рег.№ ….., нот.д № ….. от 2012 г. за размера над 1/4 ид.ч. от процесния имот.
В касационната жалба се твърди, че решението на Окръжен съд-Монтана е недопустимо, като постановено при липса на правен интерес от предявяване на установителен иск, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с представена от касаторите практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 101 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 853 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 556 от 10.01.2011 г. по гр.д.№ 1019 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 1 от 05.03.2015 г. по гр.д. № 5078 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о, определение № 1267 от 08.12.2010 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. по следните посочени от касаторите и доуточнени от ВКС въпроси:
1. Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички доказателства, отнасящи се до правно значимите за основателността на исковете факти, с излагане на правни изводи, с изричното посочване въз основа на какви доказателства ги е направил ?
2. Придобива ли владелецът право на собственост върху имота, когато владението не е получено от друго лице, но е упражнявана постоянна фактическа власт върху имота при бездействието на действителния собственик в предвидения в закона срок ?
3. Достатъчно ли е изтичането на предвидения в закона 10 годишен срок на владение, за да се придобие правото на собственост от владелеца или е необходимо и същият да се позове на владението си чрез предявяване на иск или възражение по предявен срещу него иск за собственост ?
4. Необходимо ли е за придобиване на имот по давност владението да е несъмнително и явно, тоест намерението на владелците да своят вещта за себе си да е противопоставено на собствениците и да бъде упражнявано така, че всеки заинтересован да може да научи за него ?
5. Ползва ли се констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, с обвързваща материална доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост ?
Претендира се допускане на касационното обжалване и на основание чл.280, ал.2 ГПК /поради очевидна неправилност на решението/ с аргумент, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд, при изграждане на своите фактически и правни изводи, се е позовал на част от събраните доказателства, а друга част неправилно е интерпретирал.
В писмен отговор от 13.08.2018 г. ответницата по жалбата Н. Г. Д. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Монтана да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови решението си за уважаване на предявения от ищцата Н. Г. Д. установителен иск за собственост върху 1/4 ид.ч. от процесния имот, въззивният съд е приел, че за ищцата е налице правен интерес да предяви положителен установителен иск за собственост срещу ответниците, които чрез снабдяването си с констативен нотариален акт за собственост на целия имот оспорват нейното право. Искът е допустим, макар и имотът да е във владение на трето лице, защото със силата на пресъдено нещо на решението по това дело ще се сложи край на правния спор между страните, предизвикан от ответниците чрез снабдяването им с констативния нотариален акт за собственост.
По съществото на спора съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците за придобиване на имота по давност. Установено е по делото, че имотът е съсобствен между страните, като съсобствеността произтича от наследяване на Н. С. Ц., починала на 25.04.1956 г. /баба на ищцата Н. Г. Д. и прабаба на ответниците П. М. И. и И. М. И./. Поради това е прието, че доколкото ответниците са установили фактическа власт върху имот, те са били владелци на притежаваните от тях идеални части от имота и държатели на идеалните части на останалите наследници.
Въззивният съд е намерил, че от представените по делото доказателства не е доказано ответниците да са владяли имота през необходимия за придобиването му по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок. Всички свидетели по делото били категорични, че имотът се е ползвал съвместно от страните, първоначално от техните праводатели /синовете на наследодателката: Г. И. И.- наследодател на ищцата Н. Д. и К. И. И.- наследодател на ответниците П. М. и И. М./, а после и от тях, а ответниците не са извършили действия, които по недвусмислен начин да демонстриран намерението им да владеят имота изцяло за себе си и не са довели такива действия до знанието на ищцата.
I. Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение нe e налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на това решение:
1. Поставеният от касаторите първи правен въпрос /длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички доказателства, отнасящи се до правно значимите за основателността на исковете факти, с излагане на правни изводи, с изричното посочване въз основа на какви доказателства ги е направил/, макар и обуславящ, не е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и посочените от касаторите решения на ВКС. В тези решения ВКС приема, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на събраните по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое от доказателствата се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. В тази връзка, съдът е длъжен да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Проверката за правилността на първонстанционното решение се ограничава до релевираните във въззивната жалба пороци, освен когато следва да се приложи императивна матриалноправна норма или когато съдът служебно следи за интересите на някоя от страните по делото.
Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по релевираните от страните пред него и през първа инстанция факти, обсъдил е събраните доказателства и изложените във въззивната жалба и отговора оплаквания за неправилност на първоинстационното решение. Изложени са мотиви защо е налице правен интерес от търсената от ищцата защита с предявения установителен иск и защо в случая същият се явява допустим. Обсъдени са показанията на всички разпитани по делото свидетели, както на ищцата, така и на ответниците, като са изложени съображения защо съдът не кредитира част от тях. В този смисъл съдът е изпълнил задължението си за изясняване на фактическата страна на спора и се е произнесъл по него в рамките на предявените във въззивната жалба доводи за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение.
2,3,4. По поставените втори, трети и четвърти въпроси също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и задължителната практика на ВКС. Напълно в съответствие с нея /с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/ въззивният съд е приел и се е произнесъл по направеното от ответниците възражение за давност, а не се е позовал служебно на давността. В съответствие със задължителната практика /Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълкт.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/ е прието, че когато по делото е установено, че съсобствен имот се ползва съвместно от наследниците, периодът на това съвместно владение не може да се зачете като период, през който само един от наследниците е владял имота и го е придобил по давност, както и че за да преобърне държането на притежаваните от другите наследници идеални части от имота, владеещият сънаследник следва да извърши действия, с които да демонстрира пред останалите сънаследници несъмненото си намерение да свои целия имот.
5. По поставения пети правен въпрос също няма противоречие между практиката на ВКС и приетото в обжалваното решение. В посоченото от касаторите Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д. № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. При оспорване на признатото с такъв акт право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна. В обжалваното решение по същество е прието същото: че ищцата е представила по делото доказателства, с които е оборила верността на констатацията на нотариуса в нотариален акт № 157 от 10.12.2012 г. за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот- доказала е, че имотът е бил владян съвместно от наследодателите на ищцата и на ответниците, а ответниците- не са доказали да са извършили действия в имота, с които да са демонстрирали пред ищцата несъмненото си намерение да своят целия имот.
II. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване:
1. Няма вероятност обжалваното решение да е нищожно: То е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.
2. Няма вероятност решението да е недопустимо: същото е постановено по предявен иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Възражението на ответниците по делото за недопустимост на предявения срещу тях установителен иск за собственост е обосновано с липсата на правен интерес от предявяването му, понеже имотът не се владеел от ищцата, а и лицата, които се ползвали от правото по издадения констативен нотариален акт, не са ответниците, а приобретателите на имота. По тези съображения ответниците считат, че е следвало да бъде предявен осъдителен иск за собственост, тъй като с установителния не може да се постигне в пълна степен защита на спорното право.
Напълно в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос /Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС/ въззивният съд е приел, че установителният иск за собственост е допустим и когато за ищеца съществува възможност да предяви осъдителен иск по чл.108 ЗС, тоест че е допустим установителен иск дори и когато имотът се владее от ответника, щом той оспорва собствеността на ищеца. Ищецът би могъл да се задоволи и с по-малка по обем, но ефикасна защита- със сила на пресъдено нещо да бъде отречено правото на собственост на ответника, с което ще се сложи край на правния спор, предизвикан от последния чрез снабдяването му с констативен нотариален акт.
В съответствие с приетото в т.3Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че за ищцата е налице правен интерес да предяви такъв установителен иск за собственост срещу ответниците, които са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост и вече са се разпоредили с процесния имот.
Предвид на това няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на това основание.
3. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост.
В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗН и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Поради всичко гореизложено решението на Окръжен съд- Монтана не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите са длъжни и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата Н. Д. направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.06.2018 г. по в.гр.д.№ 120 от 2018 г. на Окръжен съд- Монтана.
ОСЪЖДА И. М. И., В. П. И., П. М. И. и Д. Д. И. и четиримата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет…., офис 6, чрез адв.З. В. Г.- М. да заплатят на Н. Г. Д. със съдебен адрес [населено място], [улица] ет.1, офис 1, чрез адв.Д. С. на основание чл.78 ГПК сумата 500 лв. /петстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.